Public Republic Art Studio

От „Ефирни песни и тайни служби”

28 октомври, 2015 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Reichstag_Christo_Yavashev
Photo: txmx 2

Книгата е изследване на образа на България, българина и българското на страниците на англоезичната периодика през последното десетилетие на социализма и първото десетилетие от демокрацията (1980-2000 г.)

efirni_pesni_cover

Откъсът по-долу е от „Глава четвърта: Образът на България в британската, американската и англоканадската преса през първото десетилетие на демокрацията (1989-2000 г.)”

В нея се разглежда какво впечатление са направили на англоезичната вестникарска публика българските музикални, литературни, художествени, кинематографични, научни, кулинарни и т.н. изяви след падането на Берлинската стена.

Визуалните изкуства

Лесно е да се пише за този сектор от изследването, тъй като от дванадесет текста осем са за Кристо (Христо Явашев), а един от останалите – за негов канадски следовник.

През страниците на британската, американска и канадска преса Кристо в екип с Жан Клод отваря чадъри, опакова Райхстага, цели острови, едно волво за ретроспективна изложба и Чикагския музей на съвременното изкуство.

Текстовете – въодушевени анонси, детайлни рецензии, творчески интервюта и дълги репортажи, писани с настроение – не оставят съмнение за размаха на явлението „Явашев”, следят го през различните континенти, на които работи, предлагат тълкувания. Статиите са от „Ню Йорк Таймс” , „Ванкувър Сън” , „Уошингтън Поуст”, „Дейли Експрес” , „Чикаго Трибюн” , „Опера Нюз” и т.н., и това разнообразие отхвърля каквато и да е идея за локализъм на постижението.

В килватера на изброените публикации можем да добавим и твореца от Монреал с „послание за мир към света” Лео Шимански, на когото му трябват три милиона, за да се разгърне:

„Само 3 милиона?”
„Това е нищо – казва той. – Кристо взема по 200 милиона от спонсорите си.”
Алюзията за родения в България Кристо, който опакова дузина острови край Флорида в полиетилен, както и Райхстага в Берлин, е уместна: другият мегапроект на Шимански е да опакова с картина от 70 квадратни метра хотел Хилтън във Виена.

Очевидно е, че мащабите на Кристо са отвъд спор, а опитът да бъде настигнат по собствената му писта е много лоша творческа калкулация.
В останалите публикации вече можем да видим и българската ситуация, общо взето на собствена територия.

В коментар за шахматен турнир, проведен в края на 90-те в София, авторът се отклонява към свои спомени за интериора в НДК:

Тази година, през първия уикенд на май, Каспаров изигра бърз мач с най-добрия български гросмайстор Веселин Топалов в същия Национален дворец на културата и вероятно бе все така обкръжен, както и ние през 1984 г., от огромни стенни пана с изображения на мъже и жени, които се трудят във фабрики и ТКЗС-та.

Може би не е без значение, че статията е писана от родения в Чехословакия и емигрирал в Америка непосредствено след 1968 г. шахматист Любомир Кавалек. В НДК няма точно такива стенописи с текезесарски работници; през 80-те, чиято рожба е НДК, тенденцията беше да се придава на социализма мистическа извисеност. Но паметта е направила своята редукция. И в резултат просто „духът” на изкуството е възпроизведен, при това с ироничен нерв, осем години след промените. Трудно е да се прецени дали това е коментар към картините или към идеологията на миналото, но при всяко положение препотвърждава връзката им.

В текст, озаглавен „Глобалното изкуство достига до Санта Фе: Но всякакъв диалог между различните култури беше сведен до многоезична врява, днешен вариант на Вавилонската кула” се мярка и българска делегация.

Авторът на в. „Файненшъл таймс” не изглежда във възторг от наличната „разредена културна среда, при която мигриращи визуални артисти и куратори са се превърнали в достопочтена недвижима мебелировка” и дава да се разбере, че „предоставяйки платформа на цяло ООН от художници, тези ефектни, циркаджийски обзори се превръщат във витрини на някаква интернационалистична етика, сякаш тя сама по себе си е условие за истинско съвременно арт събитие.” Тук пред репортерския поглед „преминава” и българската делегация:

Испанската кураторка Роса Мартинес е ветеран от Истанбулското биенале през 1997 г. и още няколко такива международни мегашоута.

Тя вярва, че най-иновативното изкуство се стреми да избяга от институционалните пространства и е нарекла своята разточителна прищявка „В търсене на място” – заглавие, което по всичко личи, че тя самата приема сериозно.

Представяйки артисти от България, Украйна, Куба, Иран, Южна Африка, Швеция и Бразилия, както и неколцина от Щатите, нейното шоу включва също така и двойка архитекти, както и група природозащитници от Грийнпийс.

Тук става нещо особено, поне на базата на събрания материал. Литературата, макар и по-идеологическо, по-локално поради езиковия си инструментариум, пък и по-времеемко за консумация изкуство, събужда по-доброжелателни реакции отколкото визуалните изкуства.

Не че някой иска или търси българската литература, но сякаш липсата на интерес към нея се показва с по-деликатни формулировки. Най-малкото във фокуса на изследването не попадна текст, в който да пише, че даден форум, поради наличието и на български автори сред поканените, се е изродил в лишен от критерии мишмаш.

И тъй като дотук става ясно, че българското визуално изкуство е точно толкова непознато за англоезичните медии през 90-те, колкото и литературата, за качества няма да говорим. Възможно е литературата, като по-близка по съдържание до антропологията, да се възползва от канали на деликатност, на заучено уважение към чуждата култура, каквато и да е тя, за разлика от визуалните изкуства, чиято слава се генерира от галерии, куратори и критици в крайно ограничен брой световни центрове.

Визуалното изкуство, което продава все повече и повече идеи и концепции, не може да не е по-чувствително към битката за тясната светлина на прожектора. И за самия прожектор.
А може би обяснението за тези разлики в подхода е по-просто (и по-неприятно): малцина по света разбират български език и това предпазва българската литература от оценки; визуалните изкуства не могат да се прикрият зад същия смокинов лист.

Последният материал, който засяга българските изобразителни изяви, има връзка и с архитектурата; и тъй като е посветен изцяло на нас, заслужава обстойно цитиране. Този ярък текст от „Дейли експрес” е характерен и с друго: жанрово принадлежи към детонацията от пътеписи, която минава като вълна през нас по време на 90-те:

НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙТЕ, НА БЪЛГАРИТЕ ВЪОБЩЕ НЕ ИМ Е ДО СМЯХ

Националният дворец на културата представлява според пътеводителя за София „сграда, подобна на космически кораб в горния край на булевард „Витоша”.” Това би могло да обясни защо българин досега не е стъпвал на луната. Отвън въпросната сграда напомня на универсалния магазин „Джон Луис” в пазарния център „Брент Крос”, циментиран върху паркинга на „Хийтроу” и манчестърския централен мол.

НДК-то, както го наричат, е завършено с цената на внушителни средства през 1981 г., но в Рим има здания отпреди Христа, които са се запазили в по-добра форма. Огромен комплекс от фонтани се простира на около 200 метра пред главния вход, само дето няма пари за пускането им, така че си стоят сухи и буренясали, с изронени и изпотрошени мозайки, с извадени и начупени мраморни плочи.

Търговците ги ползват, за да продават новите тотеми на българската култура: кока-кола и дизайнерски слънчеви очила менте.
Влезеш ли вътре, вече ти става ясно, че фонтаните са високо постижение спрямо съвременните стандарти. Ето какво пише в пътеводителя за Никола Казаков, един от многото местни художници, изложени тук: „Казаков е самоук гений, който прекарва по-голямата част от живота си в мизерия, сменя често работните си места и лежи 15 години в психиатрична клиника.”

В сравнение със съвременниците си обаче, той би трябвало да е известен с прозвището „Веселяка”.

Първият експонат е скулптура на грохнал старец, прегърбен и облечен в парцали, който е отдръпнал от лицето си маска с кошмарно изражение, само за да разкрие същото лице под нея. По-нататък диво куче разкъсва беззащитен торс, разкривен в агония.

Гигантска сцена с разпятие доминира централната зала: една жена е коленичила пред фигурата на Христос в поза, която навява мисли за по-неконвенционално отдаване на религиозна почит. Съдейки по реакциите на нарисуваната тълпа, художникът очевидно не очаква нищо добро да произлезе от това – макар че, според мен, поне за кратко би отвлякло мислите Му от настоящето.

В артистично отношение България е в мрачен период. Стенни пана с невъобразима грозотия висят в мрачни коридори с ниски тавани. В някои от по-обживените сектори гумени растения стърчат запуснато, килнати на една или друга страна (а може пък да са експонати от изложба, трудно е да се прецени).

Други посетители няма; само един озадачен пазач се спотайва в сенките и от време на време пали лампите, за да освети още изображения на мъже, крещящи във въглен.

В крайна сметка някой се сети, че в тая работа има пари и ми поиска 3 лв. (около лира), за да ме остави да продължа обиколката си.
Тъй като всички останали детайли бяха на кирилица, аз помолих за брошура, но вниманието на кураторите беше отвлечено от някаква катерица, която притича покрай прозореца им през парка.

Това очевидно беше по-голяма новина в Националния дворец на културата от готовия да плати клиент, тъй като всички засегнати хукнаха натам и прекараха няколко минути в опити да подмамят катерицата изпод една лада, през което време аз си тръгнах.

Така че нямам представа кое как се казваше. Ще се опитам да позная: „Четиридесет години самота”, „Натюрморт с разлагащ се труп” или „Автопортрет с умряло куче”.

И все пак, вдигайки поглед отвъд мястото, където преследвачите на катерици вече носеха пръчки, човек можеше да види най-прекрасната гледка – снежният връх на Витоша и гъстите й зелени гори под ясното синьо небе. Ако беше оставена на мира, София би могла да бъде най-красивото място на света. Какво толкова се случи, че всеки я рисува в черно?

КОМУНИЗМЪТ, очевидно, а сега и ние. Ако някъде съществува страна, която да е била мината през ситата на две идеологии, то това е България. Естетическият избор сега е между пациентите на психиатрията с рунтаво космати ръце и постсъветския пренаплив на стоки от епохата на евродиското, грозни свъхнадценени маратонки и фаст-фуд капанчета. Редовият софиянец седи в лада, бълваща пушеци, слуша „2 Ънлимитед” на евтино корейско стерео и спестява за Биг Мак.

Постигнахме невъзможното. Нахлухме в българската култура и не успяхме да я подобрим. Между НДК и KFC градът съществува в културен вакуум. Нищо чудно, че скулптурите крещят.

Очевидно стане ли дума за българско изобразително изкуство, НДК с крупния си социалистически корпус и своите патетично-приповдигнати стенописи бързо привлича вниманието.

Вероятно трябва да мине още време, за да започнат тези мегапана да бъдат възприемани като културно-исторически артефакт и като свидетелства за един сравнително кратък период, през който държавата е поддържала в охолство кръгове от одобрени творци с цел да претворяват пропагандните й клишета в достъпни естетизации.

През 90-те обаче подобни дистанцирани оценки дори не са на хоризонта; НДК не е екзотика на миналото, а символ на проблемите в настоящето. Символ толкова силен, че засенчва дори крясъците на несъгласието, както се вижда от по-горния текст.

Цитираният репортаж от „Дейли мейл” е от края на разглеждания период и това, което виждаме в него, е не началния хаос на объркването на стойностите, а объркването на стойностите, утвърдено вече като норма на живот.

Текстът е интересен с това, че „работи” и в двете посоки. Щрихиран от натура, дава достатъчно материал да се разбере и какво е видял пратеникът на британския вестник от нас, и какво ние самите бихме могли да видим от себе си.

Ако гледаме от „нас” по посока към текста, ще забележим, че погледът на журналиста не е очистен от предварителни мнения. Той не проявява особено любопитство към художника, а общо взето го подиграва, вероятно защото името на Никола Казаков не му е известно, пък и не очаква след вернисажа в НДК славата на твореца да облети света (проблемът „център-периферия”).

Обвинява го, че рисува мрачни, крещящи фигури – нещо, което не е недостатък за Франсис Бейкън или Едвард Мунк, примерно. Обръща специално внимание на престоя му в психиатрията – проблем, който не е попречил на Ван Гог. Измисля заглавия на експозицията, които не биха били странни за Деймиън Хърст.

В оптиката на автора има филтър, който не допуска определени теми, обекти, настроения и нагласи, ползвани от артистичния авангард, да се ползват и от неизвестни български художници.

В случая „неизвестен” е синоним на „български” и това е извън всякакви естетически съображения, харесвания или нехаресвания на постигнатото от Казаков, просто защото комуникацията не тече в тази посока. Видяно е всичко най-грозно, най-абсурдно, най-показателно за тежките поражения от социализма, голяма част от които се дължат и на бедност.

За чест на автора трябва да се каже, че той си дава ясна сметка за това и постепенно чисто човешката солидарност и угнетена самокритичност от името на някаква обща „западна” отговорност превземат мислите му.

Отново и отново, както винаги, природата се намесва в описанието на нашенската действителност и оправя вкуса.
Ако гледаме от текста по посока към „нас”, ще видим всичко онова, което и според собствените ни представи беше отблъскващо през 90-те, но не можахме да го оправим: хаос, кич, беднотия, разруха, евтини имитации на маркови стоки като материален израз на мечтите за потребителски рай, неуместни усилия за представяне на изкуството и резултантният му патетичен облик.

Цялата разгащения на културното гето, което само не вярва в себе си. Парадоксите от сблъсъка на новата пластмасова субкултура с бетонните мегалити на социализма.

Надграждането на поръчковата класика с консумативната всеядност. Освобождаването на някогашния безправен човек от оковите на тоталитаризма, за да слуша „2 Ънлимитед”. Даваме си сметка, че на този фон – или по-точно, в това битие – всеки апел за внимателна естетическа оценка би бил гротесков.

_____________________________________

i – Weisman, Steven R. “Christo’s Intercontinental Umbrella Project.” The New York Times 13.11.1990.
ii – Ardagh, John. “Berlin on the Brink of a New Golden Age: Berlin: Wall’s Wounds Still Healing.” The Vancouver Sun 06.05.1995: 1.
iii – Fisher, Marc. “‘How Ugly Are We Really?’.” The Washington Post 14.05.1995: 19.
iv – Burton, Jane. “Got to Get To…” Daily Express 04.04.1997: 60.
v – Barry, Edward. “Reviewing the Reviews: A Century and a Half of Entertainment Criticism: Christo Wraps the Mca.” Chicago Tribune 18.05.1997: 1.
vi – Morris, Jan. “Return to Berlin.” Opera News May 2000: 14-24.
vii – Kozinska, Dorota. “A Sculptor Floats His Innovative Ideas: Schimanszky Has Big Plans for His Works, Even If He Is Dispirited by the Local Market for Art.” The Gazette 22.08.1998: 5.
viii – Kavalek, Lubomir. “Chess.” The Washington Post 11.05.1998: 13.
ix – Rugoff, Ralph. “Global Art Reaches Santa Fe: But Any Dialogue between the Different Cultures Was Reduced to a Polyglot Din in a Latter-Day Tower of Babel, Reports Ralph Rugoff.” Financial Times 13.07.1999: 7.
x – Rugoff, Ralph. “Global Art Reaches Santa Fe: But Any Dialogue between the Different Cultures Was Reduced to a Polyglot Din in a Latter-Day Tower of Babel, Reports Ralph Rugoff.” Financial Times 13.07.1999: 7.
xi – Samuel, Martin. “Don’t Worry, Bulgaria Has Nothing to Laugh About.” Daily Express 11.06.1999: 13.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай