Public Republic Art Studio

Агнеса под масата

31 декември, 2008 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Jensko lice
Photo: stephmcg

Мракът под цветните прозорци както винаги си мирише на изгорял восък, но днес е пълно с народ. Кварталната църква, по принцип празна, сега гъмжи от желаещи да се мушнат под “плащаницата”, специално нагласена за случая. Всъщност това е една маса на колелца, върху която са изправили голямо картонено разпятие на Исус Христос. Протегнал прикованите си ръце в посока север-юг, образът се полюлява след всеки гмурнал се под масата вярващ и сякаш се мъчи да запази равновесие. Принудителната му голота някак ужасно изпъква на фона на шлиферите. В нозете му са струпани цветя, икони и касичка, съобразена по големина с нуждите на празника. Същата маса с колелца използват и за панихидите.

Опашката, широка от по пет-шест богомолци, се извива около вътрешността на църквата, започва от масата и свършва отново там. Тези, които вече са успели да се проврат под “плащаницата”, за кратко се сливат с онези, които тепърва се нареждат, за да направят същото. Разменят се погледи на триумф и угнетение.

Двете с Агнеса вече сме стигнали до средата – не съвсем начинаещи, не съвсем близо до целта. Незапалените ни свещи се гънат от топлината на ръцете ни като повехнали кукуряци. Опитвам се да държа своята само с два пръста. Тя пак се затопля и се килва под ъгъл. Нещо като дълбок поклон в неочаквана посока. Все пак сме понапреднали. От нас вече се вижда попът, който с подута от целуване ръка раздава здравец и нарциси. Въздухът под опушените сводове бучи с постоянен екот. Този звук се появява, когато петстотин човека на едно място се опитват да пазят тишина.

Промените ме измъчват. Те са там и не са там, църквата си е същата и все пак за 30 години това не е възможно. Без да искам, се оглеждам постоянно, като любител астроном в планетариум. Важни, дребни, незабележими детайли са изчезнали и така се набиват в очи. Когато бях малка, имаше хор, а сега не чувам някой да пее. Понякога като деца влизахме двете с Агнеса в черквата и полумракът на високите куполи ни поглъщаше.

Свещите грееха като животите на хората, които ги бяха запалили. Хорът пееше с пискливи женски гласове и тук-там по някой клисар провираше баритон между тях, за да хване исото. В моите очи това имаше смисъл. Напомняше ми на гравюрите от “Божествена комедия” на Данте, където човешки тела се гърчеха в обща греховна, но извисена маса.

Агнеса пристъпва до мен, стиснала свещта и тънката си уста в упорит размисъл. За нея не знам какво да кажа, освен че е постоянната даденост в моя живот. Прозорците ни гледат един срещу друг над улицата. Като дете още преди да съм сигурна как изглеждам, знаех как изглежда Агнеса и си мислех, че всички изглеждаме така. По-късно се оказа, че тя е дребна и къдрава като артистките, които до пенсия играят Червената шапчица, а аз съм висока, и ако исках, бих могла да си купувам обувките от мъжкия щанд. Всяка година на Разпети петък заедно минаваме под плащаницата в кварталната църква.

- Ето, това е колоната. Точно зад тази колона Раул ме целуна и ми написа адреса си върху ръката ми.

Ох, значи това било. Човек би си помислил, че прекосяваме провлака Гибралтар при Колоните на Херкулес. Можех сама да се сетя, че мястото ще събуди съответните спомени.

Главата на Агнеса е като касичка. Каквото влезе, остава завинаги, освен ако някой не я счупи. С този Раул, дошъл по време на някакъв гимназиален обмен, тя продължи да си кореспондира дълги години. Тези години можеха да бъдат и по-къси, ако Агнеса беше склонна да ограничава мечтите си с приливи на реалност. Агнеса мечтаеше постоянно да срещне Раул отново и да си довършат започнатото.

Мразя, когато Агнеса ми говори за любовните си отношения, защото тя само за това говори. Вечно нещастни истории се редуват в произволна последователност. Надявам се, че сега няма да премине към по-актуални теми, като усложнените отношения с Васил например. Не трябваше дори да си го помислям. Знам и това, което са правили, и това, което са щели да направят, ако съдбата не ги беше разделила. Според Агнеса между тях все още има връзка, а според Васил най-вероятно, че не.

- Като си помисля, че в момента можех да не съм тука, а на Редута, в новия му апартамент. А той сега сигурно кара кънки с оная гад. Представяш ли си, на тази възраст?
- Кой, Раул?
- Глупости. Раул е просто спомен. Казах Редута. И Оная гад.
- Ясно, Васил.

Почна се. Оная гад е колежката му. Откакто я напусна, Агнеса се опитва да си го върне с нагласено случайни срещи, пускане на слухове сред общи познати и скръбни телефонни разговори. После, ща не ща, ми разказва всичко. Новините след всяка нова мярка са отчайващи, но обикновено крият някое дребно зрънце на надеждата, което успява да избуи през следващите няколко месеца. Мразя, когато Агнеса ми заговаря за този неин настоящ приятел на собствената му колежка, защото познавам проблемите й толкова добре, че докато я слушам, се замислям за своите.

А те са доста различни. Агнеса щрака като сметачна машинка в един български клон на европейска банка. Пък аз съм дипломирана по история на изкуството, но на 35 години съм толкова в изкуството, колкото и в историята. Водя едни курсове по аеробика, докато залата не падне от скачането ми. Имам нужда от хубава, добра работа, каквато имат другите хора. Всеки нещо е зает, нещо прави. А аз като че ли нося облак от бездействие около себе си. Към каквото се доближа, дейността замира, музея го закриват, магазинът фалира, вестникът престава да излиза, а фирмата се премества в друг град. Това съм аз, точка на безработицата в този работен свят. На всичкото отгоре изпитвам ужас от интервюта. Гледат ме така, сякаш ще ми изнамерят някой недостатък, за който аз още не подозирам.

- Това е смешно – казва Агнеса. – Те просто искат да те видят.
Да де, ама отде да знам какво ще видят.

Вече само двайсетина човека ни делят от попа. Хората прилежно си пропълзяват под масата и изпълзяват със светнали лица. Гледам набожните им усмивки и се чудя какво да мисля. Ако са като нас двете с Агнеса, значи са духовни интересчии. Ние сме тук, защото вярваме, че ако се помолим за нещо, докато минаваме под масата, то ще се сбъдне. Никога обаче не съм се чудила защо трябва да минеш под масата, за да бъде чута молитвата ти. Като че ли минаваме през скенер.

Що се отнася до Агнеса, аз и без свръхестествени способности знам какво ще й бъде желанието. Нещо за Васил. Според мен и Агнеса знае моето. А Бог сигурно ни вижда как всеки Разпети петък идваме да пълзим под масата, с цел да го поставим в неудобно положение и да се почувства задължен да ни даде това, за което самите ние не намираме сила. Не смея да си представя какво си мисли за нас.

Горната част на църквата е реставрирана, което означава пребоядисана с прясна синя боя, и по ъглите пърхат херувимски глави от розова охра. Крилете им са тлъсто изписани с бяло. Старите фрески си бяха благородни и опушени.

Може и да са били грозни, но мен лично ме устройваха. Споменът ми казва, че са били красиви. Можех да ги гледам с часове. Слушах хора и гледах стените. Свети Георги убива змея. Царицата със скъпоценните дрехи е ужасена и смаяна. Войниците по сандали наблюдават подвига. Всичко беше цялостно и имаше смисъл. Черквата нямаше стени, а разкази.

Дойде и нашият ред. Кръстихме се, целувахме, разменяхме цветя и пропълзяхме една след друга. Когато се изправих, осъзнах, че съм забравила да си кажа наум молитвата. Така се притесних да не обърна с гръб масата, че съвсем ми изхвръкна от главата. Даже да се ядосвам вече беше късно. Запалих си свещите и излязох да изчакам Агнеса навън.

Денят беше слънчев и от три страни се спуснаха просяци. Не можеха да скрият, че им е приятна тази приветливост на работното им място. Агнеса се появи на вратата, примижа на слънцето и разкопча големите копчета на зеленото си манто.

- Реших да потърся работа в полицията – обявих аз.

Агнеса ме погледна изненадано.

- Това под масата ли ти хрумна?
- Не, току-що.
Агнеса обичаше предимно да говори за себе си, но когато слушаше, слушаше.
- Не знаех, че искаш такова нещо.
- Отдавна го искам. Но ме беше страх да го поискам.
Агнеса гледаше право във върха на зелените си обувки.
- И аз си намислих желание.
- Знам – казах аз. Двете бавно вървяхме към ъгъла на тротоара, където щяхме да се разделим.
Внезапно ми хрумна един тъп въпрос.
- Агнеса, спомни си за Васил, там Раул, всички. Кой е човекът, който ти е донесъл най-много щастие?
Поколеба се само за миг.
- Ти – каза тя.
Повдигна се на пръсти и ме целуна по устата.
Докато гледах отдалечаващия се гръб на зеленото манто, ми се сви сърцето. За пръв път ми дойде наум, че може би не я познавах достатъчно.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай