Public Republic Art Studio

Панко Анчев: Нужни са огромни усилия на интелигенцията, за да се промени ходът на развитие

24 декември, 2014 от · Няма коментари

Едно интервю на Пламен Минасов с публициста Панко Анчев

Panko_Anchev_1
Панко Анчев

Пaнко Анчев е роден на 25 март 1946 г. във Варна. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Бил е главен редактор и директор на книгоиздателство „Георги Бакалов“. Отговорен редактор на списанието за литература и изкуство „Простори“. Автор е на книги по въпросите на литературната история, културологията, философията на историята, политологията.

Член на Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН-център. Той е почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва (2009). Живее във Варна. Носител на националната литературна награда „Атанас Далчев” за 2008 г., наградата на СБП на името на Богомил Нонев за есеистика, публицистика и журналистика за 2010 г., наградата на СБП за литературна критика за 2013 г. за книгите «Работа на ума» и «Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов».

Нека започнем отначало. Какво Ви провокира да се насочите към литературата, а не към някоя друга професия?

Аз не гледам на заниманията си с литература като на професия. Изкарвал съм прехраната си не с писане и размишления, а с труд на журналист и книгоиздател.

Този труд е моята професия. Тя, разбира се, би била много трудна и не така привлекателна за мене, ако не се занимавах с литературознание и философия, ако не пишех рецензии, статии и книги върху българската и руската литература, ако не търсех тайните на литературното творчество и литературната история и тяхната връзка с обществените процеси.

Още преди да тръгна на училище, бях привлечен от магията на буквите и книгите. За мене беше истинско чудо, че е възможно с някакви знаци да се записва и изразява онова, което устата произнася, а след това да бъде отново възпроизведено на глас. Чудото така ме завладя, че бързо се научих да чета и пиша.

Бил съм на пет години. От тогава и до днес не съм се разделял с книгата. Не съм от семейство, в което е имало книги, макар книгата да бе почит в дома ни. С Божията помощ усетих нейната благодат. После всичко беше лесно и за мене бе напълно естествено да уча филология и да пиша.

Как мислите, литературен критик призвание ли е, предизвикателство или съдба?

Да си литературен критик е и призвание, и предизвикателство, и съдба. Говорят иронично, че критикът е неуспял писател. Неуспелият писател си е неуспял писател и никога не може да бъде критик.

Защото истинският критик е писател, който размишлява и изобразява живота чрез творбите на писателя. Той разсъждава и оценява тези творби, осмисля ги, за да каже своята истина за живота.

Критиката е самосъзнанието на литературата, нейният разум и съдна способност. Но тя е и самосъзнанието на обществото.

Ако обществото не желае да се оглежда; ако му е все едно какво става вътре в него, дали е здраво или боледува, дали хората са щастливи или нещастни, то няма нужда от критика, задушава я и я превръща в реклама.

Тогава и литературата не изпитва потребност да разсъждава за себе си, да преценява състоянието си. Както е днес. Затова освен всичко друго критиката е и отговорност, служение на истината, борба за социална хармония и защита на националното своеобразие.

panko_anchev_2
Званието “Почетене доктор на Литературния институт “Максим Горки”- Москва Панко Анчев получи от тогавашния ректор проф. Борис Тарасов

Живеем в твърде интересно време. Какво се случи през последните 25 години? Каква ценностна система моделира обществото? Дали беше прав Вацлав Клаус преди време, когато казваше, че “Искахме нещо повече от пълни супермаркети”?

На мене днешното време не ми е интересно, защото е убого, подло и жестоко. То размести не само социалните слоеве, но и отрече изконни морални и национални ценности, разруши илюзии и притъпи сетивата на обществото, поради което то все по-малко е способно да отделя доброто от злото.

Човекът бе унизен и поруган. Вменено му бе да бъде не раб Божий, а потребител и егоист, който от нищо друго не се интересува освен от удоволствия и задоволяване на плътските си потребности.

Сега е време на нравствен упадък, на отказ от доброто. Отречени са Десетте Божи заповеди и човекът е изпаднал в разгул, отчаяние и безнадеждност. Това е страшното, а не толкова материалната бедност.

Не знам какво е искал Вацлав Клаус, но самият живот се превърна в един супермаркет с красиви стоки. Но коя стока има душа – тя дори няма и кой знае какво съдържание. Най-важното в нея е опаковката.

Необоснованите очаквания и естествените разочарования на хората, които в случая представлява и изразява Вацлав Клаус, са от неправилното разбиране на понятието «свобода».

Истинската свобода, каквато ни е дал Господ и която Той никога няма да ни отнеме, е свободата да избираш между Него и дявола, между доброто и злото. А не да правиш каквото искаш и да имаш всичко.

Нека се върнем в полето на литературата. За какво ни разказват романите на Антон Дончев? Посветихте му интересно изследване, което наскоро излезе на книжния пазар. Как се преплитат история, литература и философия в националното ни светоусещане?

Антон Дончев е един от най-големите български писатели от втората половина на ХХ век. Той е блестящ стилист, майстор в изобразяването на характери, отличен познавач на българското минало. Но той е преди всичко писател със своя идея за българската история.

Сега, когато творчеството му е закръглено и почти завършено, се вижда колко мащабна е неговата философия на историята, колко точни са идеите и разбиранията му за българската историческа съдба.

Историческите му романи не са обикновени сюжети с исторически герои, а проникновени размишления. Ако имаме някаква що-годе смислена философия на историята, то тя е преди всичко в творчеството на този велик писател.

Как днес осмисляме, според Вас, българското като начин на идентичност и част от европейското и световното? Или то се разтваря като бучка захар във вода и все повече изчезва?

Глобализацията поставя на изпитание самото понятие за нация и полага края и на културата като национален проект. Върви процес на обезличаване и «вторичен упадък», както казваше Константин Леонтиев. Но този процес не може да продължава дълго, защото противоречи на Божия промисъл.

Бог е създал различни народи с различни езици и култури. Разделил ги е, както знаете, на Вавилонската кула. Втора Вавилонска кула няма как да бъде построена, т.е. няма как нациите да се разтворят «като бучка захар в чаша вода», както казвате, и да се образува една-единствена с една-единствена култура и език.

Аз наблюдавам този процес и констатирам, че вече е започнал «бунт на културите».

Този бунт е срещу идеята за «глобална култура» и нация. Той обаче изисква сериозни и задълбочени размишления за националните идентичности, за ролята и мястото на големите и малките народи в световните процеси, за поддържане не толкова на «диалог между културите», колкото на симфония, т. е. съзвучие между тях.

Ние, българите, още не познаваме своята история – не фактите и личностите в нея, а идеите й, закономерностите в развитието й. А там е смисълът и същността на «българското». За съжаление, нашата интелигенция е или дълбоко заспала, или вече мъртва, за да изпълни призванието си да бъде духовен водач на народа.

Моите идеи за «българското», за българския свят и дух се опитах да изразя и защитя в най-новата ми книга «Българият свят. Историята на националната литература като история на националния свят».

В блестящите си творби Цветан Стоянов преди време обръщаше поглед навътре в душата българска и се опитваше да разкрие света около нас. Има ли днес нужда от такъв поглед, който да ни показва ориентирите в един нов свят, в който живеем?

Има, разбира се, такава нужда и аз мотивирам тази нужда в отговора на предишния си въпрос. Самият Цветан Стоянов е блестящ пример за това как един национален ум може да осмисли световната култура и да я приобщи чрез себе си към националната.

Той е велик мислител, какъвто днес за съжаление нямаме. И това е бедата ни, а не материалната бедност и простотията на тези, които ни управляват.

Аз се помъчих да покаже величето на неговата мисъл и ум в книгата «Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов», която излезе през 2013 г.

Вие сте човек на словото и неразривно свързан с медиите. Какво ви дадоха, но и отнеха през годините?

Аз започнах трудовия си път като журналист в Радио Варна. Там работих само една година, но тази година ме възпита да бъда организиран, да не отлагам, да съм винаги под напрежение и в потока на събитията.

Самата професия на журналист не ми се понрави, понеже ми е по-хубаво да чета книги, отколкото да ходя да отразявам събития. Но урока го усвоих и съм благодарен, че минах през тази професия.

Защо днес именно медиите не ни казват как, а за какво да мислим?

За съжаление днес не писателят, не интелектуалецът, а медията формира общественото мнение. Не дори журналистът, а именно медията.

В медията журналистът е почти анонимен, безличен, сляп изпълнител на нечия чужда воля. Затова и самите журналисти в голямото си мнозинство не са хора с характер, култура, образование, стил.

Те идват от улицата и дори университетът не е в състояние да ги възпита и образова, защото и там са същите като тях хора – макар да са доценти, доктори и професори.

Сега се атакува и промива масовото съзнание. То трябва да се обезсили, да се лиши от оригиналност и собствена воля, за да бъде консуматор и изпълнител, а не творец на духовни и материални блага.

Затова, признавам, не чета вестници, не гледам телевизии и не слушам радио. Само пробягвам в интернет заглавията и нищо повече.

Възстановихте някогашното варненско списание за култура и изкуство “Простори”. Какво представлява новото му издание? Какви са акцентите в него?

Ние възстановихме не само «тялото» на «Простори», но преди всичко неговия «дух». Преди 53 години в книгоиздателство «Георги Бакалов» излиза първият брой на алманах «Простори», чиято цел е да бъде творческа лаборатория на младите автори от Североизточна България.

Алманахът трябваше да бъде крачка към издаването на самостоятелна книга. По-късно той преживя различни преображения, за да бъде закрит през 1990 г. от новите власти и от безхаберието на тогавашните му редактори.

Сега «Простори» е списание и е издание на Община Варна; то се списва по решение на Общинския съвет-Варна. «Простори» промени облика, обема, съдържанието и периодичността си, но запази своето предназначение да бъде трибуна и творческа лаборатория на млади автори. То е национално по предназначение.

Ние публикуваме автори от цялата страна, доста преводи поместваме – и това е една от задачите ни. Искаме да стимулираме превода като изкуство, а и да запознаваме читателите с интересни явление в различните чужди литератури и култури.

Отделяме голямо внимание на критиката и изобщо на хуманитаристиката. Във вски брой печатаме статии по важни творчески и философски проблеми. Събрахме сравнително широк кръг от сътрудници. Имаме почитатели и читатели в страната и дори в чужбина. Сайтът ни е следен от доста хора. Отворихме страница и във фейсбук. Търсят ни и се интересуват от нас.

Съществува ли спор с ИК “МС” относно правата по издаването на това списание? Какво мислите по този въпрос и какво е принципното му решаване?

Ох, мислех, че няма да се налага да отговарям на такъв въпрос. Какъв спор? Списанието бе възстановено като приложение на сп. «Морски свят». След това редакцията реши и заедно със собственика на въпросното списание предложихме то да се отдели и стане самостоятелно издание на Община Варна. Заедно с този собственик изготвихме специален статут, който бе одобрен от ПК «Култура, вероизповедания, медии» и утвърден от Общинския съвет.

Два месеца след това решение тайно и без дори да ме уведоми издателство «МС» патентова в патентното ведомство марката на списанието. Патентова марката, след като отлично знае, че самото списание е вече собственост и издание на Община Варна.

И когато ние, недоволни от работата на издателството, потърсихме друг, който да извършва предпечатната подготовка и печата, за което общината редовно обявява обществена поръчка, собственикът пише писмо на кмета и предевява претенция на притежател на марката.

Кметът съответно прави проверка и установява, че този човек няма основание за подоба претенция. Но все пак го съветва да се обърне към съда, ако смята, че правото е на негова страна. И сякаш въпросът приключи. Но при всеки нов директор на дирекция «Култура», а и след смяната на кмета, отново валят писма и жалби на считащия се за прав.

Отново започват проверки, финансирането се бави и ние пропуснахме дори две години. Аз разполагам с всички документи по случая: писма до кмета и от кмета, становище на правния отдел на общината и други такива. За всеки случай ние променихме малко названието на списанието и то сега се нарича «Простори 61». Видях, че издателството е издало два броя на уж «автентичното» списание. Ужас!

Такава посредственост и творческа немощ вони от тези два броя, че чак ме досрамя за човека, който претендира и е готов на всичко, за да провали една идея.

Не, не ми се говори за това. Чувствам се омерзен. Обидно ми е да се занимавам с такива нечисти работи и да отговарям на човек, който си мисли, че може да притежава нещо, което никога не е било негово и не бива да е негово.

anchev_3
Панко Анчев и Георгий Д. Гачев през 2001 г. в Москва

Имате ли любим писател?

Нямам един-единствен писател. Обичам, препрочитам и анализирам много и класиците от миналото, и тези от днес. А също и млади автори, които тепърва се утвърждават и придобиват известност.

Вашата любима сентенция?

Май и сентенция нямам. И не цитирам, когато говоря и пиша. Абе скучен човек съм.

Какво ви вдъхновява отново да застанете пред клавиатурата на компютъра, заменил някогашния бял лист и пишещата мащина, за да подготвите поредния текст в областта на литературознанието?

Аз сега съм в друго състояние. Дългите години занимания с литература и философия, с история и публицистика ми дадоха възможност да навляза по-дълбоко в няколко теми и проблема, които сега постоянно ме занимават. И работя всеки ден по пет-шест часа.

Компютърът е моето средство за писане, но и източник за информация, справки, контакти. Затова не бих казал, че вдъхновението ме води. Днес съм на принципа «нито ден без ред», което означава писане и четене през всичкото време, в което съм на работната си маса и пред компютъра.

И накрая, но не на последно място, познавайки нашето общество не само от позицията на литературния контекст – оптимист ли сте за развитието му?

Не, не съм оптимист. Вече казах какви са моите тревоги и опасения и откъде идват според мене бедите над нашето общество, държава и нация. Трябват огромни усилия, които интелигенцията да вложи, за да се промени ходът на развитие и се утвърди нов тип личност.

А заедно с нея и нов тип общество. Моите усилия са скромни, но вярвам, че те се прибавят към усилията на други, мислещи като мене. Може би добавям нещо към общия труд за промяна.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай