Public Republic Art Studio

Телата на хората

12 октомври, 2009 от · 3 Коментара

Кристин Димитрова

Портрет
Снимка: dlia_4erez_v

На вратата се позвъни. Метнах чист чаршаф върху кушетката и натъпках в кофата памуците от предишната клиентка. Тя е една възрастна жена, на която й махам мустаците. Обикновено идва след пенсия. Напоследък обаче е започнала да ми плаща в книги. “Хубави, стари книги”, както тя ги нарича. Аз обаче не съм шибан археолог. А има и друг проблем. Аз книги не ям, нито синът ми, нито новата му приятелка, която напоследък все у нас яде.

В антрето се сблъсках с баща ми, който също беше тръгнал да отваря. Влачи чехлите и лети с протегната ръка към дръжката на вратата. Трудно ми е да си представя, че този човек някога беше началник-отдел в транспорта. И на него сигурно му е трудно. Основната му дейност от години насам е да ми глади чаршафите на клиентите. Човек се развива цял живот, докато накрая съвсем се развие, като макара.

- Марге, звъни се! Сигурно е клиентка – прошепна ми той пред вратата. За да е спокоен, че съм го разбрала, се пули насреща ми и изговаря сричките със широко отворена уста.
- Точно така, клиентка е, махай се.

Баща ми отстъпи към хола заднишком и остана на процепа на вратата, за да види кой е. Това в моя бизнес е лошо. Никоя жена не обича разни старци да гледат как е дошла да й махнат ботевската брада. За него обаче всичко е новина. Хората се избили – новина. Гръмнала бомба – новина. Изригнал вулкан – новина. Дошла Стефка от вход А да й изцеждам пъпките – новина.

Дръпнах вратата на хола и той остана от вътрешната й страна.
Погледнах през шпионката. Раменете навън бяха толкова широки, че закриваха стълбището. Глава въобще не се виждаше. Фокусът на шпионката целеше точно ципа на якето му, върху който пишеше O’Neill. Нямах нужда от повече, за да знам, че е Иван Денчев-Смока. Отворих резето.

Той хвърли бърз поглед из ъглите на антрето и влезе в кабинета. Косата му беше прясно подрязана с машинка, така че право пред погледа се виждаше кожата на главата му, а в профил – тънък кафяв контур по овала. Нещо като микроореол. Сплесканите му уши придържаха рамките на очила “Армани”, които така се бяха разчекнали, че общото впечатление беше за изнасилване.

- Добър ден – почтително каза той и си съблече якето заедно с фланелата. Смока ми го доведе Канадеца. Обезкосмявам ги. Защо се обезкосмяват, не знам. Не любопитствам, не е моя работа.
- Да легна ли? – пита ме той и пристъпва от крак на крак с фланелата в ръка. Държи се с мен като с учителка.

- Моля, на кушетката – казвам аз и внасям горещата кола-маска. Работя с бяла престилка. Не че е нужно, просто така клиентите изпитват доверие. Обикновено в мига, в който се опънат на чаршафа, започват да дрънкат, като че ли съм пуснала монета в автомат. Той така, тя така, цените така, животът така. Смока не говори, без да са го попитали.
- Иване, как е, поправихте ли си колата?

Той преглъща от болка, докато му свличам космите от гърдите. Мажа и дърпам. На мястото им се появяват малки капки кръв, които попивам, преди да са се разляли. Някои кожи хич не кървят, други текат като порязани. Ако не беше толкова космат, щях да кажа, че Смока има бебешка кожа.
- Оправих я, няма начин. Следобед пак съм по задачи, къде без кола.

Пъшка, охка, накрая го гледам, че е пребледнял. Предложих му студен чай от шипки да се посвести. Казах му, че е витаминозен.
- Да, благодаря – отговори той и дисциплинирано отпи.
Виждам го, че шава и като че ли иска да каже нещо. По едно време изплю камъчето.
- А можете ли да ме обезкосмите и от кръста надолу?
- Разбира се – казах аз. Всяка двайсетачка отгоре ми е добре дошла. – Събуйте се, моля.
Гледам го, че пак нещо заеква.
- Ъъ, има един проблем. Аз съм в ерекция.

Сега, аз редовно карам велосипед, всички ми казват, че изглеждам добре и т.н. Не мога да излагам занаята. Обаче Смока е поне петнайсет години по-млад… Сто на сто е от болката. Свивам устни и казвам с педантичен глас:
- За мен това не е проблем. Стига да не сте агресивен.
Смока върти отрицателно глава, докато си сваля дънките. Нещо тежко издрънча на пода. “Няма нищо, няма нищо”, заповтаря той, вдигна един черен пистолет от земята и го мушна под дънките. Накрая се опъна на кушетката и стисна зъби.

Това беше една непоклатима ерекция, която трябваше да заобиколя с кола-маска. Кръвта така рукна, че накваси чаршафа. Смока ту се надигаше да види какво става, ту се тръшваше обратно да не гледа, като периодично се изчервяваше. Към прасците стана по-лесно.
- Готово – обявих най-сетне аз и разчистих.
- Мога ли да се огледам? – попита той. Огледалото в цял ръст е единственият разкош в кабинета ми. Разбира се, ако не се брои апаратурата, но тя е стара, а огледалото е вечно, защото е от чист кристал.

- Естествено – казах аз и хвърлих окървавения чаршаф в коша за пране, за да се правя на заета, докато той се разглежда. Беше гладък и могъщ като антибактериален сапун. Остана много доволен. Даде ми три лева бакшиш. А той не е много по бакшишите. Каквото му кажеш, плаща си, но оставя най-много по левче. Имам чувството, че и триста лева да му бях казала, той пак щеше да зарови дебели пръсти в портфейла си по същия начин, да измъкне точната сума и накрая да добави някой лев с колебание. Разбира се, никога не съм му надувала цената. Нали след месец пак ще го чакам да дойде.

До вечерта минаха още пет клиентки: билкова маска, комедони, мустачки. Дребна работа, но денят като цяло беше добър. От време на време се сещах за притесненията на Смока и ме напушваше смях. Ако взема да се заглеждам по телата на клиентите, ще трябва да си сменя работата. А той тръгнал да ми се извинява! От друга страна, това показва, че не ме възприема като някаква мебел. Абе кой знае. И пак ми стана смешно.

Изпратих последната жена и съблякох престилката. Телевизорът в хола гърмеше още от антрето. Синът ми гушнал приятелката на канапето, баща ми глади чаршафите за утре. Сръгах ги да ми направят място. Баща ми се втренчил в новините, като че ли кой знае какво казват.
- Сменете ги малко тия новини, бе. Надула ми се е главата.
- Ей сега, ей сега – успокоява ме той и продължава да зяпа, както си върти ютията.
Взех дистанционното и тъкмо да сменя канала, чувам: “Днес при престрелка беше убит Иван Денчев, известен в подземните кръгове като Смока. С два куршума в гърдите и един в бедрото раненият почина на път за болницата.”

Застрелян в обезкосмените си гърди и бедро. Стори ми се, че е станала голяма грешка. По обяд той беше напълно жив. После ми се стори, че всичко е вярно, но живея в два живота. В единия Смока си е жив, а в другия въобще го няма и аз гледам новините. Хвърлих дистанционното и изтичах в кабинета.

Беше тъмно с онази синкава тъмнина, която я има само по градовете, защото все нещо наоколо продължава да свети. Нямах нужда от лампа. Там в коша всичко си седеше недокоснато. Чаршафът с кръвта на Смока лежеше близо до дъното. Беше засъхнал набръчкан, така както съм го хвърлила за пране. Не познавах този човек, не знам с какво се е занимавал. Всъщност знаех, затова не съм го и питала. Обаче сега в ръцете си държах част от него, която само след няколко дена щеше да остане единствената част от него.

Отидох пред огледалото и се вгледах през тъмнината. Исках като че ли да му превъртя назад лентата, да го изтръскам от предишните образи и да извадя Смока отпреди четири часа как се оглежда жив и доволен от резултата. И изведнъж видях.
Видях себе си, разциврена, с окървавен чаршаф в ръка. Видях каквото можеше да се види.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • DeProfundis // 12 окт, 2009 //

    Прекрасен разказ… между редовете…

  • Rainy // 13 окт, 2009 //

    За мен беше удоволствие!

  • ve // 13 окт, 2009 //

    Много хубаво! Благодаря!

Коментирай