Public Republic Art Studio

На предела, в който се срещаха и разделяха лятото и есента

24 октомври, 2018 от · Няма коментари

exclusive_for_pr

В рубриката ни “Artist of the Week” говорихме тук с писателя Владимир Каперски за новия му роман “Към виделина“, който излиза от печат тези дни. В тази и следващите публикации ви предлагаме ексклузивно откъси от романа с любезното съдействие на автора и издателство Арс.

Пролетта е хубав сезон да се умира
Първи откъс от романа “Към виделина” на Владимир Каперски

jeff08
снимка: Джефри Нилсен

КЪМ ВИДЕЛИНА / откъс /

На предела, в който се срещаха и разделяха лятото и есента, извади високите си обувки. Огледа ги с тъжно умиление, бяха се втвърдили и поовехтели, не бе ги обувал от походите си с Гичи де Грант.

Обу ги с усилие и пое в планината. След първите двеста метра му олекна, от кладенците на обгорялата му душа бликна свежест и го понесе нагоре. Крачеше опиянен от въздуха, от все още зелената гора и укротения зной на сиромашкото лято. Сред короните на дърветата се лееше ведрина и като златен прах проблясваше към небето. Достигна овчарските поляни, притисна го тишина, нямаше го бай Милан Плъхарски.

По-нагоре дочу звънците на овци и кози. Посрещнаха го кучетата, не лаеха, защото го познаха. Рижата Мара седеше под дърво, сраснала се със сянката, просветваха само очите й, безизразно обърнали се в посоката, откъдето идваше странникът. Позна го, но не се развика, както го правеше по-рано. Виктор я поздрави, тя му кимна. Повече бръчки гърчеха лицето й, но погледът й пазеше старата твърдост. Попита я, колкото да й каже нещо:

- Как е?
- Накъде пак шеташ, Викторе?
- Да си проветря душата, леля Маро.
- Още ли търсиш дядо ти Яне Ристосков?
- Не. Намерих го… – усмихна й се.
- Грехота е така да се дума за мъртви хора, синко.
- Знам, но аз говоря за живи…

Мара го зяпна стреснато, Виктор се усмихна и тръгна.
Навлезе в стадото, изпълнило поляната, животните кротко се отдръпваха и му правеха път. Кучетата го последваха, за да го изпратят. Преди да изчезне в гората, се обърна към Рижата:
- Леля Маро, някой ден ще ти изпея песента на дядо Яне. Разказва за юнака Дете Малианче, намерил желаната си изгора. Но змия го клъвнала между очите и го затрила. Останала песента да се пее за него, за юначеството му и голямата му любов…
- Що, що…? – оживи се Мара.
Той й махна с ръка за сбогом и потъна в дърветата.

Веднъж на гости му бяха Павел Кръстел, Теню Димчев и Боян Воденов – Боби. Следобедът преваляше и малко преди да си тръгнат, пред оградата спряха момче и момиче с колела. Загледаха се към къщата. Виктор помисли, че искат нещо да питат. Подвикна им каква нужда ги води. Те му отговориха тихо, не разбра какво му казват. Слезе при тях, обясниха, че просто гледат, много харесали мястото. Той ги покани, те отказаха, бързали да се приберат по светло в града. Попита ги откъде са. Отговориха, че са от София, обикаляли с велосипеди из диви кътчета.

След време излезе на разходка, наближи необитаема и полуразрушена къща. Видя двама млади в двора, чистеха, подреждаха, потягаха съборетината. Помисли, че са някои от наследниците на имота. Поздрави ги, отвърнаха му сърдечно, поканиха го да влезе. Казаха, че го познават. Изненадан, запита откъде го знаят. Те били момичето и момчето, които преди време спряха пред дома му с велосипеди. Купили къщата и смятали да се заселят в Будишка. Били планински водачи и ски учители. Не се задържали много на едно място, но искали да имат убежище сред природата. Нещо просветна у него, видя надежда. „Може би те са вестители на новите заселници. Ще са различни, те смътно знаят за корените си и усетили гнилоч под краката, търсят здрава земя, на която да посеят бъдещето си.”

02

“Към виделина”, Издателство Арс
www.facebook.com/vladimir.kaperski

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Гостува ни

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай