Public Republic Art Studio

Сряда, 29.12.2010

30 декември, 2010 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Вчера не можах да проверя как работи машината за хляб, защото на вечерта се видяхме с няколко хляба наведнъж. Оказа се, че всеки, който по едно или друго време беше излизал от къщи на разходка, за по бира и още кой знае какво, се беше връщал с хляб, за да си придаде делови вид. Аз обаче не съм се отказала да пробвам машината и купих още брашно и мая. Вече съм събрала брашно и мая за три машини да работят едновременно.
Ходих до пощата, за да си взема хонорара от сп. “Море”, който Иван Сухиванов ми беше изпратил. Изключително мило от негова страна е да се занимава с такива работи заради мен по празниците и в друг случай бих му благодарила за това в имейл. Сега му го казвам от тези редове. Започвам да се убеждавам, че дневниците имат голямо обществено значение.
Улиците бяха заснежени, заледени и по някакъв коледен начин чисти. Колите почти ги няма. “Цар Асен”, която по принцип прилича на паркинг за всеки магазинер от Витошка, на когото не му се плаща за място в НДК, днес е отпусната и тиха, почти както си я спомням от дете. Тогава имаше три коли на улицата и една от тях беше нашата, бял трабант. Не храня носталгия към миналото, особено като се има предвид колко всеотдайно мразех училището си, но тогава като че ли имаше повече въздух за дишане.
Днес имах късмет с пощата – само 20 съобщения. И на нито едно от тях не пишеше “Попълни тази анкета”, “Виж това”, “Моля, ако сте съгласни, подпишете се под петицията”, “Прочетете тази статия! Позор!” и други такива пришпорващи ме към отношение каузи. Фейсбук със всичките му сръчквания и плюшени мечета е изобретение на ръба на поносимостта. Маршал Маклуан казва, че “медиата е съобщението”. В този смисъл всекидневно получавам множество съобщения, които гласят “фейсбук”, “фейсбук”, “фейсбук”.
Пощата ми се е обърнала на клозет за споделяния. “Вижте каква хубава шапка от вестник си направих!”, следва мъгшот в профил и в анфас. Петдесет имена сме лепнати отдолу и трябва да се произнесем. Става някой сутрин, чуди се какво, какво, какво да направи, накрая написва “Долу вилиците! Да ядем с пръсти както дедите ни” и събира опълчение от снимки под призива си. А най ги обичам тези, дето вчера се чувствали така, а днес – онака. Вече когато влизам в пощата си, имам чувството, че отварям врата към някакъв площад и попадам на стохиляден митинг, в който всеки носи плакат с различно съдържание и всички говорят едновременно.
Защо тогава не се откажа от фейсбук? Трудно е, защото сред целия този шум са и приятелите ми. А техните гласове съм винаги готова да чуя.
У нас къщата в момента прилича на офис. Всеки е седнал пред екрана си и довършва нещо. По едно време Владо дойде при мен.
- Може ли да те помоля нещо?
- Какво?
- Ами да пийнеш глътка уиски, защото не ми се пие сам.
- Това – казах му аз – мога да направя за тебе.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай