Public Republic Art Studio

Размисли върху кожата или историята на две (не) обикновени жени

24 септември, 2008 от · Няма коментари

Владислава Дойчинова

Jena
Снимка: Julianne

Между тях съществуваше особена връзка. Те ту се обичаха, ту се мразеха, ту се прегръщаха, ту се караха. Те бяха като водата и огъня, като живота и смъртта.

Кои бяха те?

Те бяха две обикновени жени.

За Едната Другата беше като гнойна пъпка на повърхността на кожата, която ужасно силно искаше да разчопли. Но пъпката беше болезнена, дори на допир. А желанието да я унищожи беше толкова силно, че тя нерядко не успяваше да се удържи и започваше да я убива малко по малко с дългите си твърди нокти. Докато от нея останеше безформена кървава рана.

За Едната Другата беше като шагренова кожа. Навличаше я върху себе с горест, без желание, но по необходимост или по навик и от пищна красавица се превръщаше в малко уродливо същество, в Квазимодо.

По шагреновата й кожа пъплеха гъсеници и ядяха от плътта й. Те бяха като просяци, които жадно я разграбваха и оглозгваха до кости.

Така се чувстваше всеки понеделник, когато се виждаха двете. И всеки понеделник си мислеше, че няма да може да издържи Другата, мислеше че това е краят. И всеки път Едната оцеляваше и се събуждаше непокътната, а просяците се изнизваха тихо през отворения прозорец..

И настъпваше вторник.

И колкото и да не й се искаше да признае, тя чакаше с нетърпение понеделниците, защото това беше единственият логичен начин на съществуване. Макар и да болеше.

За Другата, разбира се, това с пъпките и шагреновата кожа бяха абсолютни глупости. Звучеше й твърде приказно и необикновено.

Когато се виждаха в понеделник Другата не разбираше откъде се беше взела тая разточителност на глупави мисли в Едната и не успяваше да я разбере. Не че полагаше особени усилия. Толкова много ли се беше променил света в 21 век, та пъпките вече не бяха пъпки, а им викаха шагренова кожа? А и какви бяха тия щуротии с личното пространство и границите, които Другата не давала на Едната?

Понеделник Другата винаги се вбесяваше от срещите си с Едната и й крещеше. Не че искаше, но винаги така ставаше, че Едната я изкарваше от равновесие. И се прибираше вкъщи с пулсиращи вени. Стъклени вени, пулсиращи от яд, от мъка, от злоба или от обич?

За Другата Едната със сигурност беше виновна. В нейния свят винаги имаше някой виновен. Не, не можеше просто светът да се е променил, със сигурност някой имаше вина. В понеделник Другата дочуваше в ушите си учестения пулс на своите стъклени вени. Сякаш хиляди войници подготвяха революция срещу своя пълководец.. Беше както лудост, която никога нямаше да има край. Но ето че понеделник отминаваше.

И настъпваше вторник.

И колкото и да не й се искаше да признае, тя чакаше с нетърпение понеделник, защото това беше единственият логичен начин на съществуване. Макар и да болеше.

Кои бяха тези жени? Майка и дъщеря. Две сестри? Сигурно бяха с няколко години разлика, а може би бяха близначки. Ил пък страстни любовници, които се обичаха смъртоносно? По-вероятно беше да бяха близки приятелки. Всъщност бяха съперници.

Беше вярно, че двете се мразеха до смърт. Но още по-вярно беше, че се обичаха до смърт.

И двете чакаха с нетърпение своите понеделници, за да дочакат утрото на вторник – Едната оглозгана до кости, а Другата с пулсиращи от ярост вени.

По повърхността на кожите си двете се обичаха и се докосваха една друга с наслаждение. Както две най-обикновени жени.

Но надълбоко в кожите им завесите падаха и те оставаха голи пред своята публика.

Дълбоко в кожата си Другата завиждаше на Едната, че е по-млада и че мъжете я гледаха с желание в местата, които посещаваха понеделник. Мразеше я за това, че й беше отнела най-желания мъж. Истината беше, че там, зад кулисите, Другата се страхуваше от смъртта и самотата. И се улавяше с всички сили за корабните въжета на своите пулсиращи вени. За да забрави на сутринта на вторник, с надеждата че утрото ще донесе отдавна чакана надежда за спасение.

Дълбоко в кожата си Едната се превиваше на две в смъртни конвулсии. Заради измяната, заради това, че беше ограбила Другата. Ала смъртта все не идваше. Истината беше, че там, зад кулисите, Едната се страхуваше да порасне. И навличаше шагренова кожа след шагренова кожа. За да забрави на сутринта във вторник, с надеждата че утрото ще донесе отдавна чакана промяна.

Това бяха просто сънища.

Добре, че и двете не помнеха нещо на сутринта от своите сънища. Иначе можеха да се самоубият.

Казват, че най-хубавото нещо на човешкото съзнание било че можело да забравя.

Ако Едната пораснеше, Другата щеше да остане сама. Ако Едната пораснеше, щеше ли да има отново живот за Другата?

Един ден понеделник не дойде. Съобщиха, че се разболял ненадейно, но вторник научил твърде късно и било невъзможно да го замести.

Какво щяха да правят двете без своя понеделник?

Едната погледна своята шагренова кожа. Тя беше проядена от хилядите демони, които идваха и си отиваха и от нея не беше останало почти нищо. Кожата беше грозна и не искаше да я навлича върху себе си. А и понеделник можеше никога да не дойде отново.

Поиска да я изгори. Беше чакала твърде дълго. Поиска да я метне с всички сили в огнището. Поиска да погледа предсмъртния вопъл на своята шагреновата кожа в пламъците.

Но не можеше, нямаше сили. Това беше нейната любима шагренова кожа, оглозгана до кости. И колкото и да я мразеше, тя всъщност много я обичаше.

И реши да я скъта на топло в гардероба си и да я облече, само ако понеделник се върнеше някога.

А Другата обгърна с ръце своите стъклени вени и за първи път ги помоли да запулсират с учестения пулс на понеделник.

И ето че настъпи вторник.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай