Public Republic Art Studio

Кръстословици

6 януари, 2011 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

crossroad
Снимка:tjschloss

Американски филм с четиринайсет букви водоравно. Майсторите на кръстословици винаги се изфукваха с по някое дълго заглавие на филм или роман в началото, а после преминаваха към по-малокултурни гатанки като “вноска за погасяване”, “тънък печатарски нож” или “швейцарски кантон” с две букви. И защо въобще този печатарски нож трябва да е тънък?

Цачо Дуйчев се облакъти на стъкленото си бюро и се замисли за притворната професия на печатаря. Привидно кроткото занимание на брадясал работник с изпоцапана престилка и дробове, проядени от изпаренията на мастилата, прикриваше опасна тайна.

Там някъде, в сумрака на задушното помещение, сред оглушителното тракане на машините, печатарят държеше своя ракел – остър като пепелянка, злопаметен като обезземлен селянин. Ракел, ракел… егаси думата. Бива ли печатарите да ходят въоръжени така?

Споменът на Цачо за печатарското съсловие идваше от детството му, когато баща му го водеше насам-натам със себе си, за да го запознае с народа. Или с живота. Въобще, с нещо голямо, с което Цачо така и не можа да се запознае лично.

Шофьорът на волгата спираше пред печатницата и Дуйчев влизаше лично да се увери, че в сборника с важни речи и исторически снимки не цъка някоя бомба със закъснител. Обикновено част от речите той лично беше писал, естествено, не под собственото си име. По онова време бащата на Цачо още имаше буйна коса, която вчесваше с вода назад, синът не можеше сам да си връзва обувките, а буквите ги подреждаха в сандъчета с големината на страница.

Дуйчев крачеше напред с развети поли на шлифера и Цачо подтичваше, закачен за ръката му. Словослагателите почтително се изправяха около работните си маси. Бяха предимно хорица пред пенсия, с грамотни лица и сведен към земята поглед.

“Тарикати – просъскваше през зъби бащата на Цачо, когато станеше дума за тях – само да се обърнеш на другата страна и те вместо “държавен глава” ще ти напишат “дървен глава”, да не говорим колко пъти съм оправял “гладен секретар” на “главен”. Все са бивши затворници. То кой ли нормален ще ти работи тука?”

И Цачо така си знаеше. Тарикат е човек, който подрежда буква по буква чуждите речи. Само от време на време обърква по някоя сричка, за да лъсне отдолу цял един друг свят. Почти като магьосник. Но тези ракели? Не беше забелязвал печатарите да носят такива неща.

Върховно божество на прабългарите – Тангра. Малкото на крава – теле.

Баща му беше казал, че ще му се обади. Обаче не каза кога. “Все пак нещо ориентировъчно, сутринта ли или следобеда?” “А ти каква друга работа имаш? Когато – тогава.” Любезен, както винаги.

Цачо попи с хартиена кърпичка потта, която извираше от челото му. От време на време някоя от капките тръгваше надолу, отначало плахо и криволичещо, после се обединяваше с друга и тогава нищо не можеше да ги спре. Ризата му под мишниците вече беше мокра, а около гънката, която коремът му правеше над колана, платът можеше просто да се изцеди. Ако сега позвънеше клиент, Цачо щеше да му отвори като минал под водопад.

Шансът обаче това да се случи беше малък. Почти всичките му клиенти идваха от баща му. Цачо подписваше това-онова, удряше по един печат и те си продължаваха поживо-поздраво. Няколкото казуса, които беше поел – все дребни имотни спорове или “семки”, както ги наричаха в професията – рано или късно трябваше да се прехвърлят на колеги, защото баща му измисляше важни командировки, в които Цачо изпълняваше предимно куриерски функции. Това му пречеше да си планира делата и срещите с клиенти.

“Какво се занимаваш с тоя шушлек, имам по-важна задача за тебе.” “Липсва ми реална практика, някои неща само така се научават.” “Аз съм ти дал хляба в ръцете, ти ми говориш за реална практика. Какво знаеш ти за реалната практика?” Заради жегата климатикът работеше постоянно, но Цачо не се отказваше и от отворените прозорци. Въздухът при всяко положение не стигаше. Долу на улицата се разминаваха препълнени трамваи, скъпи коли, цигански каруци и жени, предимно възрастни, с пазарски чанти. Беше като аквариум – ако не се надяваш да видиш точно това, гледката бързо омръзва.

Част от огнестрелно оръжие отвесно. Спусък? Приклад? Затвор? Пу, пепел ми на езика. Колко части имаше проклетото оръжие?

Цачо мразеше оръжията, но не поради някакви пацифистки съображения. Дядо му, бивш партизанин, цял живот имаше пистолет, лъскаше го и го повиваше в разни намаслени кърпи. Това не бяха ловните му пушки, не, това беше Люгера.

Отначало пистолетът седеше в нощното му шкафче, но един ден Цачо, докато се пързаляше по чорапи на излъскания паркет, се блъсна в шкафчето, обърна чашата с челюстите на стареца и половината от водата изтече в чекмеджето. И докато внукът пищеше с разцепена устна, дядото псуваше без част от съгласните и бършеше люгера, а горната му челюст се зъбеше от килима.

След тази случка пистолетът беше преместен в куфарче под леглото. Старецът взе решението много тежко, прие го като доброволно приспиване на бдителността. Този пистолет беше видял и добро, и лошо, и понеже беше пистолет, лошото със сигурност трябва да е било повече. Дали старецът беше убивал хора с него? Хора, които са вдигали ръце пред лицето си, за да се предпазят от куршумите?

Цачо не го питаше. Той имаше лична вражда с люгера, заради който, по време на водния инцидент, отнесе и шамар. А последното нещо, което искаше, беше дядо му да седне в някое кресло и да заразправя през коя година на кое шосе ги причакала жандармерията. В треперливия му глас се долавяше един постоянен намек, че хората през последните шестдесет години нямат проблеми.

За Цачо самият факт, че носеше името му, вече беше достатъчно голям проблем. “Старо и героично име от нашия край, какво му е лошото” ръмжеше баща му. “Върви попълвай документи с това име за тримесечна специализация в един или друг университет, да не говорим, че всеки език има свой правопис за ч-то. Накрая случаен човек не може да ми разчете дипломата.” “Друг път ще видиш ти тримесечни специализации с това отношение.” Като че ли един проблем можеше да се обясни само чрез създаването на друг.

За сексапилно излъчване пък да не говорим. Цачо захвана да драска спираловидни охлюви в ъгъла на вестника, като ги запълваше с дантелки от химикалката. Конник препуска в нощта. Само един прозорец в замъка свети. Там е красивата Фиона, затворена от втория си баща и вързана с вериги за халка на стената. Странникът скача от коня, прехвърля въже през покрива, изкачва се по него и чупи стъклото. Напряга мускули и къса веригата.

- Бързо, нямаме време – прошепва той на отчаяната девойка.
- Кажи ми името си, спасителю мой? – развълнувано пита тя.
- Цачо.

След водоравен шепот на поточе (ромон), частта от оръжието се оказа “ударник”. С помощта на държава в Азия (Кувейт), американският филм избистри очертанията си. Почти напълно изцяло. Като катедрала с една-единствена липсваща тухла:
“Последната _ума”.

Цачо можеше веднага да провери в интернет кой е този недомислен филм, но тези работи не се правеха така. То беше все едно да те спуснат с хеликоптер на Еверест и да кажеш, че си го покорил. Или да прочетеш последната страница на криминален роман и да кажеш, че си отгатнал убиеца. Или да те оставят с беемвето пред църквата и да кажеш, че си извървял пътя на покаянието. Истинското постижение трябваше да се завоюва.
Та нали именно по това си личеше истинското постижение?

Всъщност цялата кръстословица вече беше попълнена с изключение на американския филм. Но какво можеше да бъде това чудо? Липсващата буква минаваше през тънък коридор от обяснителни квадратчета и нямаше с какво да се кръстоса.

“Последната дума”? Напълно възможно. Гангстерски филм за Чикаго, тридесетте години на двадесети век. В дома на честен сенатор нахлува банда с автомати и убива бащата, заедно с цялото му семейство. Или по-точно – не цялото. Най-малкото момче е само ранено и дълго се лута от труп на труп в опити да открие още някой жив. Майка му издъхва с изцъклен поглед в ръцете му. Братята му са неразпознаваеми. Минават десет години. Момчето, вече закоравял и заякнал мъжкар, прониква в бандата на убийците, издига се до доверено лице и застрелва шефа, който се срива до бюрото си с кървава пяна на уста.

- Защо? Защо? – хъхри той.
- Не ме ли позна?
- Ааа – промълвява шефът и просветление нахлува в замъглените му от болка очи – ти си…

Героят затиска устата му с длан.
- Все едно кой съм аз. Важното е, че днес ти няма да имаш последната дума.

Добър финал, особено ако се има предвид, че героят не казва името си. Ако беше казал “Цачо”, шефът на мафията щеше да се смее последен.

А може би “Последната шума”?

Не, това не беше американски, а български филм. Партизани. Нелегални квартири. Невъзможна любов. Цачо даде воля на въображението си. Точно така, драматична, пълна с мълчания история за живота на дядо му. Лица в близък кадър. Престрелки. Само че не с приповдигнатата наивност, която лъхаше от някогашните черно-бели ленти.

Не. Този филм щеше да е сегашен и с цинично познание да поднася на зрителя ябълката на раздора. Главният герой Цачо е нелегален. Той спасява от явна смърт най-верния си приятел, който обаче е влюбен в гаджето му. Тримата хващат шумата. Идва суматохата на девети септември и спасеният другар, за да отстрани Цачо от хоризонта, го обявява за предател. Цачо е почти разстрелян, но не съвсем, и го пращат на лагер. Само че успява да избяга оттам и започва да си отмъщава. Тъй като филмът е български, отмъщенията са хаотични.

Спасеният другар, който вече се е издигнал в живота и се е оженил за гаджето, следи подвизите му. И започва да трепери. Изпраща потеря по петите на Цачо, който хваща старите пътеки из Балкана. Но тъй като само Спасеният другар – тоест Истинският предател – познава тази част от планината толкова добре, колкото Цачо, налага му се да ръководи лично акцията по арестуването на диверсанта.

Двамата бивши приятели се изправят лице в лице. Партизанското движение вече е приключило с пълна реализация на целите си, но бившите другари имат работа за довършване. Последната шума…

Последна, но за кого?
Цачо се замисли.

Героят Цачо убива предателя. Справедлив, но много американски финал. У нас предпочитаме героизма пред справедливостта. В такъв случай предателят убива Цачо. Злото побеждава и настава Рагнарок. Разбира се, ако филмът беше реалистичен, биографията на дядо му щеше по-скоро да съвпадне с тази на Спасения другар. Но кой филм въобще беше реалистичен? Цачо беше изгледал хиляди филми и знаеше, че най-важното беше да стават за гледане.

Отвън се чу глух удар от прегънати ламарини. Посипаха се стъкла. Долу имаше някакъв постоянен проблем с левия завой. Цачо се надвеси през прозореца и видя тумбест фолксваген, извъртян напряко на улицата. Десния му фар беше вкаран навътре от сребрист джип, който не беше пострадал и изглеждаше като паркирал на неуместно място. Шофьорът на джипа слезе, за да види отблизо какво се е случило. От отворения прозорец на фолксвагена стърчеше лакът с розов ръкав. Колата беше тревистозелена, нашарена с огромни маргарити. Това правеше драмата й да изглежда неправдоподобна. Цачо се поразходи из офиса си, изтегна се, сипа си студена вода от машината и се върна към кръстословицата.

“Последната чума”? Страхотно! Това беше исторически филм за Александър Флеминг. Открива пеницилина по случайност! Забравил е една от пробите си и тя е мухлясала! Стафилококите около мухъла са избити до крак! От тесния прозорец на кабинета му пада слънчев лъч, прорязва мрака и на фона на възвишена музика Флеминг разбира!

Той разбира, че в малкото забравено стъкълце се крие бъдещото спасение на човечеството! Цветовата гама е землисто-кафява. Осветените части на ръцете му са златисти, рембрандовски. Отначало никой не му вярва. Но той не се отказва… Експериментите са обнадеждаващи. Хубав филм. За съжаление – британски.

Цачо погледна към джиесема си, да не би докато е седял надвесен над катастрофата някой да го е търсил. Не беше. Попи потта си с нова кърпа. На стената срещу прозореца висяха в рамки дипломите му от различните международни курсове. Те значеха и много и малко. До този момент не бяха му свършили никаква работа.

“Последната сума”?

Това беше филм за юпита, които живееха динамичен живот и се надлъгваха един друг. Сред тях има финансови гении, но един от тях, най-невзрачният, успява да ги изработи всички…

Стационарният телефон иззвъня.

Номерът беше непознат и Цачо не вдигна. Теоретично погледнато, би могло да е и клиент, някакъв човек, на когото му трябва адвокат и случайно е попаднал на уебстраницата на фирма “Бул-Юстиция”. Теоретично погледнато, да. Само че Цачо дори вече не знаеше по колко вървят консултациите. Изчака звъненето да престане и направи опит да се върне към кръстословицата.

Телефонът иззвъня отново от същият непознат номер. Цачо го вдигна.

- Защо не вдигаш?
Беше баща му.

- Нали го вдигнах?
- Чак сега. Аз откога ти звъня!

Цачо въздъхна.
- Откъде ми звъниш? Това е някакъв непознат номер.
- Един приятел тук ми услужи с телефона си – каза баща и му направи гневна пауза за съсредоточаване на вниманието. През думите му обаче като че ли преминаха и неясни вълни на несигурност. Съвършено необичайни за него. – Отвори си пощата. Вътре ще намериш билет за Лондон. Отиваш там и няма да се прибираш, докато не ти кажа, че е чисто. Няма да ползваш апартамента ни в Айлингтън . Намери си квартира. Ясно ли е?

- Какво се е случило?
- Не е за телефон.

Цачо събра сили.
- Виж, каквото и да се е случило, по-добре да остана тук. Мога да ти помогна с нещо.

- Само ще ми пречиш. Сега и за тебе ще трябва да мисля.
- Няма. Аз ще се оправям сам.
- Абе ти кога си се оправял сам?

Гласът на баща му идваше от някакво неизвестно далечно място. Цачо побърза да затвори слушалката. Там някъде имаше буря. Буря, в каквато той никога не беше участвал, но тя ехтеше съвсем наблизо.

След кратък размисъл написа “Последната пума” и запали вестника. Нека бъде екологичен филм. Нека до края всички да реват за едно животно, което не им е трябвало. Преди да излезе, си разпечата билета.

Първата електронна публикация на разказа е в Public Republic

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай