Public Republic Art Studio

Понеделник, 19 септември 2011

20 септември, 2011 от · 2 Коментара

Яна Монева

19.09.2011 или 32-ра седмица от бременността

Казват,че целостта към, която се стремим била кръгла като символ. Все по-близо до нея съм, все по-голям става коремът ми, а отвътре животът тупти. Опитвам се да намеря в думите възможност усещанията ми да минат през тях и да ме освободят. Днес все още времето е приятно топло за разходка в парка, където можеш да си събереш мислите като есенни листа. Признавам си тихо, че се опитвам да се обърна към това дете вътре в мен, но толкова ми е трудно, невъзможно от месеци…
Ето и сега :
мое неродено още момиче, толкова ме е страх за теб, за мен, за тази среща, която ни предстои … Скоро ще трябва да напуснеш защитения, добре тапициран свят на корема ми и да излезеш на светло, да освободиш тялото ми от тежестта на метаморфозата да бъда яйце, раковина, съд…

Слагам ръцете си отгоре върху кръглостта и усещам движението отвътре- потръпване, потрепване, накрая – истински ритник – сякаш буквално и метафорично в тази трансформация и движение е заключен животът – между потръпването и ритника, между това да си вътре и вън от света…

Бременността ми е толкова различна от първата преди години. Може би младостта на тялото и ентусиазма имат значение,или всеки е различен още от корема на майка си. Меланхолична и тъжна, усещам едновременно как това същество е затворено в мен, а аз съм затворена в тялото си. Усещам болката, страха и тази крехкост на всичко от самото начало. Разбрах, че съм бременна преди 8 месеца- беше изненада, шок и изпитание да го задържа, да го опазя. В началото приличаше на запетайка, която се промени от плоден сак в плод, от ембрион в бебе.

Разхождам се в парка днес, аз и бебето сме едно и едно в друго. Колко време мина? Беше пролет,лято, вече е есен… това осезаемо усещане за времето ме прави натежала и с различни граници. Изведнъж в съзнанието ми изплува картина на един сън:

Тунел, от него излиза баба ми./тази баба, почина преди година, но на погребението не отидох, не исках, нямах сили, а на нея съм кръстена/. Тя е една друга Яна, но и възрастна майка, която идва към мен през времето, майка, продължението на което съм аз… Спомням си как заспивах между грапавата стена, грапавите й ръце и приказката за неродената мома, която все ми разказваше. А сега в съня стоя пред нея и я виждам – излиза от тунела и подава едно малко ключе в ръката ми,толкова малко, че би станало за врата голяма колкото кибритена кутия.
-За къде е този ключ?-казвам, а Тя се усмихва -За къде е този ключ?-чувам собственият си глас и се будя…
Вървя през парка с огромното си тяло – гледам лицата на хората и дърветата, минавам покрай тях като през сезони и това ме променя, кара да се питам още по натрапливо -…

Толкова ли е малка къщата на душата?!

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Konstantina // 21 сеп, 2011 //

    Spodelenoto ot Iana e tolkova silno vazdeistvasto, napoeno s takava iskrenost na emociite koito izlizat ot neinoto saznanie.Neveroiatno silno i moge da bade v pomost na mnogo bremenni koito cakat vtorata si rogba i se cuvstvat nakak stranno otnosno cuvstvata si kam nerodenata si rogba. Ot opit znam ce tazi obarkanost sega e nacaloto na edna ogromna lubov po-kasno kam novoto sazdanie.

  • bula // 9 юли, 2020 //

    Apresentar essa sensação é comum e saudável, porque,
    apesar do desconforto, não nos impede de lidar com os
    desafios e os sintomas desaparecem rapidamente.

Коментирай