Public Republic Art Studio

Оля Стоянова: Когато човек пише, той се освобождава от всичко излишно

8 септември, 2013 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

1082378_565756660128694_1074762283_n

Жасмина Тачева разговаря с Оля Стоянова

Здравей! Носител си на първа награда от тазгодишния поетичен конкурс по случай 130 години от рождението на Сирак Скитник, както и на много други отличия в журналистиката, белетристиката и поезията. С какво според теб се отличава писането, което грабва публиката?

Нямам идея, защото никога не правя сметки кой какво ще хареса в даден текст. Което обяснява защо преди време изпратих на конкурс за драматургия на Младежкия театър пиеса, в която главните действащи лица бяха старци, а действието се развиваше в старчески дом. Затова после ми се стори цяло чудо, че селекционерът Яна Борисова се спря на този текст.

Така че нямам идея как трябва да се спечели публиката. По-скоро си обяснявам всичко с факта, че има хора, с които говорим на един и същи език.

„Там горе“, „Покана за вечеря“, „Малки ритуали за сбогуване“ са само част от драматургичните ти творби, взели награди напоследък. Как успя драматургията да ти „влезе под кожата“, както сама казваш?

Винаги съм пренебрегвала писането на драматургия и дори до преди година-две се чудех какво намират в него хората. Просто не разбирах защо един автор сам ще се откаже от свободата си и ще се съобразява с един куп хора по веригата – режисьори, актьори, сценографи и пр.

Истината обаче е, че ми харесва писането на диалози. В драматургията има много свобода. Когато човек пише, той се освобождава от всичко излишно – маха описанията, маха ненужните подробности, маха обясненията, остава само чистият диалог, където всяка дума трябва да тежи на мястото си.

1081350_565756663462027_1062983805_n

Трудно ли се пише драматургия за деца?

Детските теми не ме изкушават. В същото време с децата сме изгледали през последните години толкова много детски представления, че вече не останаха нови заглавия и започнахме да повтаряме спектаклите. Но със сигурност мога да кажа – за най-малките се пише трудно. Просто си личи, когато е фалшиво.

От друга страна – ясно е, че и задачата не е от лесните, защото децата никога не гледат сами един спектакъл. С тях са и родителите им, а това прави нещата два пъти по-сложни – текстът трябва да е написан така, че да говори на езика на хлапетата, но и да не оставя възрастните да скучаят и да въздишат шумно в тъмното.

Има спектакли, които са страхотни, и е факт, че и възрастните, и децата, сме единодушни в това.

Иначе аз нямам опит с писането на текстове за деца. Имам само една детска пиеса – „Хорът на уличните котки“, която преди няколко месеца взе наградата за оригинален авторски текст на кукления фестивал „Михаил Лъкатник“. Сигурно аз съм била най-изненаданият човек от този факт. Но това е защото аз непрекъснато се съмнявам.

Изобщо – трудно ли се пише с деца край теб? Отплащат ли ти се за отнемането на вниманието със сериозна доза вдъхновение?:)

О, свикнала съм да пиша на фона на викове, смях и детски битки. Даже понякога ми е странно, ако вкъщи е тихо и спокойно. Ако трябва да избирам между децата и литературата, много ясно, че писането няма никакви шансове.

Но често се налага да се боря за време за писане, когато става въпрос за журналистически текстове, когато статиите или интервютата са спешни, когато трябва нещо да редактирам и то не търпи отлагане. Не е имало случай да им кажа – „Деца, играйте си навън, защото искам да напиша стихотворение“. Това е смешно и абсурдно. И му звучи фалшиво.

1097613_565757413461952_1156261511_n

Обичаш пътуването, природата, пещерите. Кои места в страната носиш винаги в сърцето си?

Има такива места, на които е достатъчно просто да отидем, и светът вече не е същият. Диша се по-спокойно и всичко остава някъде далече.

Иначе с Живко си имаме места, където задължително минаваме да видим – метеорологичната станция на връх Мургаш или скалите около Мальовица, пещерите около Карлуково или параклисът “Свети Йоан Летни” – черквата на потопеното село Пчелинци, строена през 1350 г., която днес белее сред нищото, а долу са водите на язовира.

Тя е малка, с врата висока едва метър и двайсет, на една крачка от параклиса започва пропастта, а първият път, когато я видяхме – през зимата, тревата около нея беше още зелена, слънцето залязваше и осветяваше всичко в златно.

Със съпруга ти Живко Джаков сте автори на книгата „Пътеводител на дивите места“. Какво можем да открием в нея?

Нашите места, които сме обикаляли в продължение на 15 години. Веднъж сме ги откривали чрез подушване (тази река няма начин да не крие нещо по-нагоре по течението), друг път сме разчитали на картата или късмета, трети път – на приятели.

1080350_565757103461983_1231660966_n

Понякога сме ги търсили умишлено, понякога с месеци правим планове как ще потеглим нанякъде, а все не стигаме дотам, друг път за стотен път се връщаме на любимите места и стискаме палци да не са се променили.

Изобщо през цялото време си давахме сметка колко малко знаем за местата около нас и затова книгата е пълна със светилища, върхове, изоставени параклиси, малки села, неотбелязани на картите… Според мен – все интересни места. Но ние сме си такива – обичаме да си врем носа навсякъде, да проверяваме накъде извеждат черните пътища, каква гледка се открива от най-високото.

Кое според теб е особеното в писането на пътеписи спрямо други литературни жанрове?

По-трудно е. И съществува голям риск човек да тръгне по наклонената плоскост, много по-лесно е да се отплесне и да напълни текста със възклицания и описания на природни красоти.

Какво освен любовта към малко познати кътчета на природата те провокира да се включиш в състава на журито на конкурса на Public Republic “Где е земният рай?”

Заради идеята и хората, които стоят зад нея. Освен това наистина обичам да чета истории за различни места. И мисля, че не съм единствената, така че тези пътеписи ще имат много читатели.

1081229_565756806795346_1590057376_n

Конкурсът е посветен на 150-годишнината от рождението на Алеко. Според теб как можем да пазим жив завета му?

Да не преставаме да бъдем идеалисти. Поне малко. Знам, че сега да си идеалист, звучи наивно, но ако се откажем от идеите, какво остава… Идеите са съществена част от нас.

Какви пътеписи си пожелаваш да видиш на финала на конкурса?

Пътеписи, в които авторите не се възторгват от красотите на природата, а разказват истории.

1080582_565757476795279_1741401532_n

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай