Public Republic Art Studio

Нашата анатомия на глада

2 януари, 2011 от · Няма коментари

проф. дфн Милена Кирова

literaturna_kritika

Днес бях готова да напиша рецензия за Амели Нотомб и нейната книга Анатомия на глада, неотдавна публикувана на български от издателство Колибри. Приятна, интересна книга; още по-интересна авторка, любопитно симптоматична за потребностите и очакванията на днешния евроинтегриран читател. Междувременно обаче попаднах в интернет на един видео материал, който предизвика у мен потребността от разсъждения в съвсем различна посока. Всъщност би могла да се намери и връзка между двете явления: думата глад ги обединява по неочакван и многозначителен начин.

За Амели Нотомб ще напиша следващия път, нейната книга ще продължава да се чете, а пък и тя е доста „обилна” авторка; нищо чудно дотогава да ни зарадва и с нова книга. А сега става въпрос за друго, за един много нашенски глад – и буквално, и метафорично, като липса на някакъв вид задоволеност.

От няколко месеца в мрежата се разпространява едно „видео”, има го на голям брой места, може би сте го срещали и вие. Всъщност в него няма нищо скрито-покрито. Това си е тв-репортаж от светско събитие, случило се през 1996 година, излъчен от БНТ в предаването Как ще ги стигнем… на Тодор Колев. Става въпрос за награждаването на видна фигура от българската култура (сега вече и политика) със званието „главен мултак”. Не искам да губя място в преразказ на репортажа, а и едва ли бих успяла да го направя адекватно на впечатлението, което той самият оставя; това впечатление може да бъде наречено потресно. Ако го видите, ще ме разберете – трябва само да потърсите в Google под кодовото име мултак.

1996 може да бъде наречена година на инфлацията, на социалната катастрофа, но и година на глада. Вгледайте се в лицата на хората, които се трупат пред любезно разголените витрини на сладкарница България. По тях дори няма омраза, а само безпросветно удивление пред кулинарната многотия, струпана в блестящата зала. Една жена дояжда баничка, увита в амбалажна хартия, накрая обира с уста и трохичките от хартията. Отнякъде познаваме тази картина … дори сме учили нещо … разбира се, Смирненски и неговите „деца на града”, онези „гаврошовци”, които са впили поглед в лъсналата витрина. Скоро виждаме още един познайник от ученическите си знания – Вълка.

Захвърлил вече старомодните „бастон, дебела шуба”, размножен в купчина от познати до болка лица, той яде и пие, друса бурни хора и се разтоварва от тегобата да управлява една мизерна България. „Да му е сладко!”, бих казала както в един любим сериал от южната ни съседка. Въпросът, който ме интересува в този случай, е друг. Най-общо казано, той изглежда така: какво се случи с българската литература за по-малко от век, че тя успя толкова цялостно да изгуби социалния си рефлекс? Как е възможно подобни явления да са останали без никакво внимание от страна на тези, които бихме нарекли „добри писатели”? Къде е реакцията на хората, които умеят да пишат, които трябва да пишат открито? Защо във времето от края на 19 век до Втората световна война много значими автори се чувстваха задължени да бъдат будни за обществената действителност, да осмиват безнравственото в нейните политически нрави, да разголват в яростни сатири конкретни прояви на конкретни персони от управляващата класа на своето време? И далече не става въпрос единствено за пролетарски деца като Смирненски или за сираци с компенсативно чувство за мисия като Антон Страшимиров. Има синове на богати семейства като Алеко Константинов и Петко Тодоров; блестящи френски (като Стоян Михайловски) или чешки (като Михалаки Георгиев) възпитаници; бивши „затворници” в кулата от слонова кост като Христо Ясенов и Емануил Попдимитров…

През последните двайсет години – ако изключим някои фойерверки от 90-те, бързо утихнали в политически кариери, както и малък брой по-скоро обширни, отколкото успешни опити да се влезе в литературната класика през утъпкания праг на социалния епос – липсват сериозни прояви на литературното желание да се представи действителността така, че „властта” да я заболи. Хуморът ни е толкова беззъб, че всъщност не го забелязваме, а от сатирата чисто и просто няма следа. Някои автори натрупаха хиляди … страници от „политически романи”, които измислят българската действителност като бездарна реплика на масовата холивудска продукция.

Други гъделичкат любопитството на „редовия човек” с разкази за повече или по-малко тайни секти. Трети разпитват тялото в подробности на интимния опит. Четвърти изравят екзотични епизоди от българската история. Пети безметежно летят в универсалното фантастично пространство. Не искам да бъда разбрана грешно: нямам нищо против всички тях. Една национална литература трябва преди всичко да бъде разнообразна.

Въпросът, който продължавам да си задавам, е защо българската литература вече няма политическо жило, макар че българската действителност с нищо не е по-добра от времето в началото на предходния век? Къде изчезнаха писателите, способни на политическа ярост? Защо никой не пише сатира? Къде остана традицията писателите да бъдат и автори на силно публицистично слово, способно да предизвика скандали? Защо днес никой не се страхува от (българската) литература?

След като направих разходка из мрежата, реших да подходя книжовно към нововъзникналия термин мултак. Опитах най-напред традиционните български речници, но не намерих нищо; науката, както знаем, често крета далече зад богатството на живота. Опитах и online-версията на Българския тълковен речник. Ето какво намерих там: Няма данни за „мултак”. Може би търсите мустак? Добавете всичко за думата мултак оттук… Е, възможно е някои мултаци да имат мустаци, стига само да не бъдат голтаци. А що се отнася до информацията за тях – както изглежда, ще трябва да чакаме отново историята да впише това, което сами не умеем да кажем.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай