Public Republic Art Studio

Вратата

1 октомври, 2010 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

4691765945_a5778eb01a
Photo: perfectoinsecto

- Хайде, душичко, да ставаме, че утре наркоманите ще те чакат – каза Рени и скри с фина, дебела ръка прозявката си. Атанас си я спомняше отпреди десет години. Тогава тя беше “красавицата от френска флиртология”, която приятелят му доведе на една лекция по съдебна медицина. Сега само лакираните нокти и импозантният бюст напомняха за миналото й величие. Останалото бяха тлъстини и любов към котките.

- О, не мога да ги карам да чакат, те са изнервени хора – засмя се Румен и бавно се надигна, за да тръгват.
- Е, рано е още – издекламира Атанас неубедително репликата на любезния домакин.
- Твойте бактерии, Насе, няма да избягат – каза Румен, вече станал.
- Ааа, не се знае, не се знае – разкикоти се Рени. Вечерта вече беше навлязла в етапа, когато всеки безмислен смях идваше добре дошъл и запълваше празнината от изчерпаното общуване.

Тайното желание на Атанас беше да остане сам час по-скоро. Румен беше стар приятел и колега от следването, но Атанас – д-р Атанас Михов – току-що бе видял Вратата.
Подаде палтото на Рени и тя грандиозно се подложи да бъде обслужена. Накрая му хвърли ослепителна усмивка с живите си черни очички, леко смалени от наднорменото тегло, и го целуна по бузата.

- Много беше чудесно. Следващия път – у нас. Каня те на телешко задушено с индийски сос – хи-хи-хи, – ясно де, че сосът не е измислен за телешко, той си е просто сос, обаче аз реших да ги комбинирам и се получи нещо фантастично, просто фантастично, но не го разпространявай, да не получа протестна нота от индийското посолство.

Рени ги разбираше тези неща – и сосовете, и религиите и протестните ноти. Беше секретарка в някаква фондация, свързана с вероизповеданията. “Странно е, че вратата се появи толкова скоро, не е минал и месец”, мислеше си Атанас, докато се усмихваше механично ту към Рени, ту към Румен.

- Чао, Насе, ако има нещо, звънни – тупна го Румен по рамото. Откакто Атанас се разведе, семейните му приятели постоянно го канеха на вечери. Ако още си беше ерген, това едва ли щеше да бъде така, но заедно с подписа си в брачния регистър той сякаш се беше сдобил и с перманентно членство в клуба на хранещите се с топла вечеря. Околните приятелски семейства се надпреварваха да го канят, за да не би да се почувства отхвърлен.

Всъщност, откакто преди около година вратата се появи за първи път, Атанас знаеше, че и най-уютната скука не може да го накара да се чувства приобщен. Какво по-точно искаше да каже Румен с това “Ако има нещо, звънни”, не беше ясно. Румен очевидно владееше с желязна хватка собствения си живот, та сега му оставаше време да се притичва на помощ и на другите. Атанас се усмихна искрено.

- Е, хайде, всичко хубаво!
- Всичко хубаво!
- Всичко хубаво!
- Ще се чуем!
- Ще се чуем!
- Всичко хубаво! – “Боже, няма ли край?”

Атанас най-после затвори вратата, почака десетина любезни секунди и превъртя ключа два пъти. С няколко крачки се намери в другия край на антрето, счупено под формата на буква “г” и се спря разколебан. Там, между вратите на кухнята и клозета, се беше появила Вратата. На вид изглеждаше като всички останали врати в малкия апартамент – паянтова и боядисана в жълто. Когато се появи за първи път, Атанас отначало не я забеляза.

Подмина я на няколко пъти и, докато четеше вестник в тоалетната, го замъчи странното чувство, че не е сигурен колко стаен е апартаментът му. “Нещо събитията започват да ми се отразяват”, каза си Атанас и за всеки случай ускори дейността си в тоалетната. Знаеше, че ако човек се съмнява в нещо, има някаква фобия, някаква невроза или въобще прехвърля вътрешните си травми върху устойчивия и надежден външен свят, най-добре е да проверява и да се уверява с очите си.

Излезе, провери и се увери с очите си – между кухнята и клозета наистина имаше врата. Атанас се помъчи да се ориентира – вратата би трябвало да води към стълбището на блока или към някаква крайно тясна сервизна стаичка в стената на стълбищeто. Само не му беше ясно как така я виждаше за пръв път, след като сам си беше боядисвал вратите в жълто. Хвана дръжката и рязко отвори вратата.

Озова се в простичко обзаведена стая с нафтова печка, малко легло, покрито с хавлиен плат на слончета и много възглавници, някои от които на пода. В ъгъла имаше бюро, до него шкафче, а на шкафчето – будилник и плюшен мечок с откъснат нос. От всички стаи в света това беше единствената, която никога нямаше да забрави – собствената му детска стая.

Атанас пристъпи напред и пипна пода. Познатият стар килим. Щракна ключа на стената и голата крушка светна. През прозореца се виждаше обраслият с бръшлян профил на съседната къща, където живееха близнаците. “Мъртъв ли съм?” съвсем сериозно се замисли Атанас, който беше чел и такива неща, но приемаше живота позитивистично. Мъртъв или не, тялото му си беше с него, каквото и да значеше това.

Изтича бързо навън и затвори вратата зад себе си. После пак я отвори. Стаята беше там, колкото шкафа за обувки беше в антрето и той влезе отново. Взе мечока в ръце, огледа го, за да си го припомни и по незнайно как запазил се навик го прегърна. Затвори отново вратата – този път откъм стаята – и седна на малкото легло. Поколеба се и неуверено извика:
- Мамо! Мамо!

Заозърта се. Баритонът му прозвуча странно в някогашната му детска стая. Не знаеше какво да очаква. Никой не се появи. Може би стаите възкръсваха по-лесно от хората. Тогава погледна големия будилник на шкафчето – бяха му го подарили по случай тръгването му на училище – и забеляза, че “в момента” показваше единайсет, очевидно сутринта. Майка му ходеше на работа шест дена в седмицата и само в неделя си беше вкъщи по това време. Значи дори да беше жива, пак не беше логично да се появи.

Атанас се сви на малкото легло с мечока в ръце и заплака. Отначало захлипа тихо, а после се разрида с пълен глас – така както не беше плакал от дете. До този момент беше живял живота си упорито, без да се задълбава в излишни чувства, но сега, насред целия този абсурд – навярно сън, който изглеждаше много реален – му се стори, че вече не може повече, че цял живот се е мъчил да живее така, сякаш има изход, а всъщност е знаел онова, другото, което и да го кажеш, не ти олеква. Атанас не вярваше в призраци и все пак появата на призрак в неговия свят му се струваше някак по-приемлива от собственото му влизане в света на мъртвите. Старата къща я разрушиха една година след смъртта на майка му.

Постепенно Атанас се поуспокои и се заслуша в тиктакането на будилника. Сети се, че като дете все се чудеше дали със секундите времето расте или намалява. Стана рязко от леглото и отвори вратата, вече готов да види старата гостна с кристалната фруктиера в средата на масата. Озова се отново в собственото си антре. Изби го студена пот, прималя му и се отпусна върху шкафа за обувки.

Целият му разумен живот на бактериолог се крепеше на факта, че съществуващото рано или късно става видимо, а невидимото не съществува. Сега, след като несъществуващото беше станало видимо, явно трябваше да отвори трета графа в съзнанието си. Той предпочете да си обещае, че утре ще се консултира с психиатър. После отхвърли мисълта. Ако въпросът опираше до диагнозата, той и сам можеше да си я постави. Стига да я нямаше вратата.

Накрая отиде да си легне, като мислеше, че няма да заспи, но заспа веднага. На сутринта нямаше и помен от вратата. Атанас огледа внимателно стената, обърна внимание на олющения близо до пода тапет, взе чук и нагласи пирон между пръстите си. Пиронът както винаги звънна и отскочи от бетона. На тази стена никога не беше успявал да закове пирон.
Атанас не каза на никого. Намери начин да си докаже, че явлението не се беше явило, и си заживя по обичайния начин. Така минаха шест месеца.

* * *

Беше един от онези горещи и дълги летни дни, в които нощта се отлагаше за последния час на денонощието. Една от лаборантките черпеше по случай именния си ден и по-авантюристично настроените личности от института се преместиха да си допият в кафенето отсреща. Накрая всички се разотидоха, преизпълнени с радост, любов и новозародилото се братско чувство между доктори и лаборанти.

Доктор Атанас Михов, или Насо, както приятелите му го наричаха, се прибра въодушевен, изрита си обувките и тръгна към кухнята да пие профилактично два аналгина, за да му е бистра главата на другия ден. Срещу него грееше в жълто вратата.

“Не – каза си той – нямам никакво желание да се виждам отново с плюшения си мечок. Животът ми е достатъчно хубав такъв, какъвто е, и докато съм жив, не искам да ходя на гости при мъртъвците.” Отклони поглед и влезе в хола. Включи телевизора. Изключи го. Запали цигара на балкона. Не я допуши. Отвори една книга. Затвори я.

“Ах, Господи, толкова ли ме мразиш, че един щастлив махмурлук не мога да си изкарам като хората” помисли си той, без да му е навик да се обръща наум пряко към Бога, и тръгна към вратата. Отвори я и се озова навън.

Беше нощ. Чуваха се щурци. Небето беше тъмносиньо и наполовина затулено от бързо движещите се сенки на облаци. Тревата стигаше до коленете му. Атанас погледна назад. Излизаше от нещо като трафопост. Вратата отвън беше желязна и в горната си част имаше решетка, през която се процеждаше светлина – светлината от лампата в антрето му.
Атанас тръгна предпазливо напред. На около десет метра от него профуча камион със запалени фарове. Постепенно очите на Атанас свикнаха с тъмнината и вече можеше ясно да различи асфалта на междуградски път. Стори му се, че някой простена. Тръгна по посока на звука. Едва не се спъна в паднал край пътя мотор с неестествено извит заден калник. Фарът още светеше, но беше забит в купчина рохкава пръст и отдалече не се виждаше. Стенанието се чу отново, този път по-ясно. Атанас се затича през тревата.

- Има ли някой тук? Има ли някой?
Намери го да лежи в тревата – някакъв мъж, целия черен. Драсна клечка кибрит и видя, че не е черен, а червен, с охлузена кожа на лицето, покрит с незасъхнала, ярка като доматен сок кръв. Мъжът охкаше тихо с беззъбата си уста.

- Чакай, чакай малко – каза Атанас и се втурна обратно към вратата на трафопоста. Призраци или не, летящи чинии или не, той имаше аптечка в къщи и побърза да донесе оскъдното й съдържание. Взе за всеки случай и един чист чаршаф и се втурна обратно навън през вратата. Този път намери ранения веднага. Започна да чисти лицето му с кислородна вода. Очите му бяха здрави, едната ноздра разкъсана.

Атанас винаги се беше страхувал от катастрофи. Още отпреди майка му да загине. Беше се страхувал от мига, в който човек вижда, че бетоновозът се носи срещу него, а той няма как да свие вдясно. После обаче в представата му настъпваше благодатна и спасителна смърт.

Все едно, че филмът свършва, светлините в киносалона светват и хората се разотиват по домовете си, като си припомнят любими моменти. Но не беше се замислял, че някой може да лежи край пътя и камионите да го подминават, докато кръвта му изтича. Атанас по начало не обичаше да се занимава с кръв на по-близо от един микроскоп разстояние.

- К-к-к к-къде е тя? – попита раненият и от устата му изскочиха кървави мехури.
- Коя “тя”?
- Т-тя – успя да повтори той, задави се и повърна кръв. Атанас му разкопча коженото яке. Единият крачол на дънките му беше разпран от горе до долу. Кръвта, с която се бяха просмукали, показваше, че не само крачолът е разпран. Раненият изглеждаше млад човек. Атанас провери, доколкото можеше, черепа за счупвания и се зае с крайниците. Когато стигна до дясната ръка, видя, че тя липсва.

Изтича да спре камион. Първият, пред когото замаха, спря. Отвътре се показа плешива едра глава.
- Кво стаа, бе?
- Катастрофа – извика Атанас, без изобщо да се замисли какво прави по чехли на магистралата.
- Ква катастрофа, бе? – попита шофьорът, без да изключва двигателя, и се озърна.
- Ей там. Бягай да викаш бърза помощ. Кой е най-близкият град – попита Атанас отчасти и заради себе си.

- Разград – вдигна рамене шофьорът. Изключи двигателя, без да гаси фаровете, и слезе от камиона. – Къде е катастрофата?
- Ей там – посочи отново Атанас. – Внимавай, той е в тревата.
Шофьорът предвидливо носеше фенерче.
- Бре, мааму стара! – извика той, явно вече видял младежа. – Кво е стаало тука, бе?
- Не знам. Бягай за бърза помощ.
- Не, ти спри още некой. Аз ще стоя тука.
- К-к-к тя – избълнува раненият и обърна глава настрани.
- Кво каза? – попита шофьорът.

Атанас знаеше много добре какво каза.
- Пази го да не се мърда – нареди той и отиде да спре друг камион. Изпрати го за бърза помощ и тръгна сред тревата. Надяваше се да чуе звук, но единственият звук беше ритмичното скърцане на щурците и случайния грохот на преминаващите камиони. Накрая, на светлината на един от тях видя в краката си дългокосо момиче с бледо лице и съвършено спокойно изражение. То сякаш беше цялото заровено в пръстта и само главата му се подаваше. В следващият миг Атанас осъзна какво е видял и се втурна към вратата си. По пътя повърна.

* * *

Минаха няколко месеца. Атанас вече знаеше, че ако вратата е илюзия, то и животът е илюзия. Не можеше да забрави как същата вечер умивалникът в банята почервеня, докато си миеше ръцете. Беше се омазал с кръв и по челото. На сутринта се сети да потърси чаршафа, който беше използвал за превръзка. Чаршафът липсваше. По кърпата в банята имаше бледокафеникави следи. Вече беше убеден, че макар вратата да я няма, катастрофата не е била плод на болното му въображение. Тайно изследва и следите от кръвта. Беше кръв като кръв – А положителна.

Не смееше да поглежда към стената между кухнята и клозета. Понякога сънуваше вратата, но още насън си казваше “Да, но това е само сън” и се успокояваше, но нещо още по-дълбоко му казваше “Сега е сън, но иначе си е истина” и така, останалата част от нощта му минаваше между съня и бодърстването и той сънуваше, че спи, или че се мъчи да си припомни нещо, но не може и накрая се събуждаше уморен и с подути очи. Веднъж лаборантките се увлякоха да си приказват за някакъв спиритичен сеанс, какво бил предсказал духът, как известил появяването си и т. н. Атанас не се сдържа и каза:

- С тези работи шега не бива.
- Ей, доктор Михов, ние не знаехме, че и вие се интересувате от тези работи.
Ако беше се намесила доктор Златева, сигурно щяха да й кажат “Ей, доктор Златева, че откога и вие се интересувате от тези работи”. С Атанас те винаги бяха любезни – млад доктор, елегантен мъж, при това разведен. Всички плюсове бяха на негова страна.
- Не се интересувам. Просто знам – каза той и грабна таблиците, за които беше дошъл.
Лаборантките си размениха многозначителни погледи.

* * *

Есента беше мека и настъпваше постепенно, като жена, която с тих глас разкриваше печални истини за себе си, от което ставаше още по-скъпа. Атанас минаваше на връщане от работа през парка, гледаше децата и се чудеше кога беше най-удобният момент да се каже на едно дете, че животът не е такъв, какъвто изглежда. Може би този момент не идваше и човек просто поемаше по пътя си като късогледо хлапе, на което са му натъпкали раницата с храна и дрехи, но са забравили да му сложат очилата.

Това, от което Атанас най-много страдаше, беше раздвояването. Не се съмняваше в нормалността си, не се съмняваше и в наличието на вратата. Просто двете идеи не можеха да съжителствуват мирно под покрива на един-единствен мозък. Ден след ден обаче той усещаше, че започва да се примирява. Светът му беше показал, че ако си иска, може да бъде и такъв, и онакъв едновременно.

Веднъж реши да се отбие в кварталната черквица и да запали свещ. Стори му се, че сега ще погледне черквата с нови очи, че ще разбере тайната на фреските, които явно говореха на мнозина, но не и на него. Видя я такава, каквато си беше преди – уютна и опушена като кухнята на селската му баба. Ако в съзнанието му ставаха някакви промени, те не течаха в религиозен план.

След черквата тръгна безцелно из улиците и изведнъж му хрумна, че може да се обади на Симо Попов, съученик и съдружник в пакостите от детството. Симо беше физик астроном и прекарваше половината от живота си по обсерваториите в планините. През другата половина от живота си беше навестявал и психиатричния диспансер. В този смисъл се явяваше нещо като двоен специалист по проблема на Атанас. Симо Попов четеше постоянно, защото всяка книга повдигаше у него въпросителни, които само друга книга можеше да удовлетвори.

Беше си в къщи.
- Ей, пич, аре бе, няма те, няма те, пък току изчезнеш – разпери той дългите си маймунски ръце и кьопаво го прегърна още над изтривалката. Засмените му очи носеха тъмния блясък на човек, който вече се е удрял в дъното и го познава като пътя до бакалията.
Направи кафе в едно архаично канче и в знак на крайна почит предложи единствения стол в стаята – този пред бюрото – на Атанас да седне. Симо седна на пода. От един ъгъл на стаята изскочи някаква мишка и му се изкатери нагоре по ръката.

- Муце, виж кой е дошъл, муце.
- Тая мишка Муца ли се казва?
- Не, казва се Маца. Тя носи името на Звяра върху себе си и животът й е изпълнен с достойнство – каза Симо и повдигна изпълнения с достойнство живот върху показалеца си.

Атанас чувстваше, че Симо може да изслуша всичко, дори историята с вратата. Само че проблемът беше у Атанас, не у Симо. Симо се беше борил със своите си неща и сега изглеждаше похабен, но устойчив, като ветеран от фронта. Атанас пък още вярваше, че може и да не види повече вратата. Междувременно си говореха за разни неща, от които и двамата не се интересуваха.

- Абе, Симо – престраши се накрая Атанас да подпита отдалече, – ти си физик, кажи ми, възможно ли е да преминеш направо от едно пространство в друго, в смисъл, времето си е същото, но пространството е съвсем различно – ей така, стъпваш някъде, и се озоваваш, да речем… в Истанбул…
- Какъв Истанбул, бе, за какво ти е Истанбул, тичай в градинката пред банята и проблемът ти се урежда.

- Не бе, не бе, Истанбул няма значение, казах го просто така, можеше да бъде навсякъде другаде – гледай сега – правиш една крачка и се озоваваш другаде, ама пак си си същият, всичко си е здраво, можеш да пипнеш, да видиш…
- Тебе какво те интересува? – попита го подозрително Симо.
- Ами просто така, четох някъде, интересува ме дали е възможно.

Симо стана съвършено сериозен. Закова Атанас с тъмните си очи и каза:
- Всичко е възможно, Насе, всичко е възможно… Невъзможно е само гащите през главата да си обуеш. – И се разкикоти.
Стана рязко, опъна се назад и изчака и Атанас да стане. Симо очевидно беше привикнал да живее живота си с достойнство.

Сбогуваха се набързо и Атанас потегли без повече отклонения към дома си. Улиците миришеха на северен вятър и на печени чушки. Много прозорци вече светеха и зад всеки се виждаше по нещо – част от гардероб, жена с тиган, мъждивото сияние на телевизор. “Хората изглеждат доволни в здравия си живот. Само моя се продъни като дефектен презерватив. Кой знае каква ли част от мене отиде натам. И какво ли ще дойде.”

Постепенно, докато хладният вятър го блъскаше в лицето, той започна да осъзнава, че и други бяха попадали в странни положения, и че може би всички попадаха в странни положения – кой умрял и се съживил, кой чул гласа на леля си да го предупреждава за земетресението, кой ударил шестица от тотото. Е, не беше съвсем същото, но чудесата явно не идваха по поръчка. Вероятно те просто трябваше да бъдат разбрани.

В края на краищата за самотник като него може би най-страшното беше да умре. И тогава Атанас осъзна, че смъртта му щеше да донесе минимални последствия за света. Приятелите му, които дори не се познаваха помежду си, щяха да клатят опечалено глави, потресени от идеята, че и собственият им живот един ден ще свърши.

Шансът бившата му съпруга да се появи на погребението беше петдесет на петдесет. “Змия” каза си Атанас наум, защото винаги си казваше така, когато се сещаше за бившата си жена. И някак си му стана леко. Живот, който не струваше кой знае какво, имаше моралното право да търси по-нататък.

- Ако това е урок на съдбата, ще го науча. Ако е неизвестно досега явление, ще разбера какво е. Може и да съм луд, но не съм идиот – каза си той полугласно и тържествено влезе в антрето. Свали си подплатения шлифер с един замах, като тореадор, и тръгна към тоалетната да си измие ръцете. Вратата беше там.

* * *

- Боже мили! – почти извика Атанас и с един скок се затвори в хола – Там е. ТАМ Е!
Премести фотьойла и подпря холната врата. Първо детството, след това оня ужас. Очевидно идваше ред на най-страшното. Страхът от физическо насилие се пребори доста успешно с останалите му чувства.
- Боже мили! – повтори той отново на глас, защото самостоятелният живот създаваше и определени навици. – Само това ми оставаше!

Много му се пиеше нещо, но всички бутилки бяха в хладилника или в шкафа под умивалника, което пак означаваше, че трябва да ходи до кухнята. Дали да седи в хола със суха уста, или да тръгне към кухнята, минавайки покрай вратата – това беше въпросът. Отмести фотьойла и огледа антрето. Всичко си беше на мястото, плюс новата врата. С няколко бързи крачки се озова в кухнята, грабна бутилка водка от хладилника и удари няколко яки глътки.

Хранопроводът и стомахът му грейнаха, като анатомичен макет на стомашно-чревния тракт с лампички. Страхът обаче ни най-малко не се повлия. Втората доза Атанас реши да поеме в чашка, според правилата, така както великите хора го правеха. Наля си и тръгна към хола. Дори мина предизвикателно с гръб покрай вратата. Значи все пак и страхът се беше повлиял.

Повъртя се из хола, седна тук, седна там, все с чаша в ръка и накрая реши, че е в състояние сам да направи първата стъпка. Помисли си да вземе нож от кухнята. Ножът обаче от само себе си насочваше мисълта към насилие. Реши да не дава сам лошите идеи и избра от чекмеджето с инструментите тежък ключ за снаждане на водопроводни тръби. Нави ръкавите на ризата си, преглътна и отвори предпазливо вратата.

Навън имаше стълбище. Пред вратата лежеше изтривалка, а върху изтривалката имаше два дамски крака, обути в черни ботуши и други два дамски крака, обути в червени лачени обувки. Погледът му се плъзна нагоре по кожените палта и се спря върху две женски лица, които го гледаха изпод вежди като негативите на една и съща снимка. Едната жена, а може би момиче, имаше руса коса, която стърчеше във всички посоки, и сини очи, оградени с не по-малко от сто грама син туш. Това лице отговаряше на черните ботуши. Над червените обувки имаше лице с дълга, тъмнокафява коса и виолетови ориенталски устни.

- Здрасти, сладур – каза чернокосата. – Пусни ни да влезем, че ще измръзнем.
Като доказателство разтвори коженото си палто, под което нямаше нищо. Нищо в смисъл на дрехи, иначе имаше много. Русата му намигна с острите си очички.
Атанас се люшна назад и то не заради водката.

- Ъъъ, да няма някаква грешка?
- Ти ще кажеш – каза черната и взе да рови из чантата си. Накрая извади едно тефтерче на цветя и попита: – Михов, нали, Атанас Михов?
- Аз съм Михов.
- Видя ли, готин, всичко е точно.
Двете вече влязоха в антрето и русата го лъхна на ягодова дъвка.
- Я, какво ти е това в ръката? – попита тя и вдигна ръката му заедно с водопроводния ключ.
- Ключ за затягане на тръби.
- Абе важното е тръбата да ти е наред – каза ухилена русата и влезе в хола след черната.

Черната се разположи на току-що преместеното кресло и, все още загърната в лисичето палто, преметна крак въз крак, обути в черни мрежести чорапи. Те завършваха с дантелен ластик и най-отгоре се виждаше щипката на жартиер, който отвеждаше към дебрите на палтото. Тя отметна коси назад и без да престане да му се усмихва втренчено, подуши чашата.

- Водчица, а? А да ти е останала малко?
- Пиене да искаш – промърмори Атанас и тръгна към кухнята. На вратата се сблъска с русата, която си беше свалила палтото. Носеше нещо като прилепнало кожено трико със сложна система от ципове и метални копчета.
- Нося шишето – каза тя и влезе в стаята. Атанас видя, че трикото отзад се състоеше от няколко тънки каишки с капси.

Русата бавно-бавно извади една чаша от витрината на секцията, сипа си водка и без да се обръща, размърда обутия си в каишка задник.
- Напоследък някое готино дупе виждал ли си? – попита тя с ръце на кръста, като някакси успя да извърти само горната си половина към него.
- Аз съм доктор – каза Атанас и се смая от глупостта си.
- Вие, докторите – каза русата, като разкопчаваше цип по цип трикото си, – много знаете, ама нищо не разбирате.
И изплю ягодовата си дъвка в чашата. Атанас направи крачка напред, но тя само му подаде чашата си и той я изпи. Дъвката остана на дъното. Ако всичко това беше за него, той вече беше решил, че ще участва.

Черната се надигна тържествено от фотьойла, извади от чантата си пет дебели свещи, разпредели ги навсякъде из стаята и ги запали със златна на вид запалка. Носеше пръстени на всеки пръст. Всеки път, когато се протягаше да запали някоя свещ, палтото леко се разтваряше. Русата я чакаше до ключа на лампата.
Холът потъна в живата светлина на огъня.
Атанас искаше да каже много и неочаквано за себе си успя да изрази всичко в:
- Еба си майката.
- Чакай, сладур, пази си силите – каза черната и хвърли палтото си на пода.

В следващите няколко часа Атанас прояви инициатива и въображение, каквито не беше подозирал, че има. Към три часа след полунощ свещите вече догаряха, когато русата прокара език през средата на тялото му, “по сагиталната ос”, помисли си Атанас, сякаш му правеше надлъжен разрез. След манипулацията тя протегна ръка и разклати глезена на черната. Тя лежеше на пода в противоположна на Атанас посока и пушеше, с крака, вдигнати на канапето.

- А? – надигна се тя и си погледна часовника. Загаси си цигарата, обу си червените обувки и се надвеси над Атанас.
- Сладур, времето ни изтече – каза тя и нагласи възглавница под главата му – обаче още не сме си казали всичко, нали така?
Русата отстрани един косъм от устата си. После двете целунаха една след друга Атанас като на поклонение и си облякоха палтата.
- Чао, готин, ако пак ти се повреди водопроводът, свирни – каза русата.
- Къде? – попита Атанас.

- Как къде, на същия телефон – сви рамене черната, целуна въздуха, размърда пръсти за сбогом и излезе след русата. Атанас не можеше да помръдне. Не смееше да помръдне. Струваше му се, че ластикът, който държеше всичките му крайници залепени за тялото, се беше скъсал и ако се изправи, ще се срине на пода в насипно състояние. Вратата се хлопна.

На другия ден Атанас изобщо не се появи на работа. Обади се по телефона на шефката си и каза, че се чувства като разбит, което си беше чиста истина. Имаше нужда и да поразмисли, но мисленето много не му вървеше. Чувстваше се препълнен, или съвършено изпразнен, и животът беше загубил сложността си, която толкова много го интересуваше. Очевидно вратата можеше да сбъдва не само страхове, но и желания. Но дали изобщо имаше за цел да сбъдва това или онова? Дали Атанас не принадлежеше към някаква нова порода хора, които можеха да материализират мислите си?

Бог ли правеше вратата или Атанас? Или никой? Или двамата? Може би тя беше просто някакво криво скачване на пространството, което човек иначе само на теория приемаше за относително. Пространството си съществуваше, скачването си ставаше, а Атанас си блъскаше бедната глава за уроците на живота и компенсаторния механизъм на сънищата. Eдно обаче не подлежеше на съмнение – колкото и случайно да беше скачването, черната попита за “Атанас Михов”. Значи, че ако ставаше дума за урок, учебникът беше поднесен с надписан етикет. Атанас влезе под душа и не намери куража да пусне изцяло студена вода.

* * *

След като завъртя ключа зад Рени и Румен, Атанас въздъхна, но не с облекчение, а като човек, който иска да се съсредоточи върху истинската си задача. Рени и Румен минаха покрай вратата, но или не я видяха, или не я забелязаха. Във всеки случай Атанас беше далеч от мисълта да попита нещо от рода на: “Я сега да видим, кой може да преброи колко врати има в антрето.” Щеше му се, преди да я отвори, да подреди мислите си и да сметне шансовете си, както навремето ги учеха в училище – ако намериш Х, У става слаба ракия. Само дето Х приличаше на октопод, заровил пипалата си в тинята.

Да речем, че вратата по някакъв начин материализираше негови страхове и желания, кое тогава преобладаваше у него, страховете или желанията? На всичкото отгоре, като ученик беше чел “Вратата” на Хърбърт Уелс и някак си се чувстваше предупреден. От друга страна, вратата беше способна да прави и доста приятни изненади. Преди кръгът на мислите му да се завърти отново, той се обръсна, сложи си чиста риза за всеки случай, среса се и отвори рязко вратата.

Зеленината вън беше толкова ярка, че Атанас примижа. Антрето се напълни с горещ, влажен въздух, сякаш беше отворил вратата на банята. Сред пищните, непознати растения жужаха облаци от тлъсти комари. Гледката приличаше и не приличаше на ботаническата градина. Атанас остави вратата отворена, докато си обуе спортните обувки. Навън прелетя червен папагал.

Атанас направи няколко крачки напред и обувките му леко затънаха. Земята не можеше да се нарече точно блато, но беше насмукана с влага и поддаваше. Затвори внимателно вратата да не би да се промъкне някое влечуго и видя, че отвън къщата беше бяла и дървена. Тръгна внимателно между храстите. Наоколо нямаше нищо особено, вън от факта, че се намираше в средата на неизвестна джунгла, която ехтеше от грубите, силни крясъци на неизвестни птици.

Стори му се, че попадна на пътека. Тръгна по нея по-уверено, но скоро тя се стопи сред храсталаците и той не знаеше как да продължи. Беше решен обаче да стигне до дъното на нещата. Тръгна между дърветата и някакъв бодлив клон го шибна през лицето. А може би това беше съобщението този път. Просто джунгла. Защо пък джунгла? Нататък вероятно нямаше нищо друго освен разпасаното пиршество на природата. Атанас знаеше достатъчно за вирусите и не беше склонен да се предоверява на природата.

Тръгна обратно към дома. Или поне така си мислеше. Петнайсет минути по-късно вече знаеше, че е изправен пред малък проблем – не намираше собствените си стъпки. Знаеше, че в приключенските романи старият трапер Хенк само поглежда равната прерия и казва: “Оттук са минали двама индианци: единият – вожд, а другият – с белолика пленница на седлото.” Атанас не виждаше как точно ще познае откъде е минавал един доктор през джунглата. След около два часа седна на един камък и си даде сметка, че е гладен, жаден и преди всичко сериозно притеснен. Докога щеше да обикаля из джунглата – докато умре или докато вратата изчезне?

Дали вратата щеше милостиво да се появи насреща му накрая на изпитанието? “Май този път вече умрях”, помисли си той. Джунглата наоколо бегло напомняше за рая, макар че това беше рай, обременен от разни подробности от рода на комарите, за които не се споменаваше в свещените книги. Освен това чувството му за жажда беше съвсем реално, дори застрашително. Колко пъти се умира?

Атанас си представи как колегите му го чакат три-четири дена да дойде на работа и накрая шефката му, след безуспешни опити да се свърже с него по телефона, се свързва с полицията – не защото е разтревожена, а за да разбере какво се е случило. От полицията разпитват съседите, а те клатят глави, изпълнени с безпомощно желание за съдействие и любопитство. Накрая една от тях – той си представи Люба Дебелата в тази роля – доверително казва:

“Вижте какво, момчето може да си е забравило хладилника отворен, но от време на време през балкона идва една такава миризма, нали знаете, даже вчера ходих да се карам с месаря долу.” Те отварят вратата и виждат доктор Михов, легнал по очи между клозета и кухнята, с таблетки нитроглицерин в полуразложената си ръка. “Ама че глупост – разсмя се Атанас, – аз никога не съм пил нитроглицерин”. Притеснението му обаче се върна с нова сила, този път под формата на паника. Стана и продължи да търси пътя.

След още един час лутане и нарастващ сърбеж по тялото той отново попадна на пътека. Тръгна по нея колкото можеше по-бързо и в един момент му се стори, че иззад дърветата прониква доста повече светлина. Почти тичайки се провря между последните храсти и се озова на обла полянка. В края на полянката се виждаше голямо езеро, а до езерото – дървена колиба, пред която седеше белокос старец.
Старецът в никакъв случай не беше сляп, защото се опули изненадано срещу Атанас. Атанас с разочарование видя, че Вратата я нямаше никъде, но и старецът беше нещо. Приближи се внимателно към него и се почуди на какъв език да заговори. Английският му беше несигурен, пък и не се знаеше какъв е английският на стареца. Старецът можеше да е от някакво племе, а можеше и да е бял човек, почернял от слънцето. Носеше бели гащета и толкоз.

- Добър ден! – поздрави Атанас като за начало. Поздравът не излезе точно на български, а на някакъв друг език, който Атанас за своя изненада разбра, че говори като роден. Просто мелодията звучеше необичайно.
- А, добър ден! – окопити се старецът. И зачака.
Атанас беше облечен в раздрана риза с твърда яка, светлозелени панталони и високи спортни обувки, облепени с равни обръчи от кал като със спасителни пояси.

Чудеше се как да формулира въпроса си.
- Извинете, да знаете къде е пътя за връщане?
- Връщане за къде?
- Ами, просто идвам от една бяла къща и искам пак да се върна в нея.
- В такъв случай трябва просто да се завъртиш и да вървиш по същата пътека.
- Да, но аз не знам коя е тя.
- Че аз ли да я знам? – загуби търпение старецът.

- Една къща, една бяла къща. Не е възможно да не я знаете.
- Ето, че е възможно. Аз самият някога живеех в бяла къща – додаде след кратък размисъл той.
- И се загубихте, нали? – жадно попита Атанас.
- Не, сам напуснах.
- Вижте какво, ще формулирам въпроса си по друг начин: На кой свят сме?
- Не знам как да те разбирам, момче. Има само един свят.

Атанас се надвеси над езерото и попита:
- Чиста ли е водата?
- Става за пиене. Най-много някое разстройство да получиш.
Атанас си свали обувките, нагази във водата и пи, отначало предпазливо и със свито гърло, после, приятно изненадан от вкуса, потопи лице и засмука като кон. Когато излезе, седна до стареца.
- Случват ми се разни неща и не мога да разбера насън ли са или наяве. Мога ли да ви докосна?

Старецът го изгледа възмутено. Атанас предпазливо докосна дългия нокът на пръста му и отдръпна ръката си удовлетворен. После се сети за нещо.
- Приятно ми е, доктор Михов.
Старецът се ръкува с него сякаш само за да му достави удоволствие, без да си каже името.

- А вие – продължи Атанас, решен да не изоставя въпроса – как се…Момент, мисля че се досетих. Най-сетне. Вие сте Петър Дънов. Чудех се откъде ви познавам. Чел съм Ви една книга – там за прасковите, как да се садят, разни такива работи пишеше – и на корицата имаше портрет. Вашият портрет. Значи това е просто среща с мъдреца. С други думи, с висшата ми същност. Бездуховният ми живот, заради него съм тук, нали?

- Може би. А кой е този Петър, как го каза?- Дънов – угасна Атанас.
- Е, кой е той?
- Прилича на вас. Няма значение. А вие все пак как се казвате?
- Делигред Вираланджи – отвърна старецът и кимна любезно.
- Господи – въздъхна Атанас, – всичко е като наяве. Но по прилича на сън.

- Ти, момче, доста нервен ми изглеждаш. Това е от жегата. Привечер ще изчезне. Колкото до сънищата, не се притеснявай. Понякога са по-приятни от това, което те чака след като се събудиш. Събуждаш се например и разбираш, че едната ръка ти липсва. Или пък че майка ти е умряла, но още не знаят как да ти съобщят новината, такива ми ти работи. Е, не казвам, че животът е само мъка, има и удоволствия.

Делигред се опъна мечтателно назад.
Атанас гледаше езерото сякаш от него беше излязъл крокодил. Хвана коленете си с ръце и се заклати напред-назад.
- Значи така, а? Събуждам се и се оказвам без ръка. И може би приятелката ми е мъртва и главата й гледа небето с изцъклените си очи? И може би съм катастрофирал? А? Това е обяснението, нали?

Старецът вдигна рамене.
- Това беше просто пример. Обяснения има само в литературата.
Една риба скочи над водата и с плясък се гмурна обратно. Атанас беше сигурен, че втренченото й око не ги е забелязало изобщо.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай