Public Republic Art Studio

Понеделник, 27.12.2010

28 декември, 2010 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Не бих казала, че литературните дневници са любимото ми четиво. Изпълват ме с голямо подозрение.
На първо място поради това, че авторите им литературстват. В момента, в който им се удаде шансът да говорят на поколенията за себе си, нищо не може да ги спре. Претрупват с пищни словеса и най-простото нещо, което им мине през ум. Може би за да го направят да изглежда по-сложно или пък да удовлетворят някакъв свой критерий за висш вкус, не съм много сигурна.
Второ, авторите им клюкарстват. Това всъщност е доста забавно. Иван ми отхвърлил ръкописа, Петкан ходил да ме клевети в посолството, Йорданка да вземе да ми прочете стиховете публично. Тук обикновено текстът става по-познавателен, макар и изкривен под предвидим ъгъл. И случките бликат, бликат… Лошото е, че никога не знаеш какво би казала засегнатата страна по въпроса. Егоцентрици, слепи за недостатъците си, като Кирил Христов и Богомил Райнов, са довели този поджанр до оратория.
Трето, литературните дневници ми приличат на книгите, които всички в един момент се втурват да търсят във “Вавилонската библиотека” на Борхес. Книгата на оправданието. В случая по-скоро “книгата, която никой критик не написа за мен, така че аз сам ще трябва да я напиша за себе си”. Тук има много блянове и ядене на лотоси: “Вчера срещнах еди-кой-си и той ми каза, че съм новият Йовков”. Браво. И кой ли ще бъде следващият подЙовков?
И четвърто, отблъсква ме култовото възхваляване на литературни ортаци с идеята, че жестът ще се върне и така всички ще се самозазидат в неръкотворен пантеон. Аз на тебе, ти на мене, кога се напушихме заедно, кога пикахме от моста, и накрая се чува само звукът от взаимното чесане на гърбовете.
При толкова много потенциални гафове трябва ли въобще да се пишат литературни дневници? Джузепе ди Лампедуза има прост отговор: “Бих превърнал това в национално задължение”. Прав е, това е отговорът.
Проблемите тук не възникват от дневниците, а от литературата. Тя е изкуство на измислицата и просто не може да се стърпи да не нахлуе и в най-добросъвестните спомени. Трябва да си много спокоен в умението си, за да я удържиш в пътя. Нещо като Томас Бернхард или Съмърсет Моъм.
Обичам книгите, които са писани, за да разкажат истината, каквато и да е тя. Книгите, които свидетелстват. Софроний, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Августин Блажени, Прокопий Кесарийски, Марк Аврелий, Сенека – приемам ги като автори на дневници. Каквото знаем за миналото, знаем го от такива хора.
Преди няколко години научих, че и прадядо ми си е водил дневник. Бил е свещеник, а това значи, че е “имал пръст” във всички сватби, кръщенета и погребения в околността. Попитах майка ми къде мога да го намеря този дневник.
- А, той изгоря заедно с къщата през войната – каза тя.
- И как така сте го оставили да изгори?
Тя се замисли.
- Ами то там нямаше кой знае какво. Ние като деца сме надничали вътре. Той си пишеше за разни неща, които са му се случили през деня. Например: “Днеска Райничка сготви месо с картофи. Беше много вкусно, ама картофите бяха малко попрегорели.”
Дощя ми се още повече да можех да намеря този дневник. Но казаното отлита, написаното изгаря, а имейлите се изтриват, ако си смениш пощата.
Ето ме и мен сега в тази ситуация. Какво правих на 27 декември 2010?
Днес на закуска четох вестник “Уикенд” от миналата седмица. Владо чете новини от интернет. Беше намерил някаква статия за бейби-бумърите, децата-цветя, хипи-поколението и т.н., днес 65-годишни старци из цяла Америка. Били разочаровани от живота, очаквали много, получили малко. На 65 години разочаровани? Не може да бъде!
После отговарях на 58 писма в пощата си, по-голямата част от които бяха коледни честитки. Аз отговарях, хората ми отговаряха и имейлите продължаваха да се трупат, докато се опитвах да ги изчета докрай.
Редактирах си преводите на стихотворенията в “Бялата богиня” на Робърт Грейвс, но от честитките не ми остана много време и утре ще трябва да продължа.
Обядвахме сарми с кисело зеле, бонус от Коледа, и пихме червено вино. Навън е студено и синьо-виолетово, натрупал е тънък снежец и всичко изглежда тайнствено, ако го гледаш достатъчно дълго през прозореца.
В тоалетната четох Джеймс Патерсън.
Довечера отиваме на коледния концерт на оркестър “Орфеус” от НБУ.
Analyze this.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай