Public Republic Art Studio

БЪЛГАРИЯ ПОД КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ 1944–1989 (продължение)

13 март, 2018 от · Няма коментари

от Стоян Райчевски

Bulgarien 1944-1989. BG 001

ISBN: 978-619-7265-11-8
Поръчки тук: www.bulgaria1944-1989.eu

Предговор Част I

Днес искаме да Ви представим втора част на предговора към книгата България под комунистическия режим 1944–1989 на Стоян Райчевски.

Предговор Част II

И двете форми на съпротива са забележителни със своите мащаби и широка поддръжка в българското общество, противно на онова, което комунистическата пропаганда разпространява в страната и в чужбина, че комунистическата власт в България се радвала на голяма народна поддръжка. Фактите говорят тъкмо обратното. Властта е крепена с насилие и терор и с протекциите на геополитическото статукво, наложено на страната много след края на Втората световна война – съобразно с точно очертаните граници на сферите на влияние между основните сили победителки във Втората световна война, по силата на които България остана в съветската зона на влияние.

Формирането на парламентарната опозиция срещу комунистическия режим започва още в началото на ноември 1944 г. с първите признаци на разногласие между комунистическата партия и представителите на другите партии, включени в Отечествения фронт. Първият голям политически успех на опозицията е отмяната от Съюзническата контролна комисия по искане на опозиционните партии насрочените за 26 август 1945 г. избори за Обикновено народно събрание, които комунистическата партията се бе подготвила да проведе в условия на терор и да фалшифицира. Като най-влиятелни опозиционни политически партии се оформят:

– БЗНС с ръководител Никола Петков и печатен орган „Народно земеделско знаме”
– БРСДП със секретар Коста Лулчев и печатен орган в. „Свободен народ”
– Демократическата партия с ръководители Никола Мушанов и
Александър Гиргинов
– Радикалната партия
– Опозиционна група на независимите интелектуалци с ръководител Петко Стайнов и др.

По получени от Москва инструкции през лятото на 1946 г. Българската комунистическа партия започва акция за ликвидиране на опозиционните партии. На 26 юни 1946 г.е арестуван водачът на БСДП Кръстю Пастухов, осъден на 5 години и по-късно удушен в затвора. Арестувани са и други ръководители на опозицията. Въпреки упражнения терор и манипулирането на изборните резултати от проведените на 27 октомври 1946 г. избори за Велико народно събрание, опозицията спечелва 101 депутатски мандата от общо 465 и съставя две опозиционни парламентарни групи: една на БЗНС– Н. Петков и втора – на БСДП. Това е една от най-силните парламентарни изяви на опозицията по това време в страните от Източна Европа, попаднали в съветската сфера на влияние.

Въпреки това, легалната опозиция в България не успява да промени хода на историята, предначертан от договореностите между победителите за следвоенното устройство на Европа. Веднага след сключването в Париж на Мирния договор с България на 10 февруари 1947 г. комунистическата власт пристъпва към открита и демонстративна разправа с опозицията. Всички нейни водачи и активисти са задържани и малтретирани.

На 5 юни 1947 г. е отнет депутатският имунитет на водача на обединената опозиция Никола Петков, който е осъден на смърт и екзекутиран в Централния софийски затвор. Демократичният свят едва сега започва да осъзнава демагогията на комунистическия режим в България, който потъпква най-брутално основни права и свободи на гражданите, включително и ония права и свободи, които той се е задължил да спазва с подписаните международни договори и споразумения.

През същата 1947 г. 721 души, принадлежащи към опозиционните партии, са затворени в лагери за въдворяване. Показателен е процесът срещу писателя и журналиста Трифон Кунев, обвинен за фейлетоните, които той е помествал в опозиционния печат.

След ликвидирането на опозицията и на нейните легални политически структури борбата срещу комунистическия режим продължава в нелегални форми. Особено място в тази нелегална проява на съпротивата се явява въоръжената борба, която българският народ нарича „горянство”, а членовете на въоръжените отряди и чети – „горяни”. Четниците горяни произхождат от всички съсловия на българското общество, но сред тях най-силно е представено селското население – средните и дори бедните земеделски стопани, които остро се противопоставят на насилствената колективизация на земята. Към края на 1947 г. селското население във въоръженото съпротивително движение представлява 47%, но с годините този процент нараства и през 1951 г. достига 70%, паралелно със засилването на кампания за пълното коопериране на земеделските стопанства и земеделската земя в т.нар. ТКЗС, създадени по образеца на съветските колхози.

За борба с нелегалните и с въоръжената съпротива в края на 1948 г. се създават специални част на вътрешните войски, които към 1950 г. са в състав от десет батальона, два в София и по един в Пловдив, Бургас, Варна, Стара Загора, Ямбол, Благоевград и Белоградчик. С решение на Политбюро на ЦК на БКП вътрешните войски се преформират в дивизия и тяхната численост се увеличава. На тези специални войски и на ДС комунистическата партия възлага борбата за унищожаването на горянските чети и ликвидирането на нелегалното съпротивително движение в България. В докладите си от 1951 г. ДС отчита, че в страната са разкрити 176 нелегални групи и организации.

Няма българска планина, в която за един продължителен период от 1945 до 1956/1958 г. да не действат по няколко такива въоръжени горянски чети. Като най-голяма въоръжена чета се сочи сформираната през 1951 г. Втора Сливенска чета с командир Георги Маринов от около 200 бойци, сред които има и няколко жени. През 50-те години въоръжената съпротива в България срещу комунистическия режим започва да получава подкрепа и от българската политическа емиграция. По данни на Държавна сигурност само през 1955 г. в България са влезли нелегално през границите 52 въоръжени групи, съставени от българи- политически емигранти, които се включват в горянското движение. Те са организирани и изпратени в страната от Българско освободително движение.

Въоръжената съпротива в България продължава повече от десет години. Тя устоява на многобройните акции на силите за сигурност и милицията, благодарение на широката подкрепа от населението. Тя подхранва надеждата на българския народ, че западните демокрации ще оценят жертвите, които той дава в борбата срещу насила наложения му комунистически режим и ще се намесят за неговото освобождаване. В тази своя надежда българският народ се разколебава едва след жестокото потушаване от съветските танкове на Унгарската революция през 1956 г. След тази година горянското движение отслабва и постепенно бива окончателно разбито от обединените сили на Държавна сигурност, милицията и поделенията на вътрешните войски.

Като значима проява на българската съпротива срещу режима трябва да се отбележат и събитията в гр. Пловдив на 4 май 1953 г. – месец преди Юнското въстание в Берлин, когато тютюневите работници в града се разбунтуват и успоредно с икономическите, поставят и политически искания. Бунтът е потушен със стрелба от изпратените срещу работниците въоръжени сили на милицията.

За да запази своята власт и за разправа с политическите си опоненти комунистическият режим в България още в края на 1944 г. създава специални наказателни лагери по образеца на съветския ГУЛАК, наречени Трудововъзпитателни общежития (ТВО). По данни, събрани след падането на комунистическия режим, техният брой достига 44, а според мемоарни сведения е бил по-голям. С най-тежък режим на непосилен труд, с малтретирания и убийства са били лагерите край Ловеч и на дунавския остров Белене.

За периода след началото на 60-те години на ХХ век в българското общество не се забелязват външни признаци на организирана съпротива. Причината за това са няколко фактора. При стопроцентовото ликвидиране на частната стопанска дейност в България гражданите стават напълно зависими и контролирани от тоталитарната власт. В активна позиция вече е поколението на оцелелите след годините на най-жесток терор и репресии. Потомците на противниците на режима са изтласкани в периферията, без да им е даден никакъв шанс за кариерно развитие, ограничавани с разпоредби във възможностите за образование, квалификация, творческо развитие и в заемането на всякакви ръководни длъжности. В новите елити доминират потомците на старите партийните активисти и на служителите на репресивния апарат.

Осигурени социално с привилегии и възпитани, за да обслужват политиката на режима, те получават възможности и за достъп до някои блага и ценности на западната цивилизация, за разлика от останалата част на гражданите с ограничени права и държани в изолация и неинформираност. Държавна сигурност осъществява вече свой пълен контрол във всички сфери на обществения живот, включително и върху църквата. Когато след падането на комунистическия режим, макар и с голямо закъснение, се отвориха досиетата на ДС, изненадващо голяма част от висшия клир на духовенството се оказаха агенти на политическата полиция, което е валидно и за елитите във всички сфери на обществения и стопанския живот, включително в областта на културата, науката и образованието.

Въпреки упражнявания тотален контрол през 1968 г. Държавна сигурност регистрира и санкционира сред българската интелигенция, студенти и ученици редица прояви на симпатии и подкрепа на „Пражката пролет” в Чехословакия.

Подписването на Заключителния документ на конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа през 1975 г. събужда отново надеждите на българския народ за скорошно отхвърляне на тоталитарния режим. Той получава ново средство в борбата за демокрация – правата на гражданите, препотвърдени в този исторически документ. Дейността на полския свободен профсъюз „Солидарност” дава също своето отражение в България. Държавна сигурност отчита повишена активност сред младите хора, събирането им на групи, разпространение на позиви срещу режима и други подобни прояви. През 1982 г. Държавна сигурност разкрива 312 автори и разпространители на позиви. Засича 141 сигнала за антисъветска дейност. Двойно нараства броят на младежките неформални групи спрямо предната година. Група младежи подготвя за изпращане зад граница „Декларация – 80”.

В такава обстановка на надигаща се гражданска активност българското общество е шокирано от започнатата изненадващо в началото на 1985 г. по решение на ЦК на БКП мащабна акция по насилственото заменяне имената на етническите турци и на другите мюсюлмански групи. Кампанията се повежда с участието на целия партиен актив, служителите на Държавна сигурност, на милицията и на места с подкрепата на войскови части. По същия начин брутално, с насилия и репресии, четири десетилетия по-рано, Българската комунистическа партия принуждава българите от Пиринска Македония да се откажат от българската си народност и да се запишат като македонци. И в двата случая комунистическата партия, погазвайки основните човешки права на гражданите, прилага с брутално насилие Сталиновата теория за нацията, чиято крайна цел е създаването на „единна социалистическа нация”.

През есента няколко бивши политически затворници съставят „Открито писмо – апел” за човешки права и го изпращат до заседаващата тогава във Виена Комисия за преглед на изпълненията на договореностите от Хелзинки. Авторите на този и на други правозащитни документи Илия Минев, Едуард Генов, Григор Симов и др. на 16 януари 1988 г. стават инициатори на Независимото дружество за защита на правата на човека в България. То си поставя за цел да води борба в защита на човешките права и свободи, грубо потъпквани в България в продължение на повече от четири десетилетия. Независимото дружество веднага издига глас и в защита на нарушените права и свободи на мюсюлманите и етническите турци в България и настоява за търсене на отговорност от виновните.

Комунистическият режим извършва още едно престъпление спрямо българския народ, като подготвя и успява сравнително по-сполучливо от всички други страни в Източна Европа да осъществи трансформацията на партийната власт в икономическа власт, с което да продължи своето влияние в обществото. Главната причина за този му успех, забавил темпа на демократичното развитие на страната с близо едно десетилетие, е в забавилото се разкриване архивите на ДС и допускането много от тези архиви да бъдат прочистени, унищожени и скрити; ненаказването на виновниците за престъпленията на комунистическия режим и запазването по места на старата номенклатура, като не се извършва лустрация.

Особена негативна роля изигра признаването на фалшифицираните първи демократични избори и насочването на обществената енергия за една година и половина към приемане на нова конституция от парламент, в който демократичната общност нямаше мнозинство, вместо веднага да се започнеше с радикални промени и бързи действия за преминаване от тоталитарно към свободно гражданско общество с пазарна икономика. Благодарение на това забавяне и с прокарани текстове в конституцията старата номенклатура успя да се окопае в съдебната система, чрез което да блокира продължително време реформите и опитите да се търси отговорност за нейни престъпления. Тя овладя икономиката, а чрез нея наложи монопол и в медиите, запази доминиращи позиции на своя елит в културата, науката и образованието.

За това днес, повече от две десетилетия от падането на комунистическия режим наблюдаваме възкресяване на митове и образи от комунистическото минало. Това не е само амнезия, а е съзнателна кампания за реабилитирането на това минало. Тя е дирижирана и подклаждана изкуствено от представителите и наследниците на бившата партийна номенклатура като инструмент за подвеждане на гражданите и особено на младите хора в техния правилен политически избор. Целта е да се удължат колкото се може повече във времето рецидивите на прехода, а с това и упражняваният от тях монопол върху най-важните сфери на живота. Партийни функционери и служители на ДС, които след падането на комунизма обсебиха икономическите лостове на властта, могат да задържат тези лостове само чрез манипулация на общественото мнение със скриване на истината за комунистическия режим, за пораженията, които той нанесе на цялото българско общество. Скриването и изопачаването на истината за деспотизма и престъпленията на този режим не е само ретроградна носталгия от страна на извършителите им, но и поредна гавра с паметта на жертвите и ново престъпление спрямо поколенията, които по този начин биват лишавани от памет – от правото да знаят истината.

Никой от извършителите на престъпления не бе наказан. Близките на жертвите са лишени и до днес дори от възможността да се поклонят на лобните им места, защото противниците на комунистическия режим нямаха право не само на живот, но и на гроб.

Портрет Стоян Райчевски
Стоян Райчевски, снимка: личен архив

Стоян Райчевски е историк, публицист и политик. До 1989 г. той е един от опозиционните политици, дисиденти и интелектуалци, които открито критикуват комунистическия режим в България. От 1989 г. активно участва в създаването на Съюза на демократичните сили (СДС) и в от тоталитаризъм към демокрация.

Бил е член на
36-то Народно събрание (1991-1994 г.), член на парламентарната комисия по националната сигурност;
37-то Народно събрание (1994-1997 г.) Заместник-председател на Парламентарната комисия по култура;
38-то Народно събрание (1997-2001 г.) Председател на парламентарната комисия по култура и медии
Председател на Демократическата партия 1896 (1994 – 2005 г.)
Председател на Българската лига за правата на човека (от 2006 г.)
Председател на сдружението “Истина”.

Стоян Райчевски е автор на повече от 60 книги в областта на историята, етнологията и културата.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Гостува ни

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай