Public Republic Art Studio

Черните страници

27 януари, 2011 от · 1 Коментар

Кристин Димитрова

3
Photo:fcb

На дъното на котешката тоалетна лъщеше малка тъмножълта локвичка. Тази тъй наречена тоалетна не е кой знае какво съоръжение – плитък леген, сврян в банята до тръбите на парното. Постилам го с вестници. Понякога Ахил рови цели десет минути из страниците им докато намери подходящо място за напъните си. Ако човек не го вижда, а просто стои до отворената врата на банята, добива чувството, че вътре има читател, който търси точно определена статия. В отделни случаи трескавото разлистване те кара да мислиш, че в съобщението става дума за трус във валутните курсове. Друг път звуците са отривисти, нервни, но разделени от разсеяни паузи. Като шум от преглеждането на миналогодишно списание пред кабинета на зъболекаря. После Ахил се намества върху хартиите, втренчва жълтия си поглед в някаква невидима, но важна точка пред себе си и под пухкавите му слабини се чува струйка. Легенът отдавна му е отеснял, но не смея да го сменя с нов. Ахил мрази промените и не искам да попадам под ударите на гнева му във връзка с една нова тоалетна. Особено пък ако отмъщението му е тематично.

Ахил е скопен. На вид е оранжев блондин с бели чорапи. Вече е толкова огромен, че би трябвало да го прекръстя на Аякс Теламонид. Всъщност името му беше дадено в един много ранен период, когато не се знаеше какво ще излезе от него. Така е с всички ни.

- Снежке, морнинг! Има ли готово кафенце?

Да, казвам се Снежа. Да, косата ми е черна и права като на китайка. Или на индийка. Или на издънката на някакъв друг народ, който рядко вижда сняг. Да, имената. Толкова за тях.

Докато сменям вестника Кирил ме прегръща откъм гърба и ме целува в ухото. Тъпанчето ми писва. Кирил е пет години по-млад от мене, но като се има предвид, че аз съм на 31, сигурно трябва да кажа “по-малък”. Официално се води студент по индустриален дизайн в някаква алтернативна институция на образованието, но аз не съм го видяла един чертеж да направи. Веднъж ме заведе на модно ревю, в което всички манекенки бяха облечени в найлони. Той също мина по подиума, докаран във фрак от мушама и десантни обувки. Компанията, с която бяхме отишли, изпадна в шумен екстаз.

Кирил е сравнително висок, с правилното, но тясно тяло на човек, който се е хванал с фитнес късно, осъзнавайки изгодата. Следобед кръстосва улиците с ироничен поглед и изправена с гел коса, а сутрин спи до 12. Всеки, който иска да го намери, трябва да обиколи определен брой заведения и в рамките на един ден ще му влезе в дирите. Когато е у дома, Кирил седи на компютъра и води престрелки с бивши съученици, гледа филми на ужаса или рисува. Не мога да отрека, че рисуването е запазило място сред любимите му занимания. За съжаление – поне според мен, защото аз много не разбирам – картините му излизат все едни и същи. Голи жени, чиито крака се превръщат в октоподски пипала. Обстановката обикновено е извънземна. Много пъти съм го питала какво общо има това с индустриалния дизайн. Той ми отговаря, че за вдъхновението няма граници, или с някоя друга подобна сентенция. Зависи колко се е напушил. Постоянно проветрявам, но рано или късно съседите ще ни надушат. Забранила съм да се пуши у дома. Характерно за Кирил е, че никога не ми казва “не”. Каквото и да поискам от него, веднага се съгласява. После не го прави. И така си живеем.

От неочакваната прегръдка съм разляла част от котешката пикня на пода и сега трябва да я бърша с белина. Колкото повече бързам да си свърша работата, толкова повече глупости ми се случват. Междувременно Кирил е седнал с четиригодишната ми дъщеря и двамата ядат. За нея това е обяд, а за него – закуска.

- Нели, уми ли си ръцете?

Кирил свива рамене.

- Нали ти беше в банята, как да си ги умие?
- Можеше да й сложиш един стол на кухненския умивалник.
- Какво толкова, ще си ги умие след ядене. Нали така, Нелски?

Тя го обожава. Хвърля му широка заговорническа усмивка с уста, пълна с пастет. За разлика от други мъже, Кирил не се дразни от Нели. Има някои незаменими черти.

- Хората се мият преди ядене – казвам аз и добавям на масата месото с ориз, което съм приготвила за обяд. Може да не съм идеалната майка, защото ми се налага да работя, но поне в събота и неделя гледам да има топла храна за детето. Кирил веднага си сипва в чинията до сандвича. Аз се връщам да доизмия банята.

Обикновено хората слагат на котките си пясък. Но пясъкът е непрактичен. Докато е нов, всичко е наред, но в края на деня умирисва всичко. Освен това при ровенето се разпиляват зрънца и трябва постоянно да се метат. Някои попадат върху водата и се разкашкват. Кирил никога не бърше банята след като си е взел душ. Стои един час под топлата вода и когато излезе, от парата чак в кухнята се изпотяват стъклата. Ако трябва да бъда точна, Кирил никога не бърше нищо. Всичко според него е много по-чисто отколкото е нужно за добрата му употреба. Мие единствено собственото си тяло. Аз мия всичко около всички. Приятелките ми завиждат за Кирил. Нямам нищо против да мислят така. Понякога дори, доста нетактично, се чудят какво прави този красавец с мене. Снеже, магия ли си му направила. Не съм. Ако можех да правя магии, щях да направя съвсем друго нещо.

Пясъкът в котешките тоалетни наистина е голяма досада, но ако веднъж си открил вестниците, разбираш, че не всеки върши работа. Внимавам да постилам по-светли страници, защото някои са прекалено черни и лапите на Ахил посивяват от мастилото. Няма спор, че печатарското мастило е изключително вредно. Оловото отива в бъбреците и много скоро човек се превръща в развалина само защото си е плюнчил пръстите, докато е разгръщал вестници. Последното сама си го измислих. Опитах се да си представя при какви обстоятелства печатарското мастило може да попадне в човешка уста. При Ахил пътят е съвсем пряк. Той си ближе лапите. Така че по-белите страници на вестниците са ми крайно необходими.

За съжаление тук се натъквам и на друг проблем, който е по-скоро от морално естество. Никога не постилам вестника с некролозите нагоре. Нещо ми се обръща отвътре като си помисля, че тези почтени на вид, нагласени в най-хубавите си костюми лица, подбрани като за последно публично представяне от близките им, ще бъдат подложени на препикаване. Знам, че некролозите са просто снимки, но все ми се струва, че очите на покойниците вече виждат в отвъдния свят. Не мога да ги оставя да гледат към косматия задник на Ахил. Понякога напразно ровя из вестника и просто не мога да намеря страница, на която да го постеля. Отворя на първа – терористи разстреляли заложник, отворя навътре – певица осиновила детенце с увреждания, отворя по средата – както казах, некролозите, обърна на последната – чудотворна икона открадната от манастир. Обикновено търся интервютата с политици. С тях нямам угризения.

Защо Кирил живее у нас? Това не е много ясно. Знам как той би отговорил на този въпрос. Аз обичам Снежа, тя ме обича мен, къде другаде да живея? Кирил не трябва да бъде питан за нищо, защото или отговаря с чужди мисли, или лъже. Кой е истинският Кирил се разбира едва постепенно и тогава не е ясно дали си е струвало труда. Това е нещо като отваряне на много сложен сейф. В един момент се отказваш да въртиш шифъра и само след пет минути вратата сама се отваря, защото пантите са били хлабави от самото начало. Вътре на дъното намираш една бележка, на която с прогимназиален почерк пише “Кирил”. Веднъж се скарахме много лошо и аз му казах да се маха. “Къде?” попита той. “На майната си” извиках му аз. “Добре” каза той и фрасна вратата. След два дена се прибра пиян в 3 часа през нощта и легна до мен с дрехите. Майката на Кирил гледа една старица на сто и две години в Генуа и му праща пари за следването. Баща му е бивш работник от закрита фабрика за олио, понастоящем алкохолик. Кирил предпочита да похарчи парите си вместо да плаща наем. Страхувам се, че това донякъде изяснява моята роля в живота му. Дано да не съм права.

Реално погледнато, Кирил няма къде да отиде на майната си. Или може би вече е там.

Докато прибирам масата в кухнята, чувам стъпки напред-назад в коридора. Външната врата се отключва.

- Къде?
- По работа.

Кирил не работи нищо или поне аз не съм чувала за такива опити. Най-близкото приближение до работата за него е да се яви на кастинг. Биг брадър, Сървайвър, Мюзик Айдъл и всякакви други телевизионни риалити формати, които се внасят направо с имената си, са получавали документите му. Кирил вярва в късмета отведнъж. Известно време с тебе не се случва нищо, за да може един ден в биографията ти да пише “той премина през тежък период, който би сломил всички останали, но не и него.” После, най-неочаквано, късметът удря като светкавица върху едно-единствено дърво сред цялата гора, и то се облива в пламъци. Дървото е избрано, защото през цялото време по ликовите му цеви се е изкачвал златен сок, но никой не е знаел това и външно дървото е приличало на всички останали. Само външно. Кирил има много планове какво ще направи с парите си, когато един ден стане богат и известен. Кого ще възнагради, кого ще заплюе в лицето.

- Купи на връщане прясно мляко и двайсет яйца.
- Добре.

Стъпките му се отдалечават към входното антре.

- Чакай, върни се.

Кирил се показва на вратата на кухнята. Косата му е вдигната отстрани и разрошена отгоре. Два кичура пресичат челото му и се спират в лявата скула. Трябва да му е отнело доста време.

- Какво ти казах да вземеш?

Той е искрено учуден и се мъчи да прикрие това с глуповата усмивка. Рови из паметта си.

- Нещо за ядене.
- Прясно мляко и яйца.
- Добре, добре.

Ясно е, че ще трябва да си ги купя сама. Нели се е излегнала до Ахил и му подава оризови зърна. Той не иска да ги яде, не иска и да я одраска, само снизходително върти едрата си глава настрани. Пред него са подредени вече шест оризчета. “Хайде, Нели – казвам й – ставай да ти обуя обувките. Излизаме на пазар.”

За всеки случай хвърлям поглед към краката на Ахил. Бели са, едва забележимо сиви около възглавничките. Такива трябва да бъдат. Ако се разболее от бъбреци, ще ми тежи на съвестта. Само едно не мога да направя – да сменя вестника, който купувам. Има някои издания с по-бледо мастило, може би не така сензационни, и дори такива, които те правят по-културен след четенето им. За съжаление те са вън от въпроса. Купувам само вестника, в който отиде да работи моят приятел Димо. Това не е известно на никого.

Понякога ми се струва, че Димо ми казва нещо от страниците му. Продължава да ми говори. Димо е технически редактор там и се занимава единствено с подредбата на снимките и заглавията. Дължината на статията, колко текст да се прехвърли другаде, цветовете на фона – това са неговите решения. Съдържанието не спада към ресора му, то е грижа на журналистите. С Димо беше лесно да се работи.

За да разчета неговото участие, гледам общия вид на страницата. Например в заглавия като “Шефът на охраната още си спомня” виждам, че “шефът на охраната” е на горния ред, с по-дребен шрифт, а “ОЩЕ СИ СПОМНЯ” е с едри букви отдолу, и разбирам, че това е искал да ми съобщи Димо. Друг път прочитам “По-добре късно, отколкото никога” извадено в черен курсив над коментарна рубрика и ми се струва, че и сега би се радвал да се видим. Това, разбира се, не може да бъде вярно. Но и аз не мога да се откажа от прочита си. От моята тайна поща. Чувствам се като удавник, спасен на пустинен остров. Вече съм на сигурна земя. Знам, че нищо не ме застрашава. Имам храна и вода да живея сто години. Но от сутрин до вечер обикалям бреговете да търся бутилки с писма. Давам си сметка какъв е шансът в световния океан да ме достигне точно писмото, предназначено за мен. Е, това не е толкова страшно. Готова съм да прочета и други, нищо не означаващи за мен писма междувременно.

Тук му е мястото да кажа, че Кирил понякога купува разни неща за вкъщи. Например, беше донесъл сокоизстисквачка за Нели. Видял я и я купил. Казах му: “Кириле, това е много странен подарък за човек като тебе.” Искаше ми се да кажа “за емоционално имунизиран човек като тебе”, но не събрах сили. Бяхме се карали наскоро и той също беше изпаднал в примирителна фаза. “Аз за Нели всичко бих направил, тя ми е повече от дъщеря”. Какво точно означаваше “повече от дъщеря”, така и не попитах. Тогава отново ми се стори, че и с Кирил може да се живее. Извън спалнята, извън банята. После видях, че сутрин очаква сок заедно с Нели.

Наистина, сега съм като спасена на остров, но бурята, която ме хвърли тук, трудно се забравя. Преди време имах добра работа и нещо като бъдеще. Бях журналистка във вестник, който минаваше за важен. Взеха ме направо от университета, обещаха ми това-онова. Вестникът беше толкова важен, че се смяташе за по-важен и от читателите си. Шефовете общуваха направо с, как да го кажа, дарителите, договаряха се, а на нас ни казваха какво да отразяваме и какво не. В редакцията цареше строга дисциплина, истерия и страх. Когато искаха да пишат нещо забранено, колегите ми пращаха статиите си из конкурентните издания, като ги подписваха с псевдоним. Не ми се влиза в подробности, но реших да променя нещата с глупавото чувство, че мога да дам пример. Стана голям скандал. Уволниха ме и трябваше да мисля много бързо какво да правя. Ако бях технически специалист, щях да си намеря работа в друг вестник, но аз изхвръкнах от системата. Някой взе мерки за това. Сега следвам икономика задочно и това е всичко, което трябва да знаят за мен хората. Споменах, че работя. Продавачка съм в един секс-шоп. Почти по цял ден стоя сама, имам време да си науча уроците. В магазина цари предразполагащ полумрак. Клиентите или предварително знаят какво искат, или ровичкат в стоката с гръб към мене, а после плащат без да ме гледат в очите. Шансът някой да ме познае е минимален. Ако ме бяха питали, докато работех във вестника, от какво е съставен светът, щях да кажа “от истина и лъжа”. Ако сега ме попитат, ще кажа “от извратеняци”.

Тръгнахме с Нели на пазар и тогава разбрах, че трябва да се обадя. Или по-точно, не мога да не се обадя. Димо вдигна веднага. Гласът му стържеше като метална изтривалка, но беше радостен и ми се стори, че се вълнуваше. Беше горещо, гледах да се движим изцяло в сенките на кооперациите. Нели плетеше тънките си крака до мене. С жълтата си рокличка и сламена шапка приличаше на крачеща гъба. “Кога ще стигнем до езерото. Кога ще стигнем до езерото”, ми повтаряше на главата. Беше си взела ракета от бадминтон, с която смяташе да лови риба. Димо се оказа дежурен във вестника, но побърза да добави, че можел да се измъкне за половин час.

Заведението до езерото беше приют за майки, които могат да обърнат по една бърза водка, докато наглеждат децата си. А също и за хора от съседните офиси, които бодват по някоя тайна скара докато обясняват по мобилните си телефони, че са ги задържали в банките. Дървените маси бяха под дебелата сянка на няколко чинара, вероятно по-стари от самата градинка. Откъм бара високата ограда от подострени дъски пазеше завет в по-мрачните дни, а сигурно и пречеше на някои клиенти да бягат от финансовите си задължения към далечната част на парка. Миришеше на отдавна разсипан алкохол, на вкиснали газирани напитки по дъното на празни бутилки, на кафе, на мазния дим от комина над скарата и на леко блатистия дъх на изкуственото езеро. Това не беше мястото, където исках да срещна Димо след две години. На всичкото отгоре имаше и комари. И все пак не беше далеч от работата му. И аз бях с Нели. И ни беше на път и на двамата. Той вече беше дошъл и ме чакаше.

Беше много по-слаб и по-брадясал, отколкото си го спомнях. Когато ме видя, устата му направи опит да овладее усмивката си, но тя напираше да излезе през очите, кожата, косата, леко щръкналите му уши и цялото тяло, което се изпъна назад и когато се върна обратно в прегърбената си поза, в нея вече имаше нещо нападателно по един щастлив начин. Пратих Нели да лови риба с ракетата.

Беше ни трудно да влезем обратно в разговорите, които постоянно водехме, докато работехме заедно. Питахме се какво е станало с този и онзи през последните две години, но ни беше малко неудобно, защото и на двамата ни личеше, че тези хора не ни интересуваха. Ползвахме ги като плуващи дънери, по които стъпвахме, за да се доближим един към друг през реката от време, която вече течеше между нас. Димо има двама сина в гимназията. На безименния му пръст просветва двуцветна халка – от по-жълтеникаво и от по-червеникаво злато. Това е маниеризъм, който му е чужд. Още когато работехме заедно, знаех, че не той е поръчвал халките. Разбира се, никога не сме говорили за това. Казах му за какво го повиках да се видим.

- Значи нашият вестник е прекалено черен за котката ти? Правилно ли съм разбрал?
- Да.
- И ти си го купувала през цялото време?
- Не съм изпуснала нито брой.

Той се засмя. Бяхме си поръчали по една голяма чаша от специалитета на заведението – водка с неясен произход. Димо се наведе към мен.

- Защо правиш това?
- Когато написах онази статия, ти единствен ме защити и загуби работата си. Всички останали мълчаха като риби.
- Ти също си загуби работата.
- Това не беше работа, а служба.
- За мен всичко е служба. Не съжаляваш ли понякога?
- През ум не ми е минало!
- И на мене – каза той.

Двамата се умълчахме. Нели дотича с една попова лъжичка. Пратих я да я върне обратно в езерото.

- И сега какво, да пускам вестника по-бял ли?
- Е, чак пък… Достатъчна ми е една страница. Само да не са некролозите.

Димо се направи, че си вади тефтерче от задния джоб и си записва. Разбрахме се да се виждаме по-често. И двамата знаехме, че това няма да стане.

Оттогава минаха осем месеца. Кирил на два пъти се изнася и на два пъти се връща. Мисля, че просто трябва да му взема ключа. Но ден след ден не намирам причина да го направя.

Междувременно се враства все по-дълбоко в живота ми. Прилича на навик, който се прави на необходим.

Сутрин в десет ходя на работа, вечер в седем заключвам магазина. Хващам тролея до вкъщи. Приготвям вечерята, сипвам прясна вода в паничката на Ахил. Една пенсионерка от горния етаж прибира Нели от детската градина. Вземам си изпитите. Има надежда. Живея заради новините. Всеки ден на връщане от работа си купувам вестник. У дома го разгръщам и намирам светлата страница. Винаги, във всеки брой намирам по една с олекотени букви, с прозрачни графики. С по-дребни заглавия.

Има надежда.

Първата електронна публикация на разказа е в Public Republic

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • К. // 27 яну, 2011 //

    Разкошен разказ, Кристин! Снежа говори за/откъм Снежанките…Все се вкопчваме в черните страници и в по една бяла (Нели) – с възрастта все по-малко се надяваме – и все има надежда. След изпитите и изпитанията. В олекотените букви и прозрачното след по-ситните заглавия.

Коментирай