Public Republic Art Studio

Здравка Евтимова: Знае ли човек къде е бъдещето, утрешният цвят на литературата?

15 август, 2013 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic
Здравка Евтимова отговаря на въпросите на Жасмина Тачева

DSC00947

Здравейте! “Параксенес Мерес”, Атина, публикува преди месец сборника Ви с разкази “Безкраен юли” като първата книга от поредицата си “С Параксенес Мерес по света”. Това първата Ви книга на гръцки ли е и какви разкази можем да открием в нея?

Да, това е първата ми книга в Гърция, макар че преди нея в страната са публикувани отделни мои разкази. С преводача Грегори Пападоянис станахме големи приятели, той е човек, занимавал се с художествен превод вече 30 години, превеждал е Селинджър, Фицджералд, Алис Мунро.

Мога само да се възхищавам на този човек, от силата на духа му, от такта и прозорливостта му. Издателството беше обявило конкурс за чужди автори – изискването беше ръкописите да им бъдат изпратени на английски език над 45 000 думи.

Аз им пратих отначало 3 разказа, след това ми писаха, че държат да им изпратя още – станаха общо 19 разказа, които бяха излизали в англоезични страни – включвани в различни мои сборници – и с радост научих, че издателството е взело решение да публикува книгата.

Също това лято американското издателство “All Things That Matter Press” публикува новелата Ви “Отново дъщеря” – история за богата и влиятелна жена сама срещу проблемите и шансовете на живота. Как се случи тази публикация и можем ли да поръчаме електронната книга и от България?

Издателството “All Things That Matter Press” издаде през 2012 г. моя сборник „Време за косене и други разкази“. В края на 2012 г. ме поканиха да им изпратя self-contained fiction – произведение между 20 000- 27 000 думи, което да е реалистично, в което героите, а не толкова действието, да бъдат двигатели в текста.

Изпратих им „Отново дъщеря“ – приеха го, публикуваха го като електронна книга, в момента работят върху трансформирането на новелата в аудио-книга. Мисля, че може да се закупи електронната книга, а след месец и аудио книгата, от AMAZON.

Разказът Ви “Моята среща с 2012г.” беше публикуван в Китай това лято. Печелили сте писателска резиденция там – какво е впечатлението Ви от тази страна и дали бихте могли да разкажете подробности за превода на разказа?

Това е страна, където се работи много, усилено, непрекъснато, където всеки човек има две, понякога три работи, където ако си държиш на думата и предоставиш продукт с параметрите, които си заявил и преди срока, който си заявил, може да постигнеш успех.

Основното е да се работи и да привлечеш вниманието на китайските партньори с направеното от тебе. Като постигнеш нещо, не празнуваш, не се хвалиш, не приказваш за постижението, не губиш нито минута, а работиш още повече – използвайки постигнатото като база за нова работа.

Прочетох разказа „Моята среща с 2012 г.“ на среща с китайски писатели. Този разказ бях посветила на смъртта на баща си. Когато си тръгвах вече от Шанхай, Ху Пейхуа, координатор на писателската програма на Шанхай, ми съобщи, че е превела разказа и той е одобрен за публикация в техния ежедневник с неделна литературна притурка „Уен Хюи“.

Преди около месец и половина Ху Пейхуа ми писа, че разказът е одобрен и включен в антологията „Най-доброто от страниците на Уен Хюи“.

Дълбоко съм благодарна на Ху Пейхуа за превода й на разказа от английски на китайски език. Тя е сред техните известни културни деятели – висококвалифицирана, работеща тихо, качествено, мила и усмихната дама.

Преди броени месеци сборникът Ви с разкази „Невъзможно синьо“ (Impossibly Blue) бе публикуван от SKREV Press, Великобритания. Това е третата Ви книга с това издателство. Бихте ли разказали малко повече за нея и за SKREV?

Вече десет години работя със SKREV Press – неголямо издателство от Манчестър, Великобритания, специализирало се в областта на късия разказ и неореализма… Със собственика и главния редактор на SKREV Press, г-н Дейвид Макйоки, се запознахме по повод конкурс за разказ, обявен от издателството през 2003 г.

Тогава той избра разказите ми „Васил“, „Сима“ и „Рум“, които публикува в отделна серия. През 2004 г. той изпрати разказа ми „Васил“ на конкурс в радио ВВС, който за наша радост беше един от петте разказа, спечелил конкурса на английското радио в категория „къс разказ“ за 2005 г.

Последва публикацията на първата ми книга от издателството „Горчиво небе“ (“Bitter Sky”) през 2005 г., а през 2007 г. Дейвид издаде сборника „Miss Daniella“ – „Госпожица Даниела“.

„Невъзможно синьо“ излезе тази година след няколко публикации в английски литературни списания, включително в BRAND, литературно списание на университета Гринуич.

Издателството не е богато, но е почтено, борбено и търси да изгради трайни връзки с авторите си. Дийвид Макйоки е автор на къси разкази, което допълнително подпомага работата с него и я прави интересна.

Три Ваши разказа: „Тя разбра“, „Вано“ и „Причината“ излязоха на сайта за международна литература Deep Shelf, базиран на иновационна както за авторите, така и за чеитателите платформа. Какво е специфичното при нея?

Това е сайт за къси разкази от цял свят, базиран в Израел. Поканата да им изпратя разкази дойде след публикацията на моя сборник „Блед“ и други разкази“, публикуван през 2010 г. от издателство VOX HUMANA в Израел и в Канада. (“Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories”, Vox Humana, Canada, 2010).

Това е борбен сайт, с тези хора е предизвикателство да се работи – говорим за подбора на този или онзи синоним, дали трябва да има, или не запетая, а защо не е описано мястото, за на ни стане ясно точно къде протича действието? Човек се научава да бъде прецизен и готов да реагира или отпада. Има представени разкази на писатели предимно от САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Израел и др. Редакторите активно издирват автори и са хора, които четат наистина денонощно. Много е трудно човек да се справи с натоварване като тяхното.

Върху какво работите в момента?

В момента завършвам един роман на английски език, който има работно заглавие „За Иван“ – стигнала съм до последната глава и бавно я обмислям, за да свържа в едно всички нишки в книгата.

Не зная дали ще успея. Започнала съм го през 2006 г. Работя понякога върху разкази, мисля за нещо по-дълго – за удоволствие, дали ще е новела, роман или просто дълъг разказ – не зная какво ще излезе. Не зная дали ще излезе нещо въобще.

Превеждам романа „Бързия лабиринт“ на Адам Фоулдс, прекрасен разказвач от Великобритания, както и бавно, с голямо удоволствие превеждам една новела от Алис Монро.

„Живеем толкова време все в криза…,“ казвате в един разговор – виждате ли раздвижване на обществото напоследък?

Да, виждам, в България се ражда гражданско общество. Много се надявам ние, българите, да пораснем и да станем хора, управляващи не само своята лична съдба, но и съдбата на родната си страна, като с гражданското си поведение сведем до минимум задкулисните сделки, като се изправим срещу корупцията и покажем нетърпимост към ограбването на страната ни от олигархични кръгове. Днес правим решителни крачки в тази посока.

Каква България бихте си пожелали?

Демократична България, която да докаже, че е достойна да бъде член на Европейския Съюз, да се раздели с определението „най-бедна страна“ на ЕС, да развие своя интелектуален потенциал, своята икономика и култура. Когато някой спомене България, да си представя красива природа, народ, който е сигурен, че утре ще живее по-добре от днес, да бъде сигурен, че в България ще среща хора, с които си струва да се работи, специалисти, създаващи качествен продукт в своята сфера.

България – по-чиста, по-свободна икономически, по-богата в социално отношение, повече работни места за нейните граждани на всички възрасти. Мечтата ми е България да стане толкова привлекателна в икономическо, социално и културно отношение, че младежта да я предпочита като място за живот, като страна, където да създаде и отгледа децата си.

Коментарите на сайта Adbusters към разказа Ви „Приемане“, който влезе в проекта на Окупирай „Окупирай Уол Стрийт с четене“, са до един топли и сърдечни и въпреки това казвате, че читателите от движението са успели да видят по-различна негова страна, за която дори Вие не сте подозирали. Каква според Вас е „технологията“ на четене у един човек?

Специално за мене „технологията“ е да „виждам“, да „чувам“ заедно с героите на произведението. Стремя се да чета както награждавани литературни творби от англоезичните страни, от Германия и Франция, така и разкази, проза на млади автори и на колеги от моето поколение. Знае ли човек къде е бъдещето, утрешният цвят на литературата?

Той е при хората, при болките им, при истината за страните, където живеят. И колкото по-силни рецептори на таланта притежава писателят – независимо от възрастта му, независимо дали печели награди, или упорито и тихо пише нещата си – този писател, този поет, носи бъдеще в себе си за света.

Понякога ми се ще да имам време, за да преведа на английски разкази на мои български колеги, които дълбоко са ме впечатлили. В миналото това ми се удаваше в по-голяма степен, сега предимно чета млади автори и автори на моя възраст; аз съм щастлив човек, ако наистина книгата ми е дала гласове и багри, които са ме превърнали в част от моето време.

„И историята ни е такава – все ни се е налагало да пробиваме (канари – една от друга по-огромни и твърди, но ние сме се оправяли и днес го правим),“ казахте първия път, когато говорихме. Какви канари се налага на един български писател да пробие по пътя към голямата литература?

За всеки писател случаят е различен. Дори ако съдбата е благосклонна и му позволи да използва бързия асансьор нагоре, идва моментът, когато асансьорът спира.

Засега е измислено едно единствено средство – да се напише силна, убедителна, красива книга, която да помага на хората в тежки минути. Останалото е късмет, случайност, която обикновено не е благосклонна.

Но писателят, поетът, е необяснимо същество – той превръща липсата на благосклонност в ценно гориво, той не зачита бързите асансьори към върха, той търси път, а когато няма път, прокопава път напук на невъзможните обстоятелства. Той прави невъзможното своя родина, живее там и му дава красота. Може би тогава ще стане възможен пробивът, за който ме питате.

През октомври миналата година излезе електронният Ви сборник с разкази „Провансалска кухня и други разкази“ (Public Republic Publishing). Това не е първата Ви електронна книга, но е пилотното заглавие на издателството. Какво е мнението Ви за тази нова форма за четене?

Набира все по-голяма скорост. Да се надяваме, че и българските писатели ще се включат в този процес, който определя във все по-голяма степен литературния процес в световен мащаб. Електронните книги са по-достъпни, по-евтини, друг е въпросът, че често са обект на пиратстване и засега не е измислена надеждна защита в това отношение. Въпреки всичко, имам чувството, че бъдещето им принадлежи.

Преди няколко месеца приехте званието си на почетен гражданик на град Перник – какво е духовното място на града в живота Ви и защо избрахте да посветите званието на поета Димитър Миланов?

С поета Димитър Миланов ме свързва голямо литературно приятелство. Събирахме се в дома му в село Кладница, високо на Витоша – поетесата Красимира Зафирова, Митко и аз. Бяха прекрасни мигове. Митко рецитираше свои стихове, стихове на балкански поети, латиноамерикански поети, Красимира рецитираше свои стихове и тогава аз само слушах, и бях толкова щастлива, че имам такива безценни приятели.

Имам поетическите книги на Димитър Миланов, днес те стоят на лавицата у нас така, че да са ми под ръка – „Метличини и топъл камък”, „Зелените влакове на юли”, „Всичко ще се случи после” – точно преди да си отиде, беше здрав, бодър и рецитира пред нас стихотворението „Ще затворя земята след себе си“. Още ме побиват тръпки. Прекрасна поезия. Величествено нежна и човешка.

Член сте на журито на конкурса за пътепис на Public Republic “Где е земният рай?”. Какво Ви провокира да участвате?

Желанието ми да бъда в контакт с творци, които не познавам, да се изправя пред текста, да стоя насаме с него, да си представя човека, който го е написал. Тогава отново си мисля – за рецепторите на таланта, за второто зрение, втория слух, който не дава мира на човека, написал пътеписа. Той подарява думи на хората, картини и багри, и колкото повече им подарява, толкова самият той става по-богат. Затова с радост приех – така ще стана един атом от огромното течение на красотата, уловена от внимателния поглед на автора.

Какво бихте пожелали на участниците в конкурса?

На първо място крепко здраве, лично и професионално щастие, спокойствие – защото сред спокойствието избухва вдъхновението. Затова им желая – бъдете здрави и ни дарявайте с топлота и красота.

Коя е последната идея в „папката с идеи“ на компютъра Ви?

„Той живееше в незавършените й изречения.“ Вървя из страшната жега, гледам хората, колите и се питам кои от тях носят тези незавършени изречения.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай