Public Republic Art Studio

Може ли успехът да бъде предизвестен?

11 юни, 2008 от · Няма коментари

Милена Кирова

Sega i nqkoga
Снимка: Yves Lorson

Кристин Димитрова. Сабазий. Изд. INK, С., 2007

Романът „Сабазий” можеше да бъде наречен предизвестен успех – с вече спечеления конкурс на поредица Митовете, издавана на различни езици в тридесет и пет страни.

Като всеки нормален българин, и аз се настроих скептично, дори подозрително, преди да го прочета. Конкурс, награда, преводи в чужбина… съчетанието на тези магически думи парадоксално отключва тихо презрение към новите стари навици на демократичната ни среда.

Опитах се да чета скептично, издържайки в продължение на трийсетина страници, след което текстът ме погълна и продължи така до самия си край. И затова сега ми се иска да кажа: въпреки конкурса, въпреки наградата и преводите в чужбина „Сабазий” е много добър роман.

Нещо повече, той е един важен за българската литература роман. Опитът да се превърне действителността след 1990 година в повествователен текст даваше до този момент резултати в три – и всяка от тях безотрадна по свой собствен начин – посоки.

Най-общо казано, това са „вулгарният” псевдонатуралистичен роман, досадната битоописателна, битополитизирана проза и криминалето, надничащо през плета на англо-американската популярна традиция. Тук не включвам кръстоските между тях.

„Сабазий” е първият роман, който прескача ограниченията на тези посоки. Той не може да бъде наречен „нашенски”, не е подражателен, знае рецептата за популярно писане в евро-американския свят през последните петнайсет години, не се води по нея сляпо и не се мъчи да бъде оригинален чрез вече избледнелия постмодернизъм на езиковата игра и субективно-скучната философска или морална рефлексия.

Уж всеки вижда, че митологията (включително митологичният аспект на религията и приказно-вълшебният наратив) е най-големият коз на успеха в „глобален” план, а българската литература започна да прави опити в тази посока едва през последните две години, без да постига кой знае какви успехи. Нищо чудно да превърнем тенденцията в „национална традиция” и да успеем тогава, когато модата вече отмине в земите на север и запад от нас.

Но да се върнем към Кристин Димитрова и нейния пръв роман. Нямам място за онзи анализ, който книгата заслужава, затова ще отбележа само някои общи посоки на възможното наблюдение.

На първо място става въпрос за интелигентно промислен и внимателно структуриран текст под жанровата маска на умерено психологизираното битово повествование с политически препратки и криминални акценти. Смисълът и внушенията на текста се произвеждат на друго равнище – в играта между сега и някога, днес и винаги, случайно и вечно…

Митологията задава матрици на история, характери и типове поведение; човешкият характер и поведение във всяка конкретна епоха и ситуация препращат към възможността да бъдат обобщени и разбрани чрез допир до матрицата на самата потребност да се разказва за тях.

Нищо чудно, че сюжетът на романа не може да бъде наречен „непредвидим”. Неговата сила и неговата цел са тъкмо в тази „предвидимост”, която кара читателя да изгражда във възприятията си един друг – едновременен и алтернативен – сюжет: сюжет на играта между познатото, очакваното и неочакваната разлика в детайла, които се сливат, митологичната матрица се повтаря, но това повторение изненадва със своята интелигентно премерена разлика.

Езикът на романа е също така постижение – чист и комуникативен. Мисля, че това е езикът на добрата българска проза през следващото десетилетие. Тук ще завърша, макар и прибързано, с отговор на въпроса в заглавието.

Оказва се, че успехът може да бъде предизвестен, когато един конкурс и едно жури си свършат работата по съвест.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай