Public Republic Art Studio

Време за разкази

9 април, 2010 от · Няма коментари

проф. дфн Милена Кирова

kristin-dimitrova

Кристин Димитрова. Тайният път на мастилото. Изд. Обсидиан, С., 2010

Лириката и романът получиха своето време през двете демократични десетилетия на българската литература. Някак встрани от общия подем към разнообразие остана разказът. Неговото положение в българската литература изглежда двусмислено. От една страна, мислим го за класически „български” жанр през спомените си за Елин Пелин и Йовков, Светослав Минков и по-късно – Хайтов. От друга страна, извън тях и особено през последните трийсетина години трудно бихме назовали някакви важни тенденции чрез присъствието на конкретни творби.

Може би писането на разкази предстои за новата ни литература, може би дори сме в началото на вълна, която ще се опита да догони ярко разцъфналия символен престиж на романа. (Донякъде изключение правят двата сборника на Георги Господинов и ранните новели на Мария Станкова.)

И наистина, през последните няколко години се появиха опити за пробив в статута на жанра; от бърз поглед ще изброя няколко сборника (сякаш симптоматично на идеята за начало, всички те са дебютни книги в късия разказ за своите автори): Будистки плаж на Васил Георгиев, История на самолета от Захари Карабашлиев, Любов и смърт под кривите круши на Кристин Димитрова. Любопитно е и това, че авторът, който е най-много превеждан с разкази, при това в престижни англоезични списания и издателства, е Здравка Евтимова; в момента се подготвя за печат нейният пети сборник с разкази на английски език.

“Тайният път на мастилото” е вторият сборник на Кристин Димитрова и като всяка „втора” книга е подложен на сложни изисквания: той не трябва да бъде по-слаб от първия, трябва да прибави нещо ново към него, но в същото време – да се сговори със старото, за да се появи някакъв „среден” път на развитие… Изглежда, че и самата авторка е усетила сложността на своята „втора” позиция или пътят й сам е извел към онова развитие, което успява да комбинира „ново” и „старо”. Ако си припомним заглавието на първия сборник, ще видим, че то криеше двойно послание.

Фразата „любов и смърт” удържаше границите на екзистенциалната проблематика, докато „кривите круши” внасяше плана на иронията и пародията в нейното осмисляне. Все така „екзистенциални” са и новите разкази. Техните послания са разположени предимно в плана на нравствения опит, който се случва в конкретни социални ситуации на съвременния живот. Отново присъства и пародийният план; слава богу, бих казала, защото в него виждаме познатата, изобретателна и остроумна Кристин. Някои от разказите са потопени изцяло в него. Тук е забавният и плашещо точен в обобщенията си върху психологията на българския (и навярно на всеки) писател разказ Смъртта на поета.

Тук е смешно-тъжната пародия на един от най-героичните моменти в българската история – юнашката смърт на Христо Ботев – текст Botev.com. Под забавната повърхност на сюжета се крият не толкова забавни истини за механизмите на националната памет, за историята, от която имаме нужда, за да не узнаем тъмното в своето колективно минало. Изповедта на една секс кукла ни напомня за Светослав Минков, за позабравения диаболизъм на 30-те години и за парадоксално представения хуманизъм на неговите послания. Всъщност точно тази – на пръв поглед остаряла и превъзмогната дума хуманизъм – може да ни помогне да разберем нравствения „път на мастилото” у Кристин Димитрова.

Ако се абстрахираме от неговите прашасяли „комунистически” употреби и ако се огледаме на запад и север от нас, ще видим, че най-модерното в постмодернизма върви точно в тази „остаряла” посока: писателят пише, за да каже нещо важно и актуално на своите съвременници, но по задължително увлекателен начин. Новото, което ще видим у Кристин Димитрова, това е съзряването за тайните на обикновеното, на скромното ежедневие.

Пак си спомням за Светослав Минков, защото и неговият път вървеше в подобна посока. Сборникът съдържа двайсет и един разкази; повечето са увлекателни и се четат на един дъх; някои са по-многословни и провокират издържливостта на читателя, който очаква „пушката” в късия разказ да гръмне, преди да е посегнал към дистанционното на телевизора. Част от разказите са написани в „женски”, други – в „мъжки” род; играта с пола на разказвателните идентичности ни подсказва, че сме в началото на 21 век, когато в Австралия е издаден първият документ за идентичност без пол на човек с андрогинна самоличност. А може би мастилото в историята на световната култура винаги се е опитвало да тече по някакви тайни мъжки-и-женски пътища?

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай