Public Republic Art Studio

Вторник, 28.12.2010

29 декември, 2010 от · 1 Коментар

Кристин Димитрова

Нова сутрин, ново четене на вестници. Коледа мина и датите отново станаха маловажни. Това ще продължи до навечерието на Нова година, когато времето ще се извие в огромна фуния, от едната страна на която ще пише 31 декември, а от другата – една съвсем друга, съвсем нова, съвсем начална дата. Съвсем непозната. Ако някой си е наумил да отслабва, сигурно си е отложил диетата до 1-ви. Спиране на цигарите, претапициране на мебелите, йога-курс, най-после онова неприятно изследване, край на лъжите в семейството – всички усилия за довършване на започнатото и начало на самоусъвършенстването са отложени за тази по-начална дата.
Аз нито довършвам, нито смятам да се самоусъвършенствам, така че съм спокойна. Вдигнала съм ръце от себе си.
Концертът вчера беше много хубав. Изпросихме си с ръкопляскания три биса, но тъй като и Академичен оркестър “Орфеус” си ги беше подготвил предварително, бяхме в пълен синхрон. Солист и диригент Марио Хосен. Не съм музикант и не мога да оценя някакви професионални тънкости, които вероятно ми се губят в сляпото око или по-скоро в сляпото ухо. Чувам това, което се свири. Но не можех да не забележа лекотата с която този човек свиреше, фините, ясни тонове на цигулката му, усмивката, с която той се впускаше във водовъртежа на звуците, за да извади оттам едно хармонично, смислено и радостно изваяние. Точно така, радостно. Хората, които мразят професията си, най-напред си личат по физиономиите. Считам, че думата “професия” тук е най-точна. “Призвание” ми звучи претенциозно и на всичкото отгоре върши работа за всяка една област от човешката дейност, стига нечий живот да е посветен доброволно на нея. Призвание имат и сладкарят, и учителят, и защитникът на животните. За призванието е нужно желание. Професията е нещо друго. Тя изисква майсторство, безмилостно овладяване на занаята, което накрая не трябва да си личи. За да могат всички да повтарят “призвание”, “призвание”.
Струва ми се, че и “смислен” на пръв поглед изглежда някак недостатъчен комплимент. Тази дума е много недоразбрана. Веднъж един млад поет с брадичка-катинарче ми изпрати линк към стиховете си. Прочетох ги и му отговорих, че ги намирам смислени. С това исках да кажа, че съм успяла да открия нещо за себе си от текстовете, които той е написал. Спестих това, че на места ми се щеше да ги намеря по-смислени, отколкото ги намирах. Той се засегна, реши, че не съм го харесала достатъчно. Може би трябваше да му напиша: “В стиховете ти има лудост, вдъхновено безумие, хаос, който блокира сетивата и никога няма да се компрометира в ред” и така да го зарадвам. Но как да направя това? Първо, че нямаше да е истина, и второ, аз живея до луди. Не е редно да се говори така за съседи, но от друга страна не знам дали една точна диагноза би изглеждала по-любезно тук. Едната ходи гола по стълбището, а другата преди време спря трамвая, защото разтоварваше биологичните си отпадъци на линията. Няма нищо поетично в това. И нищо смислено.
Според кинаджийското клише лудите са мрачни и зли. Това не е вярно. “Нашите” са леконравни, лакоми и чувствителни. Веднъж носех чиния с остатъците от обяда за котките на двора и по-малката ме пресрещна на стълбището. “А, пиленце, пиленце”, възкликна тя и грабна един пилешки един гръден кош, заедно с прилежащия му гръбначен стълб. Костите изхрущяха в устата й като в машина за мелене на чакъл. Склонни са да лъжат, правят безобразия, когато мислят, че не ги гледаш, и по-голямата смята като калкулатор. Дава ми мандарини на задушница за Бог да прости. Нищо не може да се обясни с една дума.
Какво стана с Марио Хосен и неговият чудесен академичен оркестър? Свириха Бах, Корели, Моцарт, Вивалди, Паганини, Чайковски, Пиацола и Сарасате (в момента преписвам програмата, не бих могла да ги изредя по памет). Много обичам антологиите. Задълбочаването в един-единствен композитор неизменно ме принуждава да търпя и вялите му моменти, а така се движехме от връх на връх. В литературата не съм така, там не обичам някой да ми избира какво да чета вместо мене. Гледах разнообразно вглъбените лица на студентите между лъковете, гледах усмивките им по време на овациите и си мислех колко хубави неща са се научили да правят. Двамата с Владо бяхме там с Наталия Афеян, която ни беше поканила, Милена Кирова, Катя Станева и Ралица Мухарска.
Басовата секция ми хареса малко повече от цигулките, чиито лъкове в някои по-тънки моменти ми шушнеха от триенето в струните. Казах това на Наталия, единственият професионалист сред нас, а тя се посмути. Сигурно обърках нещо във формулировката. Може би трябваше да кажа, че ниският щрайх на моменти ми се струваше по-убедителен от високия. Боже мили, това аз ли го казвам? Тъй или иначе, всички бяхме много доволни. И въодушевени. Някои от публиката се провикваха с “браво!”. Излязохме си от залата като братя и сестри.
Не мога да разбера защо музиката обединява, а литературата разединява. И след най-успешната литературна премиера ще видиш хора, които предпочитат на излизане да не се поздравят. Може би защото литературата те кара да мислиш, а не да се отпуснеш в усещането, един вид, убива условията за оргия.
И все пак, оставам си най-предан привърженик на мълчаливите изкуства: образи и думи. Мелодията много лесно ми се превръща в шум. Тишината е неструктурирана и това я прави незаменима. Като минералната вода на фона на всички други напитки.
На концерта имаше момче и момиче, които бяха запазили при препълнена зала около десетина стола на четвърти ред с помощта на палта, тефтерчета, програми и други подръчни средства, които трябваше да кажат “тези места са заети”. С Владо им отместихме партакешите от два стола и си седнахме. Концертът започна и невидимите слушатели, за които бяха предназначени местата, така и не се материализираха. В една от паузите момчето дойде да си вземе отместеното палто, вероятно от страх да не би да му пребъркам джобовете по време на някое скерцо. Според мен, ако си купил билет и за палтото си, можеш да го оставяш на отделна седалка. Във всеки друг случай това са похвати от читалищни вечеринки. И тук не мина без простотии.
Юлиан Антонов отново дойде, донесе ми да си доизчета стиховете от “Бялата богиня” на Грейвс. Той вече е минал още веднъж превода си на прозата. Ужасно сложен, поради справките, които изисква. Прекрасно изпипан, защото това е Юли. Книгата за митологичните и магически корени на вдъхновението. И става много добре! Когато свърша, ще му кача ръкописа. Ние живеем един над друг.
Следобед смятам да разуча как работи една машина за хляб, която братовчед ми Христо ми подари по случай именния ми ден. Засега видях само, че българското ръководство малко не съвпада с руското. Ще я видим ние таз работа

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • К. // 30 дек, 2010 //

    Кристин, “вдигнала от себе си ръце”, но радостно – задявката с фигури като тази до Х-образната алея пред СУ може да се долови в тишината – неструктурирана…

Коментирай