Public Republic Art Studio

Д-р Дария Карапеткова: Подхождам към литературните произведения първо със сетивата на преводач

1 август, 2013 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

phpbfMtfRPM

Радея Гешева разговаря с д-р Дария Карапеткова

Д-р Дария Карапеткова е главен асистент във Факултета по класически и нови филологии на СУ „Св. Климент Охридски“, преподавател по превод и съвременен италиански език в катедра „Романистика“, преводач. Сътрудничи на сп. „Литературата”, на „Литературен вестник“ и др.

Д-р Карапеткова, какво Ви тласна към италианския език? Случаен ли беше изборът, или съдбата се намеси?

През 90-те години италианският език се изучаваше значително по-малко в средното училище. Подобен избор беше едновременно нестандартен и привлекателен, а после се оказа и пристрастяващ.

Ренар казва, че „Животът може да си позволи разкоша да мине без логика, литературата – никога“. Търсите ли логиката във всичко, с което се занимавате?

Ако говорим за литературата, трябва да призная, че логиката не е първото, което търся в нея. По стечение на обстоятелствата подхождам към литературните произведения първо със сетивата на преводач, после с тези на граматик и чак тогава на читател, с всички произтичащи от това деформации, но и със специфичното удоволствие, което това ми носи.

Интересно ми е да търся не логика, а цел, и когато дадено произведение обслужва целта си с подобаващите за нея езикови, стилистични, съдържателни инструменти, го считам за лична находка.

Колкото до извънлитературните полета, щеше да е хубаво да присъства повече логичност в обществено-политическата, административната, социалната сфера, където е нормално и редно всички да я търсим.

Имам впечатлението, че на моменти точно там се усеща известен недостиг от нея, както и от други задължителни признаци на съвместния живот в зрялото общество. Естествено, всички липси намират литературно отражение и тук се връщаме към книжовната продукция, която регистрира еднакво чувствително процесите навсякъде и ни утешава, че те до голяма степен не подбират националност. Ако това е утеха.

Какъв тип литература предпочитате? Какви книги четете през свободното си време? Кой е любимият Ви автор? Не само италиански, но и български.

Загребвам напосоки: вдъхновение черпя от книги като „От иглу до кюнец” на Валери Петров или разказите на Светослав Минков, неизменно удоволствие ми е ударният темперамент на Виктор Пасков или усмихнатата горчивина на Георги Данаилов, имам слабост към перото на Владимир Свинтила, особено в „Многоликият столичанин”, както и към задъханата емоционалност на Теодора Димова, сверявам си часовника с „Политики на днешното” от Амелия Личева, ценя обмислените пътешествия на ума в материалите от Румяна Чолакова в „Литературен вестник”, но също и в книги за сблъсъка с чуждестранното като тези на Павел Петков и Изабела Шопова, много се зарадвах на „Български психар” от Андрей Велков, следя разследванията на Христо Христов и темата за България по време на тоталитарния режим.

Старая се винаги да имам на една ръка разстояние книги, които разсъждават по многостранен и свеж начин за езика, не само от автори като Стивън Пинкър, Рафаеле Симоне или унгарската полиглотка Като Ломб, но и от ценни с опита си практици като Лучано Сата или Масимо Биратари в частност за италианския език, всякакви италиански граматики, освен това интервюта, биографии и спомени, интересни са ми словесни експерименти от типа на тези при Джезуалдо Буфалино, Стефано Бени, Алесандро Пиперно, Елвира Семинара, Антонио Пенаки, Виола ди Градо, Валтер Сити, предана съм и на всички автори, които съм превеждала.

Толкова за свободното време. Несправедливото при този тип лексиконни въпроси е, че винаги оставят незаслужено извън списъка в отговора безброй други имена.

Казват, че процесът на превеждане е като пътешествие в други светове. Преводачът се потапя във вселената на автора и в атмосферата на литературното произведение. Така ли е и при Вас? С какво започвате, когато превеждате някоя книга: проучване на автора, на времето и мястото на събитията, описани в творбата му или с нещо друго?

Всичко това е задължително, плюс вглеждането в типичните за автора изразни средства. Преди години моя преподавателка разказваше с каква наслада чела българския превод на голям италиански автор и колко ясна представа добила за стила му.

По-късно при професионалните си занимания с изненада открила, че в оригинал стилът му е съвсем различен, но в замяна на това българските преводи на други италиански писатели звучали доста сходно. Оказало се, че преводачът им е един и същи, очевидно той е пречупил текста през собствените си разбирания за добро литературно звучене.

Забелязвам и до днес у някои редактори в издателства подобен стремеж да „сресват” страниците, да нагодят превода към собствената си представа за литературност. Отговорност на преводача е да направи нужното, за да може резултатът от работата му да прилепне плътно към оригинала като втора кожа.

За да може той да защити нестандартното, новаторските примеси, които преводът му внася в статуквото на езика гостоприемник, се изисква именно доброто вникване в индивидуалната физиономия на автора, в която са синтезирани не само епохата, мястото, средата и т.н., но и тяхната техническа текстова интерпретация от страна на автора, уникална като пръстови отпечатъци.

Има някои сходства между актьорската и преводаческата професия – интерпретират, без да са автори, но изпълнението им се отразява на авторския продукт, способно е да го издигне, способно е да го съсипе.

Превели сте „Един гадател ми каза“ от Тициано Терцани, „В България след съединението” от Джузепе Модрич, „Дни на самота“ от Елена Феранте. Книгите ли бяха тези, които Ви откриха, или Вие ги намерихте?

До момента мога да обобщя, че сред преведените от мен текстове почти няма такъв, който да не съм избирала лично. В интерес на истината са толкова различни, че на практика ми е невъзможно да открия свързваща нишка, която да очертае посока на предпочитания или вкус.

А може и точно това да е критерият – всеки автор да е оригинален типаж, да е достатъчно своеобразен, за да е заслужил правото да представлява своята категория в нашата българска преводна панорама.

Докторската Ви дисертация разглежда въпросите, свързани с рецепцията на италианската литература. Какви са Вашите впечатления от българската публика въз основа на изследването? До каква степен тя е развила сетивата си за италианските автори?

Изследването ми прави дълга разходка из няколко периода от развитието на българското общество след Освобождението и спира до 90-те години на ХХ в. Изненадите не са малко, що се отнася до начина, по който у нас се е настанила, развила и утвърдила преводаческата традиция в областта на италианоезичната литература.

Те са свързани именно със степента на зрялост, която българската публика демонстрира на ранните етапи от срещата си с новонавлезлите от Италия стилове и тематики, но има и други интересни сюжети.

Наваксването на огромния времеви луфт в представянето на класически автори у нас; техническите подвизи при разширяването на възможностите на българския език до взискателните мащаби на превежданите произведения; адекватната критическа реакция; красноречивите отклонения под въздействието на режима; находчивото му противодействие, заслужаващо отделен разговор; и всичко това на фона на малцинственото положение на италианоезичната ниша, включително като брой специалисти, спрямо монопола на други европейски езици. Това е една хубава история с много поводи за национална гордост в нея.

Сега сте член на журито в конкурса за написване на пътепис на Public Republic „Где е земният рай?“. Какво изразява този жанр според Вас? Каква е съдбата му в съвременната българска литература? Какво очаквате да прочетете в произведенията на участниците?

Пътеписът е една от най-похвалните литературни форми, защото е едновременно центростремителен и центробежен: разказва за личния сблъсък, за личните впечатления от чуждото и новото, но разказът е образователен и предназначен да информира, т. е. има в него нещо алтруистично според мен, нали?

Прави ми впечатление, че новите възможности за споделяне на съдържание (а и нарасналите възможности за пътуване) доведоха и у нас до увеличаването на публикациите, които могат да бъдат категоризирани като пътепис. Сред преведените от мен италиански книги две съдържат силно изявен такъв жанров оттенък.

Пътеписът репортаж на Джузепе Модрич за България след Съединението има политическа насоченост и степента му на тенденциозност може да бъде откроена в паралел със сходни четива от същия период. В книгата от Тициано Терцани субективният момент не е прикрит, но това подсилва достоверността на предлаганата гледна точка, особено в съчетание с богата информираност и емоционално перо.

Истински съм любопитна какви текстове ще предложат участниците в този конкурс. Очаквам разнообразие, четивен стил, културен поглед, практичност и чувство за хумор, тъй като вече съм се натъквала на всичко това в пътеписи от съвременни български автори.

Какво ще пожелаете на Public Republic?

Все повече да се развива, да запази любопитството си към новото и интересното, да среща нарастващо одобрение от читателите си и да не усеща криза.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай