Public Republic Art Studio

Душата ми е зов

15 март, 2009 от · 4 Коментара

Кристин Димитрова

силует
Снимка: glitter feet

Невена Коларова ситнеше по тротоара, стиснала малката си кожена чанта под мишница. Като учителка по български език и литература на нея по два пъти на срок й се налагаше да проверява около килограм и половина писмени работи, но това не беше в състояние да я принуди да си купи по-голяма чанта. Тогава тя специално си подбираше найлонов плик, който да й подхожда на костюма за сезона.

Госпожица Коларова беше една от най-искрените жертви на непредумишлено изтърваната от Вуйчо Ваньо фраза, че у човека всичко трябва да бъде прекрасно – и дрехите, и прическите, и дължината на ръкавите, и подгъвите, които човек сам трябва да си прави, защото понякога си купува уж скъпа пола, пък подгъвът й се оказва неравен. Госпожица Коларова избягваше да си купува скъпи поли, но се стремеше да придаде елегантен вид на всяка текстилна придобивка с дискретни корекции.

Дрехите й бяха планирани така, че да разсейват вниманието от по-оскъдните сектори на тялото й и да го съсредоточават върху други, по-изявени, макар и откъм гърба. В резултат на тази взикателна, но умерена естетическа платформа директорът на гимназията се съобразяваше с мнението й по време на училищните съвети и омъжените й колежки не дръзваха да проявяват към нея обичайното си снизхождение, което питаеха към другите госпожици с неопределено дълъг момински стаж.

Госпожица Коларова не пушеше и отбягваше алкохола. “Яворов – казваше тя – е единственият ми порок.” Всъщност за личния й живот в гимназията се знаеше малко или почти нищо, а това представляваше странно изключение на фона на дружеския интерес, който всеки проявяваше към всеки в сплотения от разтърсващи чувства трудов колектив на училището.

Знаеше се, че тя живее сама в стара къща – едно време вила – около Княжево и се подозираше, че държи на разстояние директора, който иначе беше съпруг и баща за пример, за съжаление реализиран. Веднъж, по време на годишното отчетно събрание, той предразполагащо се обърна към нея с думите: “Докладвайте, Венче”, вместо “Докладвайте, Коларова”.

Промяната не прелетя незабелязано покрай колежките, но госпожица Коларова запази тутанкамоновска ведрина и докладва, обръщайки прегледно изписани страници. Изводите не можаха да се разпрострат надалече.

Сега, докато ситнеше пристегната в тясната си пола към спирката на трамвая, един стар опел я следваше бавно. Тя се правеше, че не забелязва колата, докато мъжът отвътре упорито се опитваше да срещне погледа й. Накрая загуби търпение, паркира колата малко напред, слезе и препречи пътя на госпожица Коларова.

- Невена – каза той и веждите му се вдигнаха към средата на челото, сякаш се готвеше да подхване втори глас на “Назад, назад, моме Калино” – да ви закарам до дома, в една посока сме.

- Благодаря, господин Стоименов, аз съм само на две спирки оттук, ще взема трамвая – отвърна госпожица Коларова и се опита да заобиколи директора.

- Ела де, качи се, не се безпокой – увери я той, без да влиза в подробности какво по-точно би могло да я обезпокои. От друга страна, целият му вид издаваше, че душата му натиска газ и спирачки едновременно. Квадратното му лице се беше позачервило, яките му ръце висяха разперени около набитото му тяло. Невена Коларова си го представи как разтваря в клас учебника по история, сякаш меси кайма за кебапчета, и се подсмихна. Стоименов това и чакаше.
- Хайде, хайде, влизай, може и по едно кафенце да пийнем.

Горното копче на ризата му беше разкопчано. Вратовръзката му се беше изкривила настрани и през тази дупка се виждаше космата мостра от гръдния му кош. Стоименов й се стори мъжествен, но несъвършен.

- А съпругата ви няма ли да ви чака? – попита госпожица Коларова с премерено дидактичен тон.

- Ах, остави се – каза той и махна с ръка. – Ти не знаеш какви са ни отношенията.
Това приличаше на начало на дълга история, която имаше нужда да бъде разбрана. Невена си имаше своя история, която я очакваше вкъщи.

- Ще си тръгвам, господин Стоименов, ах, ето че трамваят ми идва – каза Невена, поправи един разместен кичур от червеникавокестенявата си коса и с бързи стъпки, доколкото й позволяваше полата, се отправи към спирката.

Стоименов поклати глава, постоя с ръце на кръста и се върна в колата.

Невена се прибра припряно по тясната уличка, отключи скърцащата дворна врата на номер 13 и влезе под гъстата сянка на дърветата. Целият двор беше обрасъл с лешници и приличаше на гора. Беше ги засадила покойната й леля. Когато след смъртта й Невена се нанесе в къщата, отначало се дразнеше от гъстата им сянка и искаше да ги отреже, но после разбра предназначението им и не докосна нито храст.

Те напълно изолираха къщата от улицата и съседските дворове. Лелята беше оставила три стаи от къщата в пълен порядък, обзаведени със старовремски скринове, розови дамаски, възглавнички по фотьойлите и лампиони с кристални висулки.

Две от стаите бяха препълнени със стари и неизползваеми вещи, а едната беше съвършено празна. Прозорците на тази стая бяха със заковани капаци, а на пода й имаше голям кръг, очертан с нещо като бял тебешир, който не можеше да се изтрие.

Първоначално Невена имаше намерението да подреди тази стая по свой собствен вкус, като скрие кръга с подходящ килим. Когато обаче се нанесе в къщата, нощем от време на време започна да й се струва, че от празната стая долитат гласове. Понякога говореше един човек, сякаш много тихо разказваше нещо, друг път като че ли разговаряха повече хора. На два пъти Невена провери, но вътре нямаше никой.

Къщата беше затаила дъх като човек, който чака някого сам да се сети, и Невена започна систематично да рови из старите вещи в двете стаи. Междувременно все не се наканваше да подреди празната стая.

Накрая в един стар куфар намери дебела тетрадка с кожена подвързия, изписана с различни почерци. Една страница в тетрадката беше отбелязана с птича кост. Покойната леля на Невена не изглеждаше небрежна жена и затова птичата кост седеше доста озадачаващо. На това място пишеше:

“В празна стая, в бял кръг поставяте пред вас на пода тамян, зад вас на пода сол, отляво чаша с вода, отдясно свещ, вземате в ръце птича кост (само една-единствена кост може да послужи, но тя е велика тайна) и повтаряйте: “Ела да подишаш тамяна, ела да опиташ солта, ела да пиеш от водата, ела да се сгрееш на огъня”.

Този, който се появи, ще бъде такъв, какъвто го искате. Затова трябва предварително да си го представите и да държите образа му в ума си, докато повтаряте думите.

При следващо повикване можете да използвате свое заклинание.”

Отдолу имаше бележка, добавена с бароковия почерк на покойната леля:

“Ако разбираш от мъже, на ръце ще те носи.”

Невена разбра предназначението на стаята. С това обаче текстът не й стана по-ясен. Изтича в стаята и остави книгата в кръга. После се върна с чаша вода, свещ, кибрит и чинийка сол. В този момент си даде сметка, че няма тамян. Тогава се сети за бюфета с бурканчета в една от стаите, превърнати в складове.

Не се излъга – още в третото бурканче намери тамян. Седна в кръга, нагласи предметите около себе си според рецептата, запали свещта и тамяна и полусмутена от дивашката си доверчивост започна да повтаря думите. Около третото повтаряне нещо като че ли подръпна и думите започнаха да излизат сами. Тя занапява все по-силно и по-силно.

Главата й започна да олеква, светът наоколо избледня и от средата на челото й една невидима струя се заизтегля навън. Ръцете й стискаха здраво костта и изтръпваха. Усещаше, че вече дори да иска, не може да спре. Внезапно една тревожна мисъл мобилизира ума й, или по-точно малката част от него, която все още оставаше незасмукана от заклинанието. Тя не беше си намислила никого!

Въображението й заподскача от образ на образ като погледа на човек, който има пет минути, за да си избере книга в двуетажна книжарница и може да вземе само една. Артисти се сменяха от певци, на свой ред избутвани от съседи и политици.

Накрая се появи натрапчивият спомен за принца от детската й книжка за Пепеляшка и в паниката си тя се вкопчи в него. В един момент, крещейки вече заклинанието, почувства, че нишката, която се изтегляше от нея, излезе цялата и нещо в ъгъла на стаята се раздвижи. Веднага млъкна и закова поглед в дребното същество, обуто в червени чорапогащи, островърхи златни обувки и тъмносиня кадифена туника, което тромаво (тя почти очакваше да чуе скърцане) се поклони и изправи.

- Скъпа девойко на моите мечти … – каза миниатюрният принц с детски глас и се стопи като восък.

Невена се парализира от ужас и само това й попречи да припадне.

Следващата седмица тя прекара с висока температура и херпеси. Денем тътреше пантофи с пухчета до кухнята, за да си вари билков чай, а нощем проверяваше по три пъти дали страшната врата е заключена и пъдеше съня с томчето на Яворов в ръка. Беше решила да изгори тетрадката веднага щом събере кураж отново да я вземе в ръце.

Само че, когато отново я взе в ръце, се оказа, че е събрала дори повече от необходимия кураж. И вместо да изгори тетрадката, тя с отвращение забеляза, че интересът й към нея се завръща. Пък и началото беше поставено, най-страшното беше известно.

Намери някакъв албум на покойната си леля и видя, че на всяка снимка до нея се кипреше различна личност в панталони – една приличаше на Фройд, друга на Наполеон, а третата – на Жорж Санд на млади години.

Очевидно лелята беше водила доста особен живот, който изглеждаше всичко друго, но не и отегчителен. Пък не беше първа красавица. Обяснението и се налагаше от само себе си: тя владееше книгата. Невена отложи изгарянето.

Постепенно животът възвърна безличната си привлекателност. Както винаги Невена си гладеше блузите всеки ден и си пръсваше парфюм зад ушите, но наоколо нямаше манифестация от мъже. Стиховете на Яворов в къщата под лешниците носеха не толкова утеха, колкото тъга по пропуснатото. И дори ревност. Ако той познаваше Невена, щеше да забрави и Мина, и Лора (и Дора). “Само че жестокото време ни раздели” каза си в една безлунна нощ Невена и реши, че е време да въстане срещу съдбата.

Около четирийсет минути гледа най-различни портрети на Яворов, за да го запомни добре. За всеки случай реши да си го представи по-висок. Грабна костта, подреди всички необходими принадлежности около себе си и яростно заповтаря заклинанието.

Този път невидимата нишка потече доста по-бързо от средата на челото й и в един миг на потрес, оргазъм и раждане тя видя пред себе си стройната фигура – защото такава си я беше намислила – на П. К. Яворов. Той се усмихна печално под гъстите си мустаци и извади иззад гърба си букетче теменуги.

- Откога те чаках да ме намериш, дете – каза той и пристъпи към нея, облечен в безупречен бял костюм.

Невена седеше в кръга на земята с разчорлени коси, от устата й се беше стекла слюнка. Избърса с ръка лицето си, пооправи с едно-две движения червеникавите си кичури и се изправи с разтворени ръце.

- Пейо! – извика тя и се хвърли в обятията му. Те не миришеха на нищо, защото Невена не се беше сетила за миризма, но за сметка на това бяха силни и топли, според очакванията й. – Никога няма да се разделим, нали?

- Никога, скъпа моя – каза тъй нареченият Пейо и погали главата й. – И смъртта не може да ни раздели.

- Ела, ела – каза припряно Невена и го задърпа към обзаведените помещения. – Аз пък те държа тук, на прага… в тази празна стая. Ела, имам коняк. Толкова се молех съдбата да ни събере!

Сипа чевръсто две чашки коняк в хола, а Яворов седна на стола с двата крака на една страна и не я изпускаше от очи.

- Невена, Невена … мога ли да те наричам Нена?

- Както ти харесва, любов моя – отвърна засрамена Нена и не знаеше как да продължи. После се сети, че той ще е такъв, какъвто тя го е поискала, което означаваше влюбен в нея при всяко положение. Реши да не се притеснява от неловките мълчания.

Яворов протегна ръка към лицето й и с естетски, едва докосващи пръсти повтори овала му. Госпожица Коларова почувства допира му като удар от ток. Отметна назад глава, а Яворов скочи от стола, който се претърколи на пода и я грабна в прегръдките си. Но на сантиметри от лицето й спря, впери въгленови очи в нейните и зашепна като омагьосан:

- Две хубави очи в душата на дете …

- Душата ми се моли, дете… душата ми се моли – застена тя заедно с него и устните им се врязаха в изпепеляваща целувка.

Той я изви назад, докато гърбът й легна на масата, и там, между коняците, тя разбра, че наистина всичко у него е такова, каквото си го беше поискала.

Призори Яворов, леко пребледнял, се прибра в празната стая.

Вечер след вечер тя бързаше да се прибере и го призоваваше все по-бързо, все по-пълно, все по-трайно. Имаше и проблеми.

Един ден, след като на четири класа беше преподавала за Ботев, тя призова Яворов и той се появи с брада и сабя. Сабята оставиха в празната стая, а брадата не беше чак толкова лошо хрумване, но когато на сутринта той й каза “Не плачи, Нено, не тъжи”, Невена остана с крайно смесен вкус от преживяното, сякаш беше пила коктейл от вермут и бира.

Постепенно обаче образът се стабилизира, набра сила и пое нещата в свои ръце. Материализираше се от само себе си, настояваше да излизат заедно навън, понякога не искаше да си тръгва, а веднъж, когато тя закъсня след един съвет, той извади златен часовник на ланец от безупречния си костюм и попита със смразяващ тон:

- Колко е часът?

- Пейо, любов моя, имахме съвет.

Пейо я стрелна с поглед и с един скок се намери пред нея, или по-скоро над нея, защото се извисяваше с поне една глава.

- Съвет до десет часа? За глупак ли ме вземаш?

- Ти да не би да ревнуваш? – учуди се Невена. Тя наистина го беше пожелала страстен и пламенен, но нямаше представа каква конкретизация ще получи това.

- Кой, аз? Ни най-малко. Но не мисли, че не се досещам – изсъска той в лицето й и огъна ръцете й назад.

- Пусни ми ръцете, чудовище такова! – Беше я стиснал силно. – Досещал се бил! И за какво се досещаш?

- Нена – задъхано каза той, без да я пусне, и очите му се зачервиха, – ако ти ме измамиш, с двама ни е свършено.

И после, за по-голяма яснота, добави:

- И с мен, и с теб.

* * *

Тази вечер тя остави чантичката си на масичката в антрето, поднови червилото си с тлъст виненочервен пласт, изчетка космите от сакото си, закачи го и с вдигнати ръце извика:

- А кой ли чука? Влез!… Но ти ли,
мечта на моите мечти,
но ти ли си – и в тоя час
отгде?

Две силни ръце я прегърнаха иззад гърба и жадно разкъсаха блузата й. По врата си усети тежкото му дишане и познатото гъделичкане на мустаците.

- Чакай, какво правиш! Какво правиш! Ти си луд! – извиваше да се отскубне Невена, без много да се старае.

- Луд съм, луд съм по тебе…- и зашепна в ухото й -
В града тъй пъстър и голям,
сред карнавалните премени,
печален търся с поглед ням
повехналите ти невени…

- Пейо…

В този момент на вратата се позвъни. Двамата моментално спряха и се спогледаха – Невена озадачено, любимият й подозрително.

- Чакай, аз ще отворя! – първа се опомни Невена и се втурна да рови из дрехите на закачалката, за да намери нещо, с което да подмени блузата. Накрая облече една жилетка и посегна към дръжката.

- Къде така с жилетката на голо? – спря й ръката той. – Аз ще отворя, ти отиди да си облечеш нещо прилично.

- Ти ли ще ме учиш кое е прилично? – опита се да кресне шепнешком Невена. – Пази се да отворя!

- Няма да мръдна оттук. Ти за глупак ли ме вземаш? Сигурен съм, че е мъж.

- Пази се от вратата, не е никакъв мъж – каза Невена и успя да докопа иззад гърба му дръжката. Отвори вратата и Яворов с мрачен поглед се надвеси над рамото й. На прага стоеше директорът Стоименов с купчина бележници в дясната ръка и букет маргаритки, увити в кариран лист, в лявата.

- Ааа, аз просто… нали трябваше да се нанесат оценките… забравих да ти дам бележниците, пък утре провеждаме събранието… то аз щях… ама ти имаш гости – завърши монолога си Стоименов, който от самото начало гледаше само Яворов в очите, но сякаш чак сега отчете какво вижда.

- Не се притеснявайте, влезте, господин Стоименов – каза Невена с неочаквана настойчивост. – Влезте, влезте, не се притеснявайте.

Стоименов пристъпи колебливо напред като бик в кланица и се заоглежда. Беше му любопитно, беше му неудобно и главата му гъмжеше от подозрения.

- Приятно ми е, Стоименов. – Директорът остави бележниците на масата и протегна косматата си ръка. – Ние сме колеги с Невена.

Невена пое от лявата му ръка букета, който сега дискретно висеше надолу, и отиде да го постави във ваза.

- Аз съм гост на Невена, от Чирпан – енигматично натърти Яворов. Разположи се свойски на масата в хола и постави цигара в цигарето си, без да предложи на Стоименов.

- Роднина, а?

- Ни най-малко – поклати глава Яворов и изкара два масивни стълба дим през ноздрите си.

- Разбирам – заклати глава и Стоименов, само че по друга ос. – Сигурно имате сериозни намерения?

- Изключително сериозни. Смятам да остана тук.

В този момент влезе Невена, с маргаритките, подредени във ваза с вода.

- Нена, предложи нещо на госта – господарски я подкани Яворов.

- Няма нужда, няма нужда, аз да си вървя, че работа ме чака – каза Стоименов и пое заднишком към вратата. – Всичко хубаво и приятна вечер.

Последното пожелание беше изказано по-скоро като прогноза. Невена го изпрати до вратата.

- Моля ви, не си тръгвайте – прошепна тя.

- Ех, Невена, Невена… – каза Стоименов и се отпави към стария опел, който го чакаше до градинската врата.

Невена се прибра обратно. Вътре Яворов потропваше ритмично с върха на обувката си и разсеяно пробиваше дупки с цигарата на равни разстояния в покривката. Иначе изглеждаше спокоен и погълнат от заниманието си.

- Какво правиш! Тази покривка ми е от майка ми! Унищожи ми покривката!

- О, покривката ли? – каза Яворов и я дръпна рязко от масата. Вазата с маргаритките се търкулна, изля се и се пръсна на пода със звук на строшена кост. Маргаритките останаха на пода във формата на букет. Водата оформи няколко струйки по ръба на масата и започна да изтича. – Тази ли покривка? Много съжалявам – извини се той и с един замах я разпра на две.
Невена отстъпи крачка назад.

- Слушай, Нено, без тебе за мен няма живот. Отидеш ли с друг, с мене е свършено. Но и с тебе ще е свършено – каза той, като я гледаше в очите и отново възстанови разстоянието между двамата с крачка напред.

Невена пак отстъпи.

- Пейо, моля те…

- Ти май не ме познаваш добре, а? Не ме познаваш, нали?

- Аз те извиках, аз те създадох… – опита се да възвърне приоритета си Невена.

- Ама не ме познаваш, нали? – кресна й той в лицето и я перна с опакото на ръката през бузата. Невена падна на земята, като известно време летя успоредно на нея. – Ти си отиваш и аз си отивам, ясно? Само че с тебе заедно.

Наведе се, хвана я за жилетката и така я вдигна. Невена се прокле, че го беше измислила толкова силен. Под безупречния ретрокостюм мускулите му бяха метални. Невена се сети, че все още може да промени нещата.

- Върни се там откъдето идваш, ти не си истинският Яворов.

В отговор той първо й блъсна нов шамар, от което главата й се отметна назад и в устата й шурна кръв. После си послужи и с думи.

- Аз, скъпа Нена, съм Твоят истински Яворов. Аз съм голямата ти любов и силата ми е огромна. И ти ще се научиш да не изпращаш разни говеда с дебели вежди и да не им шепнеш разни нещица на прага, ясно ли е?

Всяко “ясно” се подкрепяше с действие и този път Невена обхвана главата си с две ръце. Той обаче я бутна на канапето. Невена направи всичко възможно да превъзмогне ужаса си и заповтаря:

- Ти си слаб, ти си слаб, ти си слаб! – Само че като гледаше дългите му и здрави като клещи ръце, въобще не си вярваше. Така не можеше и да му повлияе. Той вече беше над нея, държеше с една ръка брадичката й и при всяка дума натискаше главата й в пружините на канапето.

- Какво му каза на онова говедо, а? Кажи, какво му каза? Уговорихте ли се нещо? Следващия път ще го убия, ще му пръсна кръглата тиква на парчета, ясно ли е?

На това “ясно” той извади лъскав револвер от вътрешността на сакото си и завря дулото в устата на Невена. Невена, която досега се опитваше да се отскубне, се втрещи и престана да мърда.

- Не се и опитвай да ме гониш – продължи си мисълта той. – Никой не може да се раздели с мечтата си.

Невена стоеше все така, с дулото в уста, без да помръдне, само от широко отворените й очи течаха сълзи и от носа й течеше водниста струйка, която се смесваше с кръвта и червилото, размазани около устата й.

Тя вече виждаше едновременно целия си живот, от който щяха да останат неколкостотин попълнени бележници и една птича кост.

И накрая, може би защото винаги беше приемала за дадено, че осъденият има право на последна дума, съвсем неочаквано за самата себе си тя извъртя глава настрани от дулото и каза:

- Стоименов беше свестен човек. Във всеки случай по-добър от тебе.

Ръката, която държеше брадичката й, се поотпусна.

- Млъквай веднага.

- По-добър от тебе, много по-добър от тебе – вече без да се интересува какво ще й се случи, повтори Невена. – Нищо, че не е съвършен, той не е изчадието, което сама измислих!
Сега и двете му ръце трепереха и по лицето му се изписа паника.

- По-добър е! По-добър е! Всеки мъж от улицата е по-добър от тебе!

С огромно усилие той успя да насочи револвера към дясното си слепоочие и се застреля. Отляво се разлетяха парчета череп и мозък. Едрото му тяло се сниза надолу, а крайниците продължиха леко да потрепват.

Невена стоеше с длани върху ушите и гледаше като вече застреляна. Не смееше да помръдне. Отвори уста да извика и от нея не излезе никакъв звук.

В този момент тялото на пода започна да се топи и обезцветява. Парчетата мозък се превръщаха в прозрачно желе, което оставяше мокри петна. До четвърт час на килима имаше само течност, която Невена не посмя да пипне.

Когато събра сили, отиде със сгъващи се колена до огледалото. Искаше да се увери, че всички следи са изчезнали. В първия момент не можа да се познае – едното й око беше подуто и синьо като патладжан.

На върха на подутината имаше червена точка, върху която засъхваше капчица кръв. Останалата част от лицето й лъщеше като прясно боядисана, но с друга боя. Два зъба липсваха, но тя не помнеше и да ги е изплювала. Обади се на бърза помощ, като им каза, че са я нападнали пред входа.

- Това го кажете на полицаите – каза незаинтересувано дежурната сестра и записа адреса й.

След като се съвзе достатъчно Невена изкуцука до книгата, грабна птичата кост, разчекна я и си я натъпка в устата.

- Сбогом! – извика тя с пълна уста. – Чудовище такова. Гледай сега внимателно, скъпи, какво ще направя с твоята кост – и ожесточено задъвка откъм здравата си страна костта така, че да я смаже на каша.

- Кой каза “скъпи”? – долетя от далечния ъгъл на хола познат глас.

Из “Любов и смърт под кривите круши”

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • marteniza // 15 мар, 2009 //

    ! Като в “Lunar Park” на B. E. Ellis /и не само там :( / – за малко героят да убие автора си. :)

  • Selena // 15 мар, 2009 //

    “Никой не може да се раздели с мечтата си!”
    Не бях си представяла досега, че това твърдение може да звучи заплашително.
    Прочетох с интерес. Благодаря!

  • РумянанямуР // 15 мар, 2009 //

    хахаха … имаше моменти, в които много се смях …
    Внимавайте за какво мечтаете!

  • svoboda9 // 3 юни, 2009 //

    Всички заедно можем да създадем мечтаната от нас земя!
    Публик Републик е добро начало за тази цел….

Коментирай