Public Republic Art Studio

Палми Ранчев

Palmi Ranchev

Роден съм през 1950 година в София.

- завърших 32 гимназия и Спортната Академия
- още съм женен, с едно дете – дъщеря.
Изкарвал съм си прехраната като треньор по бокс и кик-бокс, спортен коментатор, организатор, мачмейкър и водещ на професионални боксови мачове, автор и водещ на предаването „Сюжети” във ВТК, наемател на фалиращи едно след друго кафенета, сценарист на телевизионната новела „Пътуване до хоризонта”, директор на вестник „Самурай… Публикувам разкази и стихове в централни литературни и други издания.

- издал съм девет книги с поезия, последната е „Такова синьо: видимо и скрито” – издание на „Жанет-45”, пет сборника с разкази – „Трудно дишане”, „Улични игри, „Неделен обяд”, „Аматьори и професионалисти, „Малко късмет за по-късно”, и три романа – „Улици и авенюта”, „Посока Сакраменто” и „Анонимни снайперисти”. От няколко години „Фама” е „моето” издателство. Печелил съм конкурси в Центъра за изкуства Сорос, СБП /сдружението/, Националния център помощ за книгата и др. Мои стихове и разкази са превеждани на унгарски, английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски. Включвани са и в различни антологии.

Бях в Испания

Почти целия март прекарах в Барселона. Имах договор с испанското издателство „Такуан”. Сборникът ми с разкази „Аматьори и професионалисти” трябваше да излезе там през май миналата година. Сиди, шефът на издателството, се оказа двуметров сенегалец, с жена германка, израснал в Франция, и преподаваше в университета. Говореше бавно и често се усмихваше – обясняваше защо закъснява издаването на книгата. Вече беше взел част от брюкселската субсидия за поредица от пост- комунистическа и пост- колониална литература. Помислих си, че издателят ми можеше да бъде каталунец, баск, или дори индианец от Латинска Америка, каквито срещах на всяка крачка. Струваше ми, че щяха да са по-загрижени за книгата ми. И същевременно откривах нещо общо между двамата. Ако бях на неговото място щях да се усмихвам по същия начин.

Публикувах стар цикъл стихове

Излязоха в „Литературен вестник” преди месец и нещо. Бяха „политически” и ги написах около 90-та година. Поводът да ги публикувам отново бяха фотографиите от поредната Международна писателска среща, на които Левчев гледаше със същото проникновено раболепие Първанов, както някога гледаше Живков.

И с просто око се виждаше, че на важни държавни постове са децата и внуците на бившата партийна номенклатура, които се оказаха потомствени некадърници, неспособни на полезно действие в реална житейска среда. Обградени са от лакеите си, ченгета, сервитьори, шофьори и всякакви други, които могат само да измъчват, да убиват, да крадат и да надписват сметките в новите си роли на бизнесмени и съветници, които „въртят” милиони и милиарди – сещате се чии. Стори ми се, че за последните двайсет години сцената на Цирк „България” само беше се завъртяла на 360 градуса. Отново бяхме в началото. И старите „политически” стихове звучаха актуално.

Парадокс

През миналата година две от моите книги бяха номинирани за наградата „Хеликон” – романът „Анонимни снайперисти” и сборникът с разкази „Малко късмет за по-късно”. Бях единствения автор с две номинации в един и същи конкурс. Освен това романът беше сред последните шест в конкурса на ВИК. Загубих при гласуването на журито с председател Левчев. В другия конкурс загубих на финала с боксов резултат 3:2 гласа. Странното беше, че доста от литературните ми приятели отбелязаха и двете ми загуби като успех.

Двойствен живот

Писането дълго време беше нелегалното ми занимание. Имах кариера като треньор по бокс, и май вече бях „Заслужил треньор”, когато публикувах първите си разкази във в. Старт. Напоследък все по-често срещам хора, които не вярват, че още се занимавам със спорт.

Казармата

Бях само петдесетина дни с войнишки дрехи. Спяхме на съседни легла с най-добрия ми тогава състезател и приятел – тринайсет или може би петнайсет кратния републикански шампион Божидар Иванов. Трудно понасях всекидневния казармен тормоз. Бях много изнервен и участвах в няколко битки. Последната беше рано сутринта преди клетвата в огромната столова. Освен разменените юмруци, накрая замерих един от противниците си, стар войник, с купчина метални чинии. Още си спомням ужасният джангър, когато се разлетяха по циментовия пад, и настъпилата по-късно тишина.

Работа

Никога не съм работил както нормалните хора – от осем до пет да речем. Имал съм случаи като треньор да не излизам в отпуск шест и повече години. Последният си романа писах дълго. Не съм сигурен точно колко време. После единайсет месеца го довършвах по цял ден. Безгрижието и дори безразличието след максимални усилия са допълнителното ми удоволствие.

Очакване

Бях треньор на националния отбор по бокс на Ирак преди Пустинна буря. Понякога тренирахме при шейсет градусова жега. Известно време дори се водех нещо като заложник. Подписах декларация, че доброволно искам да остана в Багдат по време на бомбардировките. Накрая ме качиха на самолета и не ми платиха. Сега, чувам, че с милионите от Ирак се канят да довършат магистрала Тракия. Чудя се защо още не са ме попитали дали съм съгласен.

Лучано

Чаках го напразно няколко пъти докато беше министър. Исках да подкрепи финансово уникална книга с разкази от живота на боксьорите. После, когато вече не беше министър, ми обясни колко лесно е могло да стане.

Алкохолът

Никога не съм бил голям любител. Пиех, и то много, единствено в Созопол. По едно време дори от мисълта за Созопол, ме болеше глава. И ме налягаше махмурлък. Написах разказ за подобно преживяване – „Пристигане в Созопол”. Тогава пихме с Кембъла, бог да го прости, и още няколко познати и непознати.

Ходенето пеша и градския транспорт

Не залинях финансовото от момента, когато се отдадох изцяло на писането. Стана след маневра, в която счупих десния стоп на колата си в джипа на сегашния кмет. Тогава паркираше редовно пред кафенето, в което прекарвах почти всеки следобед. Платиха ми от застрахователната компания, но не смених стопа, а похарчих парите. Малко по-късно се наложи да продам и колата. Оттогава никога не спечелих достатъчно за друга кола. Не обвинявам сегашния кмет, че джипът му се оказа по-висок отколкото очаквах. Дори смятам, че за писателите е полезно да пътуват в градския транспорт и да ходят пеша. Тогава пиша повече от стихотворенията и значителна част от разказите си. Същото съветвам да прави и кмета. Естествено с друга цел.

Любимо занимание

Обичам бездействието. Чувствам се най на място, когато безцелно слаломирам сред непознати. При възможност с шапка невидимка. Или ако пред чашка кафе контролирам минаващите по отсрещния тротоар.

Любима музика

Мога да слушам до безкрайност Джони Лий Хукър и Рей Чарлз. Обичам да карам из улиците на нощна София в тяхната компания.

Публикации за Палми Ранчев на сайта:

Публикации на сайта:

Участие в мултимедийната рубрика на Public Republic “Лица на глас”: