Интервю на Десислава Берндт с пианиста и композитора Герд Байер Превод от немски: Десислава Берндт
Международният Джаз Фестивал в Банско отпразнува 20-ия си юбилей преди година.
С Герд Байер свирил не само на първото издание на фестивала, но и редовен участник в други издания на фестивала, говорихме за създаването и развитието на Банско Джаз Фест.
Герд Байер, снимка: личен архив
Герд, ти си един от първите музиканти, взели участие на Международния джаз фестивал в Банско. Как започна приключението Банско и Банско джаз за теб?
Банско не беше всъщност приключение, а част от пътуването ни из България след падането на Желязната завеса. Поводът беше историята на сегашната ми съпруга, чийто баща беше българин. Така дойдохме и в Банско. Тук имаше добри хотели за онова време, а също и добра кухня.
По това време написах и музиката на парчето “Банско“ за компактдиска с тогавашната ми банда Нордсайд Квартет.
Компактдискът „Сценарио“ на Нордсайд Квартет с парчето „Банско“, снимка: личен архив
Около година по-късно бях отново в България и в Банско с намерение да дам компактдиска на тогавашния кмет или просто да го пусна в пощенската кутия на кметството. Когато пристигнахме в Банско, из целия град имаше банери и плакати с надписа “International Jazzfest Bansko”. Бях напълно изненадан.
С помощта на моята съпруга, която говори малко български, бях представен лично на организатора Емил Илиев. Той погледна компактдиска и видя заглавието “Банско”, на което се зарадва много и ни покани да участваме на фестивала през следващата година.
Банско, снимка:desenze
И така Нордсайд Квартет свири на откриването на фестивала пред около 5.000 души. Това беше много впечатляващо за нас тогава.
Какво те изненада при твоите пътувания из България?
По това време страната беше в лошо състояние, магазините бяха празни и храната беше средна работа. Финансово ситуацията беше катастрофална. Всичко беше много евтино за нас, но много скъпо за българите. В градовете имаше преди всичко много западнали жилищни комплекси. Тъжна гледка.
В рубриката ни “Artist of the Week” говорихме тук с писателя Владимир Каперски за новия му роман “Към виделина“, който излиза от печат тези дни. В тази и следващите публикации ви предлагаме ексклузивно откъси от романа с любезното съдействие на автора и издателство Арс.
Оставаше да изкачи Църмулин. Слънцето косо стрижеше билото, опряло в небето. Закрачи по-бързо, не усещаше умора, летеше както в младите си години. Спря за малко при Трите буки, за да пие вода, наплиска лицето си, изми краката си и закатери острия скат. Когато изскочи на върха, светлината на залеза го удари в очите. Тръгна на север по острието, слизащо към Сухото езеро. Повървя, не го откриваше, помисли, че го е подминал. Поколеба се дали да не се върне, но продължи. Празната чаша зейна пред него, сякаш изплува от дълбините на времето. Виктор спря на брега. Загледа се в застиналия съсъд, събирал водите на околните планини. После се спусна към дъното, завиваше го зелено одеяло, по средата белееше купчината камъни, през която някога езерото се е пълнило. И пресъхнало, както уверяваше преданието, след като сухите животни убили водните. Знаеше, че дядо Яне Ристосков бе спрял тук. Това е бил пределът на неговото земно пътуване, където тялото му се е предало, а душата е отлетяла, за да търси във вечността своята Янинка.
Виктор затвори очи, видя стареца седнал до канарата камъни, водещи към подземното царство. Свиреше с гайдата, пееше „Дете Малианче” и гласът му огласяше висините, както писъкът на орлите. С обредните си крачки сплиташе танца си на прадревен жрец, викаше духовете, за да го поведат в отвъдното. Бе Орфей, събрал в Сухото езеро дивите зверове. Най-близо бяха вълците, гледаха го кротко, от време на време му пригласяха с протяжния си вой и помагаха песента да стигне висините. Със сетното си дихание старецът изду гайдата, пръстите му спряха играта върху гайдуницата и ручилото избръмча последния си стон. Дядо Яне бавно се свлече върху зеления губер и остана по гръб. Последното, което съзря бе кръгът над Сухото езеро, подпрял като в храм синия купол на небето.
Вълците плахо се довлякоха при него, подушиха го и като се увериха, че душата е напуснала тялото, започнаха да ръфат овехтялата плът. Виктор отвори очи и с поглед обходи околовръст Сухото езеро. Нищо не откри, нямаше кост, не бе останало късче от дрехите и гайдата на стареца. Изкачи се на брега, седна към залеза и запали пура. През дима закова поглед върху горящото светило, спряло над далечните планини и повело смирената привечер. Облъхна го въздишката на вятъра, носеше мирис на есен. Виктор се усмихна, в усмивката му имаше радост и тъга. Извървял бе пътя от болестта и смъртта до чудото на оздравяванто. Направи малката стъпка от града до селото и тя го отведе далеко, разкри му необятен свят от минало и бъдеще. Срещна стареца Яне Ристосков, пренесъл искрата на Орфей и сам подирил Подземното царство, за да срещне отново своята Евридика. След развода една нова жажда събра Виктор с Димитър и Дивна около новия дом в планината. Разлъчи се от професията си на архитект, която стесняваше търсенията му и се посвети на стаилия се порив да живописва. Опитваше да не се вълнува за първата си изложба в София, но предстоящото събитие все по-трескаво го обладаваше. Страхуваше се от провал, но надделяваше увереността, че творческата стихия, отприщила се като пролетен дъжд, измива тежките утайки в душата му и й дава нови криле.
Срещна жена и повярва, че е любовта на живота му. Не се получи, пътищата им не се събраха. Болката улягаше, ще го държеше още дни, може би и години, но той ще търси частта от пъзела, без която пътят му ще линее в самота и печал.
Слънцето бе потънало до половина зад върховете на планините, които заграждаха родния край на майка му. Върна се съня, в който се явиха предците му, хванали се на две безкрайни хора, за да му дадат знак, че остава в живота. Мислейки за Гичи де Грант, Виктор осъзнаваше, че любовта е пътуване, в което се губиш или продължаваш към жадуваната спирка. Като в притчата за юнака Дете Малианче, изпял му я дядо Яне Ристосков. Три нареченици нарекли бъдещето на Дете Малианче. Първата изрекла, че ще стане голям юнак. Втората нареченица провидяла, че ще срещне голямата си изгора. Третата нареченица разкрила прокобата, че Дете Малианче ще умре от люта змия. „Когато ни обладае разтърсваща любов, мислим, че тя ще е завинаги. Но след време змията, която ни е дарила плода на изкушението и насладата, тя и го унищожава. В отчаянието си мислим за невъзможната любов, но продължаваме по пътя, за да намерим ако не в света, то в подземното царство своята Евридика.”
Вдигна очи към залеза, като Орфей слънцето слизаше под земята. От играта на сенките долетя Депа и сред сиянието на разтопено злато, огряло за последно този единствен ден, тя му се усмихна, махна му и отпътува към реката на тяхното детство. Над Будишка планина засия виделина.
В рубриката ни “Artist of the Week” говорихме тук с писателя Владимир Каперски за новия му роман “Към виделина“, който излиза от печат тези дни. В тази и следващите публикации ви предлагаме ексклузивно откъси от романа с любезното съдействие на автора и издателство Арс.
Есента заля с тишина земята. Дърветата стърчаха голи, вкопчили се в сивото небе. Потекоха първите дъждове, мъгли изпълниха доловете и полазиха ридовете, по които дремеха безлюдните махали на Будишка. Първи сняг опръска билата на Рила и Пирин. Дими и Елза тръгваха за София. Виктор мълчеше.
- Е, старче не усетихме как отлетя един месец – изрече Димитър. Елза поклати глава в знак на съгласие. - Май прекалено свикнах с вас и ще ми е нужно време, за да се върна към просветената си самота. - Завиждам на самотата ти – увери го Дими. - Дими, мисля си, нима толкова крехък бе светът, от който идвам, та с лекота го напуснах и не страдам за него? - Просто си изживял досегашния си живот. - В него имаше убийствени разочарования, но и букети от красиви мигове… - Метежната ти душа се преоткрива в Будишка. Виждам те успокоен, изчистил си се от градските амбици, които ни вкарват в налудничави надбягвания.
- На никой не давам съвет как да устройва живота си. Не бих убеждавал някого да последва примера ми. В математиката съм с недъг по рождение, но знам, че ако животът е формула, той има безброй решения. - Когато ни доскучае, ще идваме в твоя пущинак. Сред тръните му виреят изненади и прозрения. - Щастлив човек си ти, Виктор! – усмихна се Елза. - Мила, колко му трябва на човек? Една вселена, едно слънце и място под него – намигна й Виктор. - Вселената и слънцето имаме, трудното е да изберем мястото си. Но ти си открил своето. - Скъпи мои, няма чартарни полети за Рая и Ада. Ако ти е отредено да стигнеш в Ада, твърде много си получил от Рая на земята. А ако си заслужил Рая, познал си тукашния Ад.
В рубриката ни “Artist of the Week” говорихме тук с писателя Владимир Каперски за новия му роман “Към виделина“, който излиза от печат тези дни. В тази и следващите публикации ви предлагаме ексклузивно откъси от романа с любезното съдействие на автора и издателство Арс.
На предела, в който се срещаха и разделяха лятото и есента, извади високите си обувки. Огледа ги с тъжно умиление, бяха се втвърдили и поовехтели, не бе ги обувал от походите си с Гичи де Грант.
Обу ги с усилие и пое в планината. След първите двеста метра му олекна, от кладенците на обгорялата му душа бликна свежест и го понесе нагоре. Крачеше опиянен от въздуха, от все още зелената гора и укротения зной на сиромашкото лято. Сред короните на дърветата се лееше ведрина и като златен прах проблясваше към небето. Достигна овчарските поляни, притисна го тишина, нямаше го бай Милан Плъхарски. Прочети нататък →
В рубриката ни “Artist of the Week” говорихме тук с писателя Владимир Каперски за новия му роман “Към виделина“, който излиза от печат тези дни. В тази и следващите публикации ви предлагаме ексклузивно откъси от романа с любезното съдействие на автора и издателство Арс.
Пролет, снимка: Джефри Нилсен
КЪМ ВИДЕЛИНА / откъс /
„Пролетта е хубав сезон да се умира…” – ободряваше се Виктор, бягайки от болницата. Усмивката му се заклещи в обърканото лице и още повече го изкриви. Лекарят бe обявил, че в снимката на мозъка му зърнали петно. „Но, не го мисли, най-вероятно е доброкачествено…” Да не го мисли!? Та петното, действително или сбъркано, качествено или злокачествено, бе в главата му и сриваше всички мисли, освен впилата се мисъл за смърт.
Виктор влетя в тълпата, в гъмжилото от живот търсеше опора. Блъскаха го удари на камбана, прие, че бият за него, че дамата на черната жътва го е белязала и приближава. Сградите се сриваха, колите съскаха като птици, побегнали от връхлитаща буря. Хората го подминаваха, бяха призраци, очите им пробождаха неговите. Плющеше глас: „Тя удари печата си върху челото ти. Лодкарят чака. Поемаш в безкрайната нощ!” Блуждаеше, без да знае накъде върви, понесъл ужасната си тайна. Прочети нататък →
Интервю на Десислава Берндт с писателя Владимир Каперски
Владо, ти живееш от 18 години в село Лешко? Каква е разликата в живота ти тук и преди в града?
Все едно живея втори живот. Корените му са в предходния, защото макар и чедо на града, от дете общувам с природата, тя е светът, където винаги съм се чувствал истински и жив, зареждал съм се със сили и предизвикателства, озарявало ме е вдъхновение и надежда за всичко, с което се захващам.
Из околностите на с. Лешко, снимка: Владимир Каперски
През Средновековието в Европа е имало мисъл: Градът прави човека свободен. Отнасяло се е за крепостните селяни, които попадайки в града, са се измъквали от господарската опека на феодала.
Сега, поне в моите очи, е обратно: селото прави човека свободен. Тук времето тече с други измерения, часовете и дните нямат познатото си значение, понякога дори ги забравяш. И имаш възможност да принадлежиш много повече на себе си, да вършиш неща, които в града са ти убягвали или си отлагал, защото са ги поглъщали леки изкушения и текущи радости.
Кога разбра, че искаш да живееш различно и преди всичко, че искаш да пишеш?
Винаги съм искал да живея различно. Не ми е било ясна и заявена цел, мисля, че е потребност, същност, състояние – да видиш кой си, да се издигаш и падаш, да проглеждаш и грешиш, да откриваш пътя си, да се съизмерваш с други – живи и покойници.
Из околностите на с. Лешко, снимка: Владимир Каперски
Но не сътезанието ме води, а усещането, че принадлежиш най-вече на себе си. Това за писането никога не съм го предлолагал и допускал. Не съм от хората, които от ранна възраст са били наясно какво желаят, какъв житейски избор да следват.
Завършил съм история, наука, в която попаднах случайно, а може би не. Пишех дипломната си работа, когато в родния ми Благоевград се откри място за журналист, който да се занимава с историческите материали. Нямах никаква увереност, че писането е мое поприще и началото далеч не бе обещаващо.
С времето нещата се поотпушиха, читатели бяха забелязали името ми, някои ме срещаха на улицата и ме ободряваха с насърчителни думи.
После кариерата ми продължи в друга, но близка област и не престанах да сътруднича на медии. Работих и като телевизионен журналист, водещ на предавания, автор на документални филми. Така дойде изкушението да опитам и в писаното слово, стоящо на по-високо стъпало.
В един съдбоносен житейски отрязък, започнах да описвам, да водя диалог със себе си, изразявайки тежките си изпитания в кратки и иносказателни импресии, есета, поезия в проза – по признанието на други, а и на самия мен е трудно да им се даде ясна жанрова формулировка.
Специална буги-вуги вечер с Ладива (Швейцария) и Аксел Цвингенбергер (Германия) в салона на читалище „Н. Вапцаров“ (Билети за концерта ще намерите тук)
ПРОГРАМА
4 – 11 АВГУСТ СЦЕНА ПЛОЩАД „Н. ВАПЦАРОВ„ КОНЦЕРТИТЕ ЗАПОЧВАТ В 19.00 ч.
Днес искаме да Ви представим втора част на предговора към книгата България под комунистическия режим 1944–1989 на Стоян Райчевски.
Предговор Част II
И двете форми на съпротива са забележителни със своите мащаби и широка поддръжка в българското общество, противно на онова, което комунистическата пропаганда разпространява в страната и в чужбина, че комунистическата власт в България се радвала на голяма народна поддръжка. Фактите говорят тъкмо обратното. Властта е крепена с насилие и терор и с протекциите на геополитическото статукво, наложено на страната много след края на Втората световна война – съобразно с точно очертаните граници на сферите на влияние между основните сили победителки във Втората световна война, по силата на които България остана в съветската зона на влияние.
Формирането на парламентарната опозиция срещу комунистическия режим започва още в началото на ноември 1944 г. с първите признаци на разногласие между комунистическата партия и представителите на другите партии, включени в Отечествения фронт. Първият голям политически успех на опозицията е отмяната от Съюзническата контролна комисия по искане на опозиционните партии насрочените за 26 август 1945 г. избори за Обикновено народно събрание, които комунистическата партията се бе подготвила да проведе в условия на терор и да фалшифицира. Като най-влиятелни опозиционни политически партии се оформят:
– БЗНС с ръководител Никола Петков и печатен орган „Народно земеделско знаме” – БРСДП със секретар Коста Лулчев и печатен орган в. „Свободен народ” – Демократическата партия с ръководители Никола Мушанов и Александър Гиргинов – Радикалната партия – Опозиционна група на независимите интелектуалци с ръководител Петко Стайнов и др.
По получени от Москва инструкции през лятото на 1946 г. Българската комунистическа партия започва акция за ликвидиране на опозиционните партии. На 26 юни 1946 г.е арестуван водачът на БСДП Кръстю Пастухов, осъден на 5 години и по-късно удушен в затвора. Арестувани са и други ръководители на опозицията. Въпреки упражнения терор и манипулирането на изборните резултати от проведените на 27 октомври 1946 г. избори за Велико народно събрание, опозицията спечелва 101 депутатски мандата от общо 465 и съставя две опозиционни парламентарни групи: една на БЗНС– Н. Петков и втора – на БСДП. Това е една от най-силните парламентарни изяви на опозицията по това време в страните от Източна Европа, попаднали в съветската сфера на влияние. Прочети нататък →
Фанна Коларова, автор и ръководител на проекта “България 1944-1989″ и Стоян Райчевски, български политик и публицист посвещават този проект на независимата работна група „Забраненото минало на България“ на един малко известен период в новата история на България. Няколко книги и изложбата „България 1944-1989 – Забранена истина” са резултат от проекта.
Двамата автори искат да насочат вниманието особено на младите хора, а също и на европейската общност:
“към онази част от българското общество, която не е преставала да защитава демократическите си убеждения, въпреки комунистическита репресии. Тя е била преследвана, унижавана и подложена на физическо унищожение. За нея се говори много рядко, имената на убитите политици, писатели, журналисти и на многото обикновени почтени хора са почти непознати днес, а техните гробове – незнайни. Те бяха против комунизирането и съветизирането на България и затова обявявани за „врагове на народа“.
Нека се знае, че истината за съпротивата в България, за преживените репресии по затвори, лагери и насилието в ежедневието беше забранена за споделяне и пред най-близките хора. Това е една от причините днес по-младите поколения да знаят толкова малко за комунистическия терор.
С този проект искаме да дадем своя принос на обединена Европа да разбере причините за сегашното състояние на България. Те се коренят в редица несправедливи геополитически решения и в погрешни действия в по-ново време. Историята на България е част от историята на Европа. Правата на човека и демокрацията са нашата обща ценост, за която хиляди българи за дали живота си.
Отношението към жертвите на комунизма и пораженията от комунизацията и съветизацията на Източна Европа след Втората световна война, са общоевропейски проблем, който до днес се подценява и не се осветлява достатъчно. (Откъс от уебстраницата на проекта)
Днес искаме да Ви представим първа част на предговора към книгата “България под комунистическия режим 1944–1989″ на Стоян Райчевски.
Предговор Част I
Тоталитарният режим в България (1944–1989) бе наложен на българския народ против неговата воля. На 9 септември 1944 г. комунистическата партия сваля с военен преврат демократичното правителство на Константин Муравиев, когато съветската армия бе започнала да окупира страната. Четири дни преди това, на 5 септември 1944 г., Съветският съюз, непредизвикан с нищо, обявява война на България, с която той до тогава е поддържал редовни дипломатически отношения, без нито един български войник да е участвал във военни действия на Източния фронт.
На 8 септември съветските войски навлизат в България, когато вече в страната е съставено ново правителство от представители на старите буржоазни партии, обявило неутралитет, дало пълна амнистия на политическите затворници и предприело активни действия за сключване на мир със САЩ и Великобритания.
Наложеното и доминирано от комунистите просъветско правителство на Отечествения фронт започва да налага своята власт с тотален терор. Още в първите дни и седмици, чрез т.нар. екзекутивни тройки, съставени от активисти на комунистическата партия и криминално проявени лица, са избити по бърза процедура без съд и присъда около 30 000 души.
С масови репресии, убийства, арести, изселвания и други насилнически действия комунистическата партия, която разполага с Министерството на вътрешните работи и Министерството на правосъдието, се разправя жестоко със своите противници и с потенциалните си политически опоненти. Терорът обхваща всички нива на политическия, икономическия и духовен живот на страната. Правителството на Отечествения фронт приема поредица репресивни наредби, издава укази и постановления, с които се дават пълномощия на репресивните органи и привилегии на подкрепящите новата власт.
В грубо противоречие с действащата тогава Търновска конституция на 24 септември 1945 г. Политбюро на комунистическата партия одобрява наредба-закон за създаване на извънреден „народен съд”, приета от Министерския съвет на 30 септември с. г. Под предлог, че този съд ще съди виновните за въвличането на България във Втората световна война на страната на Тристранния пакт, започва масова разправа с политици, стопански дейци, военни, интелектуалци, учени, писатели, журналисти и др. Обвинените са обречени предварително, защото са съдени с презумпция за виновност. Присъдите са окончателни, не подлежат на обжалване и се изпълняват веднага. Прочети нататък →
Интервю на Десислава Берндт с aрх. Габриела Семова-Колева, председател на дружество „Архитектурно наследство“ и Български национален комитет (БНК) на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС)
арх. Семова-Колева, снимка: Стояна Колева-Колин
Арх. Семова, за 5ти пореден път се провежда конкурса за дипломни работи в сферата на опазване на архитектурното наследство на дружество „Архитектурно наследство“, на което сте председател. Как възникна идеята за конкурса и какви са неговите цели?
В последните десет-петнайсет години архитектурното наследство в България остана малко на заден план, може би като следствие на обществено-икономическото ни развитие.
Архитекти от Творческа мрежа за културно наследство, снимка: Иван Колев
Властимащите се поблазниха от по-бързите темпове и по-преките пътища за постигане на своите цели. При такава ситуация експертното и научно мнение се пренебрегва и неглижира. И тогава единственото спасение е новото поколение, жадно за знания, за реализация, за изява. Така нашите взаимни търсения се срещнаха. Затова основна цел на членовете на дружеството, а също и на тези от ИКОМОС (една четвърт от членовете на дружеството са и активни членове на ИКОМОС) са развитието на младите колеги, тяхното формиране и изграждане, затвърждаване у тях на ценностна система в дух на уважение към наследството, към нашите традиции, към непреходните стойности на нашето общество, утвърдени в нашето исторческо развитие и запазването им за бъдещите поколения.
Част от изложбата в Дома на киното, снимка: Иван Колев
Друга наша амбициозна цел е изграждане, координиране, сверяване на основните методологически похвати и подходи на преподавателските екипи подготвящи бъдещите архитекти. Да видят на едно място плодовете на своите усилия е добра възможност за преподавателите и позволява сравнение, сверяване на часовника и по-безпристрастна и вярна самооценка.
Възпитанието и по-специализираното информиране на публиката и обществото в базисните ценности, които носи опазването на наследеното ни богатство като доктринално мислене е също наша съкровена мечта.
В началото на този етап макар и спорадично такива конкурси се провеждаха в рамките и от специалистите на ИКОМОС – България (Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места). Но както и в управлението (държавно и общинско) така и в БНК на ИКОМОС превес получиха специалности различни от АРХИТЕКТУРАТА.
По медиите, а и не само там, се настани удобно мението, че архитектурата е просто и само естетика т.е. една от многото специалности участващи в строителството. Това вече беше прекалено, а освен това и много същностно невярно, защото архитектурната професия е комплексна и съдържа в себе си познания от всички други професии.
АРХИТЕКТЪТ е лидер на процесите за съграждане. Всичко това отначало доведе до лавинообразно недоволство особено в средите на архитектите по консервация и реставрация. Така че, създаването на дружество “Архитектурно наследство” се получи някак естествено, а с него и националната изложба–конкурс.
Не е ли великолепно съвпадението, че в Европейската година на наследството националната изложба-конкурс има своя юбилей, а мотото на международния ден на паметниците на културата и забележителните места на 18ти април тази година е “Наследство за нашите поколения!”
Интервю на Десислава Берндт с арх. Незабравка Тушнина
арх. Незабравка Тушнина, снимка: Константин Георгиев
Незабравка, съвсем наскоро участва в конкурса на дружество „Архитектурно наследство“ за дипломни работи в сферата на опазване на архитектурното наследство и спечели наградата на публиката с проекта за „Реставрация и адаптация на старопиталището на Пенчо Семов, гр. Габрово“. Как се чувстваш като любимка на публиката?
Наградата се оказа различна от това, което очаквах. Значимото се оказа популялизирането на проекта, възможността той да излезе извън границите на университета.
Незабравка Тушнина при връчване на наградите от конкурса, снимка: личен архив
Подкрепиха ме хората, които са наистина заинтересовани от темата на разработката ми, а именно хората от Габрово. Това беше изключителна награда за моя труд.
Проект за „Реставрация и адаптация на старопиталището на Пенчо Семов, гр. Габрово“ на арх. Тушнина
Как попадна на конкурса и защо реши дипломната ти работа да е точно за Старопиталището в Габрово?
Конкурсът се провежда ежегодно и като студентка по архитектура очаквах тазгодишното издание.
Темата на дипломната работа избрах случайно. Не подозирах колко история е скрита в сградата.
И всяка случайност след това, в процеса на работа, беше доказателство, че съм открила мястото, на което бих могла да бъда най-полезна (както и то на мен). Запознах се с хора, който ми помогнаха изключително много, без да ме познават. Поисках да бъда част от продължението на историята.
Какво знаеш за Пенчо Семов и за историята на сградата?
Най-вероятно знам само една малка част от това, което сградата помни. Цялата тази памет, заключена на мястото го е превърнала в живо същество, което има своето минало. Всяка архитектурна намеса би трябвало да се съобрази не само с факти и архивни материали, а и с поетичното присъствие на мястото.
Кратък филм за Старопиталище “Пенчо Семов” с български субтитри (под видеото More, Transkript); https://www.facebook.com/Staropitalishte/
Или три примера за силата на обществената подкрепа при спасяване на национално културно-историческо наследство от Десислава Берндт
След публикацията на „Коледна приказка“ за Старопиталище „Пенчо Семов“ наша читателка ни обърна внимание, че подобен случай и инициатива за спасяване на замък от 13 век има във Франция. Затова решихме да предоставим на вашето внимание този и още два примера от Германия за силата на обществената подкрепа при спасяване на националното културно-историческо наследство в Европа.
Замъкът Мот-Шандение в Западна Франция
Замъкът Мот Шандение се намира на около 300км от Париж и на около 150км от Нант. Както и Старопиталището в Габрово той е бил изоставен да се руши без покрив след пожар през 1932г. и до днес да тъне в разруха, обрасъл в трева.
През 1963г. го купува френски индустриалец, който не го възстановява, а през 80те години го продава на Банка Credit Lyonnais. Банката от своя страна го пуска отново за продажба. Четирима приятели го купуват, но нямат възможност да го възстановят и решават да инициират акция с такава цел.
С краудфъндинг кампания (от английските думи „crowd“ и „funding“ или публично / обществено финансиране, бел.ред.) по онлайн платформата Dartagnans.fr (която е специализирана в спасяването на културно историческо наследство, бел.ред.) за 30 дни са били събрани над 1,6 милиона евро. Участници от 115 страни стават съсобственици на замъка чрез дарение от 51 евро.
Това е най-голямата досега събрана сума от такава акция в Европа. Зад нея стоят Асоциацията „Осинови замък”, Платформата Dartagnans.fr и Сдружението „Приятели на замък Мот-Шандение“, които искат по този начин да спасят замъка и да го предоставят за ползване на обществеността.
Само за ден сумата от 500 хил. евро, необходима за създаване на компания за закупуване на замъка е събрана. Планирани са още три подобни акции за набиране на средства за ремонт, реставрация и поддръжка на сградата. Идеята е достъпът до замъка да бъде осигурен в най-скоро време за всеки и по демократичен начин заедно да се реши как и за какво да се ползва сградата от обществеността.
Възстановяването на църквата Фраункирхе в Дрезден, разрушена по време на бомбардировките на 13.02.1945г., е било възможно единствено с покрепата на дарители от цял свят.
Фрауенкирхе, снимка: Йорг Шьонер
До нейното откриване и освещаване през 2005г. са били дарени 100 милиона евро. Около 70 милиона от тях са събрани от фондация „Фрауенкирхе“ заедно с Дрезднер Банк, а останалите 31 милиона – от „Сдружението за подпомагане на възстановяването на Фраункирхе“.
Концерт във Фрауенкирхе, снимка: Александър Фурман Прочети нататък →
Имало едно време едно селянче, което с труд, любов и постоянство се издигнало до влиятелен и богат индустриалец и благодетел не само в своя град. За него било важно да помага на млади и стари, да доставя радост на хората.
Параклис-дарение от Радка и Пенчо Семови, снимки: desenze
Освен че създал много фабрики и дал работа на своите служители, Благодетелят мечтаел грижите и защитата му да се пренесат и в бъдеще и да се разпрострят като крило върху тях. За тази цел той построил красива и голяма Къща и я нарекъл Старопиталище.
Къщата имала дълги и елегантни коридори, много стаи, чудесен изглед и още по-чудесни парк и езеро, по което лодка возела всеки посетител от града. До чешмата със студена вода винаги имало и сладък локум за всеки , който се спирал да се освежи там.
Благодетелят не могъл да понесе страданията, причинени на неговия любим град и починал. Преди това си пожелал цялото му имущество и наследство да бъде дарено за добри цели. А красивото Старопиталище да стане дом за стари и немощни. Прочети нататък →
Интервю на Десислава Берндт с автора, публициста, преводача и издателя Илия Троянов Превод от немски: Десислава Берндт
Църквата CityKirche във Вупертал е известна както с висококачествена програма от събития, така и с доброто сътрудничество с други партньори. По покана на Католическия образователен институт и в сътрудничество с книжарницата Макензен и културното бюро на град Вупертал, CityKirche подслони за една вечер вече обществено-политически заинтересовани хора и ентусиазирани читатели. Те имаха щастието да посрещнат многократно наградения автор Илия Троянов и да присъстват на представянето на новата му книга в разговор с Хуберт Шпигел от Франкфуртер Алгемайне Цайтунг.
Многобройни откъси и истории от новата книга “След бягството” бяха представени и коментирани от автора с тънко чувство за хумор. Ако е трябвало да напуснете страната си, непременно ще се познаете в книгата. И нещо още повече. Авторът говори просто от сърцето ви. Темата за “бягство” го е съпровождала през годините и подсъзнателно толкова го е занимавала, че книгата е била създадена “еруптивно” за няколко седмици.
А ако не сте имали такива преживявания, непременно трябва да прочетете книгата. Тя е един опит да се предадат тези преживявания на другите и с това да донесе повече разбиране за “тази опеделена категория човек – бежанецът”. Гласът на г-н Троянов се чува добре в Германия и в чужбина. Дано книгата достигне още повече хора и привлече внимание в обществените дебати по тази тема.
Ето интервюто ни с Илия Троянов, който е бил чест гост на нашето списание.
Г-н Троянов, какво означава за вас думата „родина“?
Затова трябва да прочетете новата книга (смее се), защото всъщност наистина имах нужда от 100 страници, за да покажа колко труден е въпросът за родината и колко сложен, многопластов, калейдоскопичен и фрагментарен въпрос се оказва той за бежанеца. На въпроса практически почти не може да се отговори или да се обобщи с едно изречение.
Илия Троянов в разговор с Хуберт Шпигел, снимка: desenze
На въпроса не може да се отговори, защото първо в началото на всеки разговор трябва да се изясни: „Какво точно разбирате под „родина“?“ Това е едно невероятно дифузно понятие.“ Прочети нататък →
Интервю на Десислава Берндт с музиканта Ян Детвилер Превод от немски: Десислава Берндт
ХХ-тото юбилейно издание на джаз фестивала в Банско е вече история. Повече от седем дни от 5 до 12 август многобройни световни звезди празнуваха парти маратон заедно с публиката. Швейцарският певец Севън и неговата група загряха публиката още на 7 август 2017 г. Хилядите зрители наградиха дебюта на музикантите в Банско с голям ентусиазъм, овации и танци.
В нашето интервю, проведено малко след фестивала, Ян Детвилер – основател и певец на групата – ни разказа за първото им представяне в България.
Севън на XX-ия Международен Джаз Фестивал в Банско 2017г., снимка: desenze
Ян, вие имахте и имате редица изпълнения на различни фестивали в немскоговорящите страни. Как мина изявата ви на Международния Джаз Фестивал в Банско на 7.08.17?
Изпълнението не беше никак стандартно за нас. Нямахме представа какво да очакваме – и публиката нямаше представа какво да очаква от нас. Така че ние бяхме още по-развълнувани от друг път, много се зарадвахме на поканата и приехме предизвикателството.
Севън в Банско 2017г., снимка: desenze
Аз също бях в Банско и видях една публика, която беше много ентусиазирана, танцуваща и приветстваща ви с нестихащи овации. Как се почувствахте при първото представление в една източноевропейска страна, където се пише на кирилица?
Беше много сърдечно и бяхме приети с отворени обятия. В началото почувствах несигурността на публиката, защото хората наистина не знаеха какво да очакват и какво ще правим с тях.
Чудесната аудитория се увлече лесно по музиката ни и се предаде и отдаде на нея. Това винаги е най-красивият момент, когато всички се отпускат едновременно и сцената между нас изчезва.
Loretta Bacon към "Мъртвородено": For most up-to-date information you have to pay a visit web and on web I found this site as a most excellent website for latest updates.
DavTonge към "неделя, 8 юли 2012": casino akron zip line near casino grand rapids van andel arena casino motel senator macedonia casino malta st julians
king ocean vgm към "endless love": In the first case, the letter can be called a personal reference letters. Word of mouth advertising is essentially the most powerful involving advertising is...
Kandi към "Photo of the Day": You could certainly see your expertise in the article you write. The arena hopes for more passionate writers like you who are not afraid to say how they believe. At...
Raja capsa към "Тия V-та в небето…": While the oft-depicted scenario from the players huddled adound a card table remains a standard enough sight, from casinos annd gaming institutions to...
Raja Domino към "Тия V-та в небето…": Welll there’s 2 simple ways in which his can be done, the first is from your browser without the need to purchase a special software and the other...
