Public Republic Art Studio

Аксиния Михайлова: Непознатото небе носи друго самопознание

16 декември, 2014 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Велина Ватева с Аксиния Михайлова


Снимка: личен архив

Преди всичко – поздравления за „Аполинер”, от целия екип на Public Republic! Значението на тази награда в случая е умножено, тъй като, освен всичко друго, Вие сте първият неин носител от България! Какво е за Вас нейното измерение – сега, когато Ви е присъдена? Интересно е, че използваме и в този случай думата „присъдена”, не смятате ли? Виждате ли присъждането на тази награда като вододелен камък, като „преди Аполинер” и „след Аполинер”? Променя ли тя Вашето виждане за самата себе си?

Благодаря на екипа на Public Republic за поздравленията! Благодаря ви и за това, че от няколко години публикувате и правите достъпни за любителите на литературата много от моите преводи! А също и поезията ми. Public Republic е сайт, който ценя заради високия му професионализъм и естетското представяне на стихотворенията с прекрасни фотографии!

Що се отнася до наградата „Аполинер“, разбира се, че й се радвам! Но наградите според мен не се „присъждат“ на автора, а на текстовете, на книгата! И е добре да се гледат нещата от този ъгъл, защото това би спомогнало да се избегнат известни отклонения и негативни последствия за самия автор. А думата „присъдена“ не ме смущава. В корена й има „съд“, т.е. погледнато метафорично, журито, състоящо се от 13 членове в този случай, играе ролята на поетичен съдник, който, съблюдавайки правила, критерии, сравнявайки поетики, си върши работата!

Имах само приблизителна представа какво означава тази награда за Франция, все пак не съм вътре в нещата и не познавам изцяло механизмите там, но не предполагах, че ще има такъв „отзвук“ и у нас. Ще се опитам да обясня какво имам предвид. И не само аз, подсказва го вече няколко пъти един и същи въпрос на журналистите към мен. „Трябва ли човек да бъде оценен навън, за да му обърнат внимание и в България?“. Това беше и първото нещо, което ме попита Митко Новков при представянето ни с Керана Ангелова на Софийски международен литературен фестивал.

Изглежда, че така стоят нещата. Никой не е пророк в собственото си село! Аз все пак присъствам в българското литературно поле от 1994 г., когато излезе „Тревите на съня“ в издателство „Български писател“, първата ми поетична книга. След това съм публикувала още четири. И въпреки наградите от различни конкурси и националните литературни награди, не мисля, че книгите ми и името ми бяха кой знае колко в обръщение в публичното поетично и медийно пространство.

Причините няма да коментирам. В този ред на мисли мога да се надявам наградата „Аполинер“ да се окаже вододелен камък, от който да се погледне назад към онова, което съм направила и написала вече. Да го извади на бял свят. Поне малко. Преди дни дадох автограф на „Най-ниската част на небето“, публикувана през 2008 година, не предполагах, че я има още в книжарниците. Същото се случва и с „Разкопчаване на тялото“ въпреки двете и литературни награди у нас през 2012 г. Затова благодаря на съдбата и на френската поетична общност, защото оценявайки френските ми стихове, направиха добрина и за българските!

А като измерение на това стиховете ми да се четат от по-широка аудитория, сравнението е повече от очебийно. „Небе за изгубване“ се разпространява освен във Франция, също така и в Люксембург, Швейцария, Белгия, Канада. А може и другаде, но още не знам! Преди няколко дни открих със закъснение от 3 месеца едно непрочетено съобщение от почитател от Бряг на Слоновата кост! Просто ми пуснал на лични съобщения стихотворение от френската ми книга! Тези неща не могат да не ме радват.

Толкова за текстовете, а що се отнася до човека, който съм, виждането ми към мен самата не се е променило. Може би онова, което е пишещата моя част, се чувства по-несвободно. Продължавам да гледам на всяко ново стихотворение като на последно. И се моля вътрешно да не е така!

Какво е значението за Вас на наградата “Христо Фотев”? Две години по-късно, как гледате на това признание?

Наградата „Христо Фотев“ винаги ще си остане много ценна за мен не само поради творчески, но и поради лични причини. Защото срещите с човеците понякога могат да те бележат повече, отколкото срещите с тяхната поезия. В този случай и двете са ми еднакво ценни. Ще разкажа една история.

В периода 1984-86 работех по разпределение в тогавашната Окръжна библиотека в гр.Шумен, след като бях завършила Научна информация в Държавния библиотекарски институт в София. Там имах късмета да срещна и да контактувам две години с един истински поет, Ганчо Мошков, започнал творческия си път с поколението на Априлските поети, но който целия си живот бе прекарал, правейки една многотиражка в алуминиевия завод в града.

И тогава времената не са били особено благосклонни към някои поети, защото докато останалите от неговото поколение вече бяха публикували десетки книги, той на петдесет и няколко години се радваше като дете, защото варненското издателство „Георги Бакалов“ щеше най-сетне да публикува първата му книга! При една командировка до Бургас Ганчо ми заръча да намеря Христо Фотев и да му занеса много поздрави. Благодаря му за това!

Чаках търпеливо появяването на Фотев, седейки в ранния следобед на тротоара пред Съюза на писателите в Бургас, предадох му поздравите и първото нещо, което той направи, беше да ме заведе да видя как е цъфнала мандаринката в Бургас! Остатъкът от деня прекарахме в разговори и завършихме в кафенето на стария театър в Бургас. Магията на тези десетина часа е била толкова силна, че никога повече не се осмелих да го потърся, страхувах се да не я разваля, да не изчезне.

Съдбата ме срещна с него десетина години по-късно в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5, но си мислех, че ме е забравил и не посмях да се обадя, когато преминавайки втори път покрай масата му, след разговор с един уважаван преводач, работех върху преводите на Жорж Батай, той ме хвана за ръката и ме попита : „Аксиния, защо не ме поздравяваш!“ Ако земята се беше отворила, щях да скоча, толкова неудобно се почувствах! Мисля си понякога дали са били основателни страховете ми от това „да не се развали“ онази първа магия… Не знам. Подобна среща съм имала с Иван Динков.

Затова ми е ценна наградата „Христо Фотев“. Както и срещите ми с още двама поети – Иван Методиев и Иван Здравков, на които дължа много. Иван Здравков е редактор на първите ми две книги, за което благодаря на съдбата. И смятам, че неговата първа книга „Закълнете се в солта“, излязла през 1977 г., е книга, равняваща се на най-доброто в световната поезия, с толкова енергия и хипнотична метафоричност, но осъдена от съвременниците му на мълчание, а мълчанието е по-безмилостно от гилотина! Защото те осъжда на бавна агония! Същото важи за любовната му „Вечерна чаша“, публикувана през 1985 г.

Горко на онази литература, която допуска определени кръгове да си разиграват коня в нейната нива както си поискат, защото в краищата, където е имало истински живи цветя, които не са желаели да растат и връзват семена в предварително очертаните им и парцелирани лехи, сега пустеят стърнища!

Сред авторите, които превеждате, са Жорж Батай, Жан Жьоне, Ги Гофет, Лилиан Вутерс, Анизе Колц… До не един от авторите, които превеждате, имаме достъп на български единствено благодарение на Вас! Струва ми се, че между всички тях има деликатна и същевременно крепка свързваща нишка. Какво Ви води при избора Ви кой автор, кой негов текст да преведете? Смятате ли, че през този Ваш съзнателен избор тече и друг, подсъзнателен поток?

В началото, когато започвах да превеждам, подбирах автори, които са близки до моето поетично виждане за света. Защото за да преведеш един текст, не е достатъчно да познаваш езика. Трябва да можеш да влезеш в текста. Да го харесваш, да го почувстваш като свой. Казвали са ми, че това не е професионално, ако си преводач, трябва да си в състояние да преведеш всичко. Съгласна съм, ако става въпрос за превод на упътване за ползване на пералня машина или микровълнова печка! Но когато се касае за художествен превод, съпричастността и съпреживяването са задължителни, поне за мен.

Или поетични направления и автори, които поради обективни причини са били бяло петно в представата ни за европейската литература, чели сме ги само през „критическите прочити“ на тогавашните ни литературни историци и критици. Сюрреалистите, например. Които продължават да са ми предизвикателство.

За подсъзнателния поток ме карате да се замисля. Има такъв, и той е на естетическа основа. Във всяка национална литература има различни поетични школи и представи за поезия, които съжителстват едновременно. И слава богу! Колкото по-разнообразни ухания в една градина, толкова по-богата е тя! Но често между техните представители и защитници липсва толерантност и разбиране. Те са заменени с желанието и стремежа да се наложи само един вид писане като еталон за „истинска“ поезия.

Този вид писане се толерира и оценностява в литературни издания и конкурси. Например през последните години в поезията ни, а не само у нас, същото е и във Франция, все повече се налага така наречената концептуална поезия, „обезметафорена“, лишена от плът и чувственост, изчистена от прилагателни, залагаща само на философското и на концепта.

Сред текстовете, които се вписват в този поток, има много добри попадения и истинска поезия. Но когато това стане „мода“, а епигоните прекалено много, се получава пренасищане. А всяко пренасищане тласка махалото в противоположната посока.

Чета и превеждам и такъв тип поезия. Но тя не е „моята“! Макар и да ми дава някои неща, не може да засити изцяло сетивата ми и обонянието ми на изкушен читател.

И да се върна на подсъзнателния поток, вероятно при избора ми често се намесва и това: да се впусна в работа върху текстове, които „защитават“ и оценностяват моята собствена представа за това „що е поезия“. Сигурно е инстинкт на твореца, желанието да се положи сред себеподобни, така се чувства по-малко самотен. Така добива усещането, че е на прав път в собствените си търсения.

Смятате ли, че умението да се изразяваме в различни езици влияе върху начина, по който мислим, по който представяме себе си и виждаме другите? По какъв начин владеенето на няколко езика Ви променя? Чувствате ли се различно в различните езици, които владеете?

Определено да. На чуждия език понякога е по-лесно да произнесеш и да напишеш някои неща, поне при мен е така. Цензурата, в добрия смисъл на думата, е по-малко строга. И обратното, чуждият език създава дистанция, а от разстояние зрителният ъгъл е по-различен, по цялостен. Помага да погледнеш отстрани и себе си, и останалите.

Ползването на няколко езика е разширяване на съзнанието встрани и надолу. Подтиква те да си задаваш въпроси, върху които иначе не би се замислил. От доста години, например, се питам, защо думата „живот“ на български е от мъжки род, а на руски и на всички романски езици е от женски! Животът е жена! От доста време се опитвам да намеря адекватен превод на едно блестящо определение на Иван Динков за поезията: „Поезията е вдовицата на живота“. Защото то отговаря напълно на моето усещане за поезията – при мен тя идва, когато истинският живот липсва. Но не успявам да го преведа…

Чувствам се различно, когато контактувам на чужди езици, когато пиша – не. Творческата енергия е първична спрямо езика. Тя идва като нота, живописен щрих или стих на един или друг език, не можеш да я управляваш, можеш само да й се подчиниш и да я следваш. И да се опиташ да я овладееш в определена форма.

Как общуват помежду си писането на собствени текстове и превеждането на текстове, писани от някой друг?

И на други места съм казвала, че в основата си това е една и съща енергия. Но преводът изисква двойно, а понякога и тройно повече усилия, отколкото писането. Преводачът поет не е чак толкова свободен, както при писане на собствена творба, трябва да преодолее себе си, да остане максимално близо до авторския замисъл, образна система, синтаксис, доколкото е възможно, и да ги трансферира на родния си език. Трябва да разчлени оригиналната творба и след това да я изгради отново на друг език.

В чисто творчески аспект взаимодействието е в двете посоки. Понякога творби на чуждите автори или определени изрази са отключвали мои потоци. Не става въпрос за пряко влияние. Може просто да ми създадат онзи енергиен облак, онази атмосфера, която да задейства собствената ми творба или да я извади на повърхността, ако вече е била вътре в мен.

Работата върху чуждите текстове изгражда и един особен афинитет и чувствителност към текста на доста нива. Защото преводачът работи с „лупа“. То е като да се възхищаваш от по-далечно разстояние на съвършено гладката кожа на някоя жена. Като я доближиш и се вгледаш през увеличителното стъкло, все ще забележиш някое петънце, белег или грапавина, които трудно биха били забелязани от „невъоръженото“ око на читателя. Тази опитност от превода на чужди текстове помага и на вътрешния ми редактор, който чете и поправя собствените ми стихове.

В битиен план дълго време давах повече приоритет на преводите, отколкото на писането. По начало пиша рядко. А и „поет къща не храни“, особено в България! За сметка на това до компютъра ми вече от години стои по някоя разтворена книга и ме чака, нетърпеливо, като любовник! А този вид „любовници“ са те обвързали с договор и срокове, така че не може да ги пренебрегваш! Това продължава и сега, слава на Бога!

Утешавам се с това, че ако едно стихотворение е трябвало да бъде написано, то е дошло точно когато и както трябва! Останалото са „Упражнения по стил“!

Защо „Небе за изгубване”, каквото е заглавието на стихосбирката Ви, която Ви носи „Аполинер”? Как идват при Вас заглавията на стихосбирките Ви?

„Небе за изгубване“ е част от стихотворение, което написах една августовска сутрин през 2010 година в един парижки хотел.

Българският му вариант е публикуван в „Разкопчаване на тялото“ под заглавие „Където слънцето изгрява в различни прозорци“. За щастие на френски и на български език, и двата аналитични, този предлог запазва двойнствения си смисъл. Може да бъде разчетено като небе, в което можеш да се изгубиш и като небе, което един ден няма да ти принадлежи, което така или иначе ще изгубиш. Но тази двузначност открих едва когато една от преводачките ми на английски ми се обади, за да ме пита кой от двата смисъла да предаде в превода. Оставям на читателите да решат кой от двата повече им допада.

А заглавията на стихосбирките идват по различен начин. Или част от стих, както е в този случай, или заглавие на стихотворение в книгата, което смятам за носещо по-голям товар от смисли, поне за мен самата. При „Разкопчаване на тялото“ например се наложи от само себе си. Публикувах триптих с подобно заглавие преди няколко години и когато започнах да мисля за книга, то по някакъв начин само придърпа и подреди текстовете в нея.

Коя е за Вас най-силната и най-слабата страна на думите?

Най-силната е да пораждат светове и любов, да създават, да оформят, да приласкават. Да строят домове, в които могат да се прислонят за кратко или по-дълго различни хора. Това са нетленни домове. В тях хората могат да влязат, да си починат, да се зарадват или поплачат, да заредят очите и дробовете си с небе, а после да продължат по своя път.

А най-слабата е, че така или иначе носят в същността си границите, не могат да назоват нещата в тяхната цялост, не могат да изкажат „посоките на онова, което не се побира в очите, защото е по-голямо от думите“. Цитатът е от стихотворението ми „Сбогуване с наречията“, което е включено в ръкопис, който подготвям.

И още една слаба страна – способността им да нараняват. Но в последния случай думите са невинни. Те просто са използвани от човеците не по предназначение.

Ако си представим за момент, че езикът е като страна, в която живеем, в кой език бихте искала да живеете?

В този, който най-добре може да пресъздаде моментната ми същност и състояние. Който може да ми създаде поне за малко илюзията, че съм цялостна. На следващия час, на следващия ден вече няма да съм същата, а желанията ми – още по-малко.

А в географски измерения – има ли една страна, в която се чувствате най-добре, където искате да живеете и винаги там да се връщате, независимо къде и колко често живеете другаде?

Обичам да сменям небесата и географските ширини. Това ми дава усещането, че съм жива. Дава нови опитности, светлината на едно непознато небе е в състояние да извади на повърхността черти, качества, емоции, за които човек изобщо не подозира, непознатото небе носи друго самопознание. Помага ти да погледнеш на себе си отстрани, като към непознат човек.

От друга страна казват, че човек носи в тялото си минералите, които се съдържат във водата и почвата на мястото, където е роден. И сигурно са прави. Защото всеки път, когато минералите на радостта, жизнеността и енергията в мен са на привършване, интуитивно се качвам на влака и се връщам при баирите на село Ракево, при река Ботуня и близките ми хора и възстановявам равновесието.

Но има и моменти, когато „другадето“ ми създава усещането, че там съм си повече у дома. Мисля си, че в стремежа към цялостност и пълнота душата на човека го води в различни посоки, на различни места, които запълват определени празнини и липси, и когато душата е окръглена и цялостна, тя сияе и е щастлива.

Как си представяте следващата година? А как си представяте утрешния ден?

Мирна. Наситена с положителни енергии и мисли на всички нива.

Действена, творческа, енергична, носеща възможности за пътувания и смяна на небето, успешна в творчески и личен план. Отваряща по-често прозорчета, пред които мога да се спра за малко и да погледна света навън и този, вътре в мен, и да им се усмихна. Подаряваща ми повече време, което да посветя на децата си и любимите ми хора. Пожелавам същото и на читателите на Public Republic!

Декемврийски. С всичкото, което се съдържа в тази дума. И задължително с атмосферата и духа на настъпващите Коледни празници!

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай