Public Republic Art Studio

Из “Към Виделина” – последен откъс

26 октомври, 2018 от · Няма коментари

exclusive_for_pr

В рубриката ни “Artist of the Week” говорихме тук с писателя Владимир Каперски за новия му роман “Към виделина“, който излиза от печат тези дни. В тази и следващите публикации ви предлагаме ексклузивно откъси от романа с любезното съдействие на автора и издателство Арс.

Откъс първи от романа “Към виделина”
Откъс втори от романа “Към виделина”
Откъс трети от романа “Към виделина”

jeff01
снимка: Джефри Нилсен

КЪМ ВИДЕЛИНА / откъс /

Оставаше да изкачи Църмулин. Слънцето косо стрижеше билото, опряло в небето. Закрачи по-бързо, не усещаше умора, летеше както в младите си години. Спря за малко при Трите буки, за да пие вода, наплиска лицето си, изми краката си и закатери острия скат. Когато изскочи на върха, светлината на залеза го удари в очите. Тръгна на север по острието, слизащо към Сухото езеро. Повървя, не го откриваше, помисли, че го е подминал. Поколеба се дали да не се върне, но продължи. Празната чаша зейна пред него, сякаш изплува от дълбините на времето. Виктор спря на брега. Загледа се в застиналия съсъд, събирал водите на околните планини. После се спусна към дъното, завиваше го зелено одеяло, по средата белееше купчината камъни, през която някога езерото се е пълнило. И пресъхнало, както уверяваше преданието, след като сухите животни убили водните. Знаеше, че дядо Яне Ристосков бе спрял тук. Това е бил пределът на неговото земно пътуване, където тялото му се е предало, а душата е отлетяла, за да търси във вечността своята Янинка.

Виктор затвори очи, видя стареца седнал до канарата камъни, водещи към подземното царство. Свиреше с гайдата, пееше „Дете Малианче” и гласът му огласяше висините, както писъкът на орлите. С обредните си крачки сплиташе танца си на прадревен жрец, викаше духовете, за да го поведат в отвъдното. Бе Орфей, събрал в Сухото езеро дивите зверове. Най-близо бяха вълците, гледаха го кротко, от време на време му пригласяха с протяжния си вой и помагаха песента да стигне висините. Със сетното си дихание старецът изду гайдата, пръстите му спряха играта върху гайдуницата и ручилото избръмча последния си стон. Дядо Яне бавно се свлече върху зеления губер и остана по гръб. Последното, което съзря бе кръгът над Сухото езеро, подпрял като в храм синия купол на небето.

Вълците плахо се довлякоха при него, подушиха го и като се увериха, че душата е напуснала тялото, започнаха да ръфат овехтялата плът. Виктор отвори очи и с поглед обходи околовръст Сухото езеро. Нищо не откри, нямаше кост, не бе останало късче от дрехите и гайдата на стареца. Изкачи се на брега, седна към залеза и запали пура. През дима закова поглед върху горящото светило, спряло над далечните планини и повело смирената привечер. Облъхна го въздишката на вятъра, носеше мирис на есен. Виктор се усмихна, в усмивката му имаше радост и тъга. Извървял бе пътя от болестта и смъртта до чудото на оздравяванто. Направи малката стъпка от града до селото и тя го отведе далеко, разкри му необятен свят от минало и бъдеще. Срещна стареца Яне Ристосков, пренесъл искрата на Орфей и сам подирил Подземното царство, за да срещне отново своята Евридика. След развода една нова жажда събра Виктор с Димитър и Дивна около новия дом в планината. Разлъчи се от професията си на архитект, която стесняваше търсенията му и се посвети на стаилия се порив да живописва. Опитваше да не се вълнува за първата си изложба в София, но предстоящото събитие все по-трескаво го обладаваше. Страхуваше се от провал, но надделяваше увереността, че творческата стихия, отприщила се като пролетен дъжд, измива тежките утайки в душата му и й дава нови криле.

Срещна жена и повярва, че е любовта на живота му. Не се получи, пътищата им не се събраха. Болката улягаше, ще го държеше още дни, може би и години, но той ще търси частта от пъзела, без която пътят му ще линее в самота и печал.

Слънцето бе потънало до половина зад върховете на планините, които заграждаха родния край на майка му. Върна се съня, в който се явиха предците му, хванали се на две безкрайни хора, за да му дадат знак, че остава в живота. Мислейки за Гичи де Грант, Виктор осъзнаваше, че любовта е пътуване, в което се губиш или продължаваш към жадуваната спирка. Като в притчата за юнака Дете Малианче, изпял му я дядо Яне Ристосков. Три нареченици нарекли бъдещето на Дете Малианче. Първата изрекла, че ще стане голям юнак. Втората нареченица провидяла, че ще срещне голямата си изгора. Третата нареченица разкрила прокобата, че Дете Малианче ще умре от люта змия. „Когато ни обладае разтърсваща любов, мислим, че тя ще е завинаги. Но след време змията, която ни е дарила плода на изкушението и насладата, тя и го унищожава. В отчаянието си мислим за невъзможната любов, но продължаваме по пътя, за да намерим ако не в света, то в подземното царство своята Евридика.”

Вдигна очи към залеза, като Орфей слънцето слизаше под земята. От играта на сенките долетя Депа и сред сиянието на разтопено злато, огряло за последно този единствен ден, тя му се усмихна, махна му и отпътува към реката на тяхното детство. Над Будишка планина засия виделина.

02

“Към виделина”, Издателство Арс
www.facebook.com/vladimir.kaperski

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Гостува ни

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай