Public Republic Art Studio

Владислав Христов: Фи е това, което не можем да достигнем

8 ноември, 2013 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Авторът и фотограф Владислав Христов в разговор с Жасмина Тачева

Picture 229

Казваш, че поезията изисква подготовка, за да бъде разбрана. Имаш ли съвет към читателите на „Фи“ в това отношение – как биха могли най-добре да се приближат до стиховете ти?

Няма шифри и формули за разчитането на поезията. Има нива на възприятие, не само в поезията, но и във всяко едно изкуство. Читателят, стигнал до определени нива, сам намира съответните книги и няма нужда от съвети как да ги разбере и осмисли. Най-общо казано: поезия се чете без съвети.

Защо „Фи“?

Фи е златното сечение. Освен всичките му значения и смисли, то е и символ на хармонията и съвършенство в природата. Тези, които ние хората все не достигаме. Фи е това, което не можем да достигнем, и което ни кара да опитваме отново и отново – движещата сила.

В поезията ти прави впечатление симетрията – и във формата, и в съдържанието. Във „Фи“ и епиграфите, мисли на Марк Витрувий Полион, говорят за симетрията на човешкото тяло. Какъв е според теб смисълът й в живота ни и какво е отношението й с хармонията?

Разпръснатият и хаотичен живот, който често водим, има нужда от някаква подредба, от уравновесяване на везната. Смисълът на симетрията е да успокои поне за малко тази люшкаща се везна. Всеки постига това по различен начин, важна е крайната цел – когато тя е постигната, методите остават в историята.

“Фи” е доста телесна книга, като всичко живо в природата, което расте, а после се разгражда. Затова и тези епиграфии са важни свързващи звена в нея. Книгата е оголена до крайност, оставил съм само най-същественото от текста.

Всякакви метафори, описания и прилагателни са свeдени до минимум. В поезията се оглежда животът, той изисква действие и по-голяма твърдост. Патетиката и залезите ги оставете за други времена. Сега имаме нужда единствено от истината – кратко, ясно и точно назована.

Как избираш подредбата на стиховете в рамките на книгата, какво те води?

Води ме усещането за баланс и поносимост, някои текстове по-добре се понасят с други. Вътрешните препратки между стиховете също са определящи за подредбата. За мен конструирането на всяка книга е като пъзел – има много сходни парчета, но едно е точно подходящото. Намериш ли кои с кой текст приляга, пъзелът много лесно се подрежда.

Сега се уча, в началото на пътя съм, правя грешки и аз като всеки друг. Едва ли съществува оптимален вариант за дадена книга. Просто в един момент работата по книгата трябва да приключи. Ако това не се случи, може да се влезе в един омагьосан кръг на постояни поправки, което със сигурност няма да е в полза на книгата.

Наричаш „Фи“ естествено продължение на „Енсо“ и все пак аз лично забелязвам някои разлики, в перспективата например – стиховете във „Фи“ носят гласа на още по-голяма мъдрост, почерпена с опит и съзерцание. Ти как чувстваш двете книги?

Докато в “Енсо” присъстваха доста от по-ранните ми стихове, то “Фи” съдържа само текстове, писани последните 2 години. В този смисъл няма как текстовете във втората книга да не са различни. Важно е текстът да променя читателя. Едва ли би го направил по-мъдър, но ако успее да мине през него, то в мрежата на съзнанието му уловът ще е богат.

Подготвяш и трета книга, като завършек на този поетичен цикъл, би ли споделил нещо повече за нея?

Книгата е готова, но ще изчака реда си преди да се хвърли от самолета. За сега е с работно заглавие “Германии”. В нея ще има текстове, свързани с преживяванията ми в тази държава. Бих нарекал тази книга по-комуникативна и по-отворена навън към читателя.

Мисля, че съвременната поезия трябва да се отваря към нови читатели, изкушени да я четат и разбират, а не да се капсулира. Тя стои на върха на литературната пирамида, длъжни сме да я пазим. Ако тя се срине – цялата пирамида под нея също се срива.

Важно е да я запазим, важно е щафетата между авторите в различните поколения да се предава. Да се говори за книгите, да не се спестяват недостатъците, да няма литературно лакейничене. Порастването на даден автор е нищо без общото порастване на сферта, в която твори, а то ще се случи само, ако хората в нея започнат да си подават ръка.

В стиховете ти природата – жива и нежива, значителна или не толкова, преди, сега и после, съжителства в заедността на битието. Какво според теб е изградило тази чувствителност у теб като пишещ човек, за когото мишката в полето не по-малко важна от проблемите на хората?

Никой не е по-важен от някой друг, нищо не е по-важно от нещо друго. Природата не е състезание по важност, в нея всичко е точно на местото където трябва. Това, че човек разменя тези места или не ги забелязва, си остава един от големите му проблеми. Иска ми се да пиша за дребните неща, които често настъпваме и смачкваме, за същите тези неща, които понякога ни спасяват живота и не знаем на кого точно да благодарим.

Образът на камъка присъства осезаемо в книгата – като занемял не просто свидетел, а често жертва на страховете и щенията на човеците, но по тази причина и като център на смисъл, тежащ на мястото си. Теглото ни, физическо и метафизическо, с което идваме на земята и което расте с годините, сродява ли ни с камъка?

Камъните са навсякъде около нас, не по-малко живи от всичко в природата. Човек се е отрекъл от камъните, обявил ги е за мъртви, но съвсем не е така. Камъните ни съпровождат през целия ни жизнен път до надгробния камък. Премествайки камък, ние преместваме тежестта на цялата Земя. Затова нека бъдем внимателни с камъните!

Има ли връзка мирогледът ти с източните учения, към които имаш интерес?

Няма как да не се промени мирогледът ти, след като веднъж си се докоснал до дзен. Друг е въпросът, колко от това може да ти е полезно в урбанизираната среда, в която живееш. Дори само да почнеш да цениш “дребните” неща и моменти, ти е напълно достатъчно. Ако пък успееш да ги пресъздадеш в някаква форма и стигнат до други хора, може да се наречеш щастливец.

Любовта и смъртта във „Фи“ някак странно си приличат; най-вече по това, че и двете са неразделна част от живота, но и че го белязват необратимо. Ти виждаш ли връзка между тях?

Между тях винаги е имало връка, както между съзиданието и разрушението. Те са и сред вечните теми, вълнуващи човека. Хубаво е, че все още има доста въпроси около тях, които нямат отговор. Човечеството бавно, но сигурно отива към своя край, а тези въпроси стоят нерешени. Поезията със сигурност крие някои от отговорите.

Корицата на „Фи“ изобразява твоя снимка – би ли разказал повече за символика й?

Това е снимка на детайл от локомотив. Произведен е през 20-те години на миналия век и се намира в един глух коловоз на гарата в Банско. Преди години го открих случайно и му направих поредица от снимки, една от която приличаща на човешки гръбнак пасна точно за корица на книгата.

Отлежаването на текста е важно за теб. В какво се състои този процес – колко интензивно редактираш стиховете, след като ги напишеш и как разбираш, че са узрели за публикация?

Поезията е бавна, прилича на праисторическо чудовище, затова оцелява през вековете. Затова й е нужно отлежаване и наместване на костите. Стиховете си почти не ги редактирам, поради краткостта им често се появяват цялостни и завършени. Автоцензурата е също много важна, започнеш ли да се харесваш, трябва незабавно да я повишиш. Последните години все по-малко публикувам текстове извън книгите, защото често губят сила когато не са в контекста на книгата.

Какво отлежава в архивите ти в този момент?

Освен “Германии”, сборник с краки прози, писани през годините, в който мисля да включа преработена първата ми книга “Снимки на деца”, двуезична книга с хайку, книга с транссибирски поеми и други сюрреалистични експерименти…общо четири книги…като гледам, ще си взема дълга творческа отпуска и ще отида до Карибите!

Ще има ли представяне на „Фи“ – да очакват ли читателите да се срещнат с теб на живо?

Срещи на живо с удоволствие, но премиери на книгите си до сега не съм правил и не мисля да правя. Не съм превърженик на тази така масова и клиширана от години форма за представяне на новоизлязла книга. Особено на поезия. Тя няма нужда от шум и декламации. Много по-важно за мен е читателят да остане сам с книгата и текстовете поне малко да го променят.

Какви са впечатленията ти от екипа, работил над книгата – от Силвия Чолева и „Ерго“?

Безкрайно съм благодарен на Силвия Чолева за подкрепата като цяло и редакторската работа по книгата. Страничният поглед и подкрепа са много важни за случването на всяка една книга. Надявам се и при следващи мои проекти да работим с нея като екип. Аксиния Михайлова също ми помогна с ценни съвети по ръкописа.

Радвам се, че вече втора моя книга излиза с издателство “Ерго”. Едно от водещите издателства не само като отношение към книгите, които издава, но и като отношение към авторите си. Не на последно място искам да благодаря на Иво Рафаилов за дизайна на корицата, който е наистина на много високо ниво.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай