Public Republic Art Studio

Диана Петрова: С „Лилит” спасих семейството си и спасих духа си

9 февруари, 2017 от · 1 Коментар

Интервю на Людмила Йорданова

snimka_diana

Среща ни премиерата на “Лилит”. В “Перото” не е трудно да разпознаеш Диана Петрова. Лъчиста усмивка, естествено и просто достигане до всеки един от нас.
Почти не слушам приветствените думи. Не защото Екатерина Капралова или Любен Дилов – син не казват интересни неща. Вече чета книгата…
Всички наостряме уши,  когато Светозар Кнезовски – Заро прочита откъс от романа.
Ами… част от еротично писмо е на главната героиня. Иииии наистина тишината е плътна. :)
Приближавам за автограф. Уговорили сме това интервю. За пръв път не изпитвам тревога, че ще го случим виртуално. С тази млада жена всяка разменена дума ще е истинска – вече го усещам с цялото си същество.

Няма да е просто интервю. Разговор по женски ще е.
Знаеш ли, познавам Симона. Сигурно не знаеш, доскоро карах такси. Веднъж я качих.
Разбира се, името беше друго. И разбира се, не узнах цялата история. Една жена около 40-те с две деца. Тъкмо се бях развела, не помня как стана дума за това. Обмисляла подобна стъпка и тя. Въпреки че съпругът й продължавал да е най-добрият човек, когото познава. И я обичал.
Всеки ден – един и същ. Никакви общи дейности и интереси. Той в едната, тя в другата стая…
Една успяла и успяваща жена.
Онемях. И ме налегна тъга.
Докато четох „Лилит“, все се питах дали ти, писателката, разбра защо се случва така? Не е ли прекалено просто това, което споменава попътно Борис в романа – ако Мариета не се беше изоставила след раждането на децата, ако не беше заминала при родителите си, ако го беше посрещала с усмивка…

О, това съвсем не е моята Симона. На първо място тя не осъзнава нищо, не обмисля каквото и да било. Там е проблемът – във факта, че тя не си прави труда да осъзнае! Симона е пораснало момиче, което се грижи за останалите не поради вътрешна подбуда или защото е преляла и сега се раздава, а защото така е възпитана, защото такава роля й е пришило обществото през патриархалния модел за женското предопределение.
Светът, в който живеем днес е опасен свят. Той е моята Симона! Той е едно неосъзнато същество – пораснало на години и във физическо-техническо отношение, но безкрайно изостанало в психическото си развитие, бройлизирано, инфантилно, болно.
По пътя си в романа исках Симона да демонстрира един от стотиците пътища, по които минава човекът, а защо не и светът, за да съзрее психически.
Огледай се. Нима сексуалната разюзданост, която шета навсякъде около нас, е здрава, осъзната и некомпенсаторна на липсваща психическа устойчивост? Държим се като тринайсетгодишни тийнейджърки, които мислят, че като сложат червило и обуят токчетата на мама, вече са пораснали.
Нима всички не вършим това, което моята Симона върши? А нима факта, че си позволяваме да правим немислими за предишните поколения неща са белег за едно здраво духовно израстване?
Психическото развитие иска време. То се случва бавно, то се случва през болката и през екстаза, то се случва не просто през ума, а през всичко, което съставлява човека – през духа, през тялото, през възпитанието на чувствата, както е по Гюстав Флобер. Трябват условия за тази работа! Симона няма това време – бързият живот, в който тя трябва да отгледа децата си, да ходи на работа, да се грижи за възрастен човек, не й оставя възможности да осъзнае сама себе си. Секс писмата, които започва да пише през нощта, са нейният път навън, те са симптомът на едно заболяване, което се е появило отдавна, но не може повече да се задържа вътре, защото е токсично.
Еротичното писане при човек, който не е нито писател, нито секс машина, е израз на защитните сили на организма, които ще се появят, ще причинят болка на Симона, но след тази болка – тя и да не се изцери докрай, ще оцелее. Еротичната разюзданост е спасителната инжекция на един вътрешен мъдрец у Симона, който се появява на светло само когато цялата конструкция на психиката й е заплашена от разпад. Сексът съшива разпарчатосаните останки като хирург. Да, не е красиво и да, кожата няма да е така гладка като преди. Но Симона ще живее!
Знаеш ли, имаше още три писма, които не включихме в романа – те бяха откровено порнографски, грозни, пошли. Още вярвам, че трябваше да ги оставим. Исках Симона да пропадне до самото дъно, да покаже колко гной се събира в душата, когато тя изпълнява предписани роли.

diana4

Днес истинската любовна история може ли да трае дълго? Отживелица ли е, мит ли е представата за любов до гроб? Обречено ли е модерното семейство? Обречено на какво?

Този въпрос е твърде голям за романа. С него е най-добре да се занимае някой класик. Това, в рамките на шегата, но и не съвсем. Мога да кажа личното си мнение, но то няма да е свързано по никакъв начин с романа. Мисля, че любовта до гроб е комплексно явление от няколко предпоставки. В математиката има едно такова понятие, нарича се факториел. Това е функция на цялото число, която съдържа в себе си произведението на всички естествени числа, по-малки или равни на него. Същото е и с любовта до гроб – за да обичаш до гроб, ти трябва слънце умножено по време, умножено по възпитание, умножено по получена любов, умножено по разкошно детство, умножено по късмет и т.н. Модерното семейство не е обречено, то просто още не е намерило своя факториел.

Не мога да разбера защо смелостта и модерното, разкрепостеното мислене винаги се осъзнават през сексуалните фантазии. Това ли е най-смелото? Да имаш два-три любовника? Някой от тях да ти припомни все пак какво е да си жената на един мъж и това да те върне към самата тебе?
Това е проблем, с който се сблъсквам отново и отново като жена от своето поколение. Ако не скочиш веднага в леглото, значи си задръстенячка (краят на 80-те години). Ако не потърсиш ласките на друг, значи си заслужаваш съдбата на неуважавана и неразбирана съпруга (90-те). И задължително трябва да си гледала „Емануела“.

diana2

Сексът, както вече казах, е хирург в контекста на романа. Тук неговата функция не е да разкрепостява. Симона се е разкрепостила вече – нали така започва историята – тя има двама-трима любовника. Всъщност не става дума изобщо за практикуването на сексуални изживявания. Ако ставаше дума за това – нямаше да има роман, а разказ от една страница. Тук искам да покажа еротичната сила у човека, която освен да носи удоволствие, с което днес изчерпваме функциите й, еротичната сила е преди всичко силата на живота, тя е лечебна сила. И не знам защо всички го забравяме. Разтвори книгите на Руми, погледни Платон, Лао Дзъ, Рей Бредбъри със своето „Вино от глухарчета”. Ако щеш, във всяко великолепно природно описание на класик има еротика. Всеки поет по своему е усвоил еротичното. Всяко раздаване към другия също е вид еротика. Не знам защо толкова се плашим и демонизираме сексуалната си мощ – може би защото ни е непозната и избираме да я отхвърлим, да се отделим от нея. В източните учения, а и дори в исляма, доколкото ми е известно, се отделя много място в книгите на усвояване на еротичната сила и у жената, и у мъжа.
Не е пошло да обичаш, не е пошло да правиш секс. Пошло е да убиваш, пошло е да не обръщаш внимание на себе си, да не зачиташ другите, пошло е да потребяваш, без да даваш. Ако позволявахме на еротиката да се прояви на всички равнища в живота ни, може би нямаше да има толкова много войни.

Прости недоумението ми. С годините ставам все по-голяма консерва. Някога танцувах с еднакъв ищах и рок, и танго, и диско, и кючек. Сега предпочитам музиката на 60-те и 70-те, българските песни до 90-те с няколко редки изключения от съвременните, джаз, но не умозрителен джангър, народна музика, Моцарт… Това значи ли, че просто продължавам да съм задръстенячка???

Нищо подобно. Не те познавам, но мога да кажа, че в никакъв случай не си задръстеняк. Ако беше такъв човек, вече да си ме демонизирала, да си отказала това интервю, да си ме обявила за недорасъл комплексар, който излива графоманщината си в книга. Да мастурбира тази авторка вместо да пише! Да не занимава обществеността със себе си! Ей това е задръстенякът. Ти не си Симона и няма нужда да я харесваш. Даже напротив, не я харесвай. Тя е противоречив образ – такава исках да бъде.
Знаеш ли, „Лилит” накара някои мои приятели, които я прочетоха, да се натъжат. Това беше нещо, което не очаквах. Исках да предизвикам възмущение, а след това размисъл с книгата. А какво се оказа – предизвиках тъга у някои, а у други – те просто прескачат и четат писмата в тоалетната – „върху стойка“, както се изрази един колега .
После обаче, като се замислих, реших, че „Лилит” вероятно натъжава хората по две причини. Това е защото или са в началото на пътя й или изцяло извън него. Последните й съчувстват. За мен ти си от вторите. И все пак сами трябва да се самоопределяме. Вярвам, че всички има какво да вземем от „Лилит“ – аз и ти също.

Трябва да призная, че еротичните писма на Симона все пак четох с желание. Не излязох на терасата, както някога в първи курс, когато компанията слушаше мръсни песни на вефа, а аз се червях и не можех да стоя заедно с приятелите си в стаята от неудобство.
Красиви писма.
Ала книгата трябва да се чете насаме.

Радвам се, че си ги чела с желание. Симона не разбира много от секс. Тя не е и писател. Но пише с желание за живот, с желание да се спаси.

diana1

През годините съм търсила много обяснения. В „Болестта като път“ д-р Рюдигер Далке и Торвалд Детлефсен пишат, че у всеки от нас живее и неговата сянка. Когато не умее да я осъзнава, разболява се. Обвързва се с хора, които по някакъв начин я изявяват. И когато успее да види в себе си другия и да признае в него собствените си сенчести страни, другият престава вече да му е нужен.
Та писмата на Симона са един възможен красив начин на среща с тази сянка в самата героиня.
Или прочитът ми е съвсем личен? И не съвсем точен?

Точно така. Това съм имала предвид и много се радвам, че си го разчела по този начин. Само да допълня нещо. Сянката може да е не само тъмна. Ако животът ти е пълен хаос, ако е сенчест, сянката може да се появи като светлина с организираща, подреждаща функция. Сянката е това, което не осъзнаваме, това, което отказваме да осъзнаем, тя не е непременно тъмната ни страна. Понякога, може би рядко, приема лицето на жизнерадостна разюзданост. Сянката те уравновесява, тя е тази, която ти отваря очите за това, което не си видял. Ако ще и като първо те разболее, а после те спаси от болестта. Но независимо каква е, почти винаги те ядосва, изпълва със страх, натъжава, прави те безпомощна и отмъстителна. По това се познава. За сянката много е писал Юнг. Нямам какво да добавя.

Възможно ли е изобщо истината да звучи пошло? В този смисъл, защо именно абортът е отправната точка в тази история?

Абортът в романа има две роли. Абортът е зловеща метафора – той иде да покаже, че досегашният живот на Симона не ражда нищо, че тя е виновник за собствените си беди. По-важната му роля обаче е да удари достатъчно силно Симона, така че тя да стигне до точката на разпукването. Трябваше да й се случи нещо, което да я разтърси из основи, а какво по-голямо от това сама да си стори нещо, което не може да понесе?
Ако Симона просто си излизаше с разни любовници, тя можеше да продължи така до края на живота си. Познавам такива Симони. Но трябваше нещо да я ужаси така, че тя да смени курса, да осъзнае, че макар привидно да се справя с всичко сама, стоицизмът не може да я направи пораснал човек.

Смяташ ли, че жената писател има повече за преодоляване, докато описва еротични сцени? Ти как се справи? Какво те подтикна?

Докато пишех писмата, бях като войник. Дисциплина ми докара и проблем с очите, и гузна съвест, че не участвам достатъчно адекватно в собствения си семеен живот. Всяка седмица след работа една вечер аз сядах на компютъра и пишех писмо докъм полунощ. След това не го прочитах и си оставях цяла седмица да го редактирам. Може би не личи, но за да опишеш нещо така, че то да не звучи много писателско, защото Симона не е писател, а обикновена офис служителка, е много трудна задача. Голямо зачеркване пада. Преди да пиша като Симона, трябваше да се докарам в едно особено състояние. Слушах определена музика и почти се насилвах да не проявя характерната си злъч. Исках всичко да е перушинено, розово, дори да звучи малко наивно. Исках писмата да звучат поетично, сякаш Симона е влагала огромно старание в тях и в същото време да е ясно, че те не са образец на еротичното писане, нито я представят като жена с хиперразвинтено въображение. Всъщност това, което тя описва не е нищо чак толкова шантаво, но за скучна жена като нея е голяма работа.
Ако трябва да бъда честна обаче писането на писмата възбуждаше и мен. След написването на едно такова писмо, исках да правя секс. Много секс. Симона е заразна :)

Истински роман. Днес е модерно жанровото разколебаване, ала в „Лилит“ не е така сякаш.
Какво те изкушаваше в този смисъл при писането да направиш? Как се случи написването на книгата? Ако трябва да я препоръчаш на онези свои читатели, които вече те познават от „Ана“ и „Синезтезия“, какво би им казала?

Аз не се мисля за модерен писател. Старомодна съм. Много даже. Изкуших се да бръкна в еротичното. Точно така беше. Исках да видя дали го мога, дали ще ми хареса, дали ще ме възбужда. Исках да продължа едно старо упражнение, едно предизвикателство, което ми хвърли мой преподавател от университета – Иван Иванов. Писа ми двойка, когато трябваше да пишем за насилие и секс в постмодерен контекст. Тогава се ядосах и му написах една поправка, в която имаше много секс, а насилието беше в секса. Искрено се учудих от себе си и в личен план това беше моментът, в който моята „Лилит“ се появи. През годините все отлагах да посегна отново в тази област. И беше така, докато не се наложи да го сторя.
Иначе на хората, които ме познават от „Ана“ и „Синестезия“ – първо те не са чак толкова много, и второ, мога да подскажа, че „Ана“ е ранната версия на Симона и че Симона представя какво се случва, ако човек не е преминал през своята „Синестезия“.

Смяташ ли, че „Лилит“ ще накара някого да затвори лаптопа (изключи компа, захвърли смартфона) и да потърси на живо Другия?

Не. Но искрено се надявам Лилит да накара някого да затвори лаптопа, да захвърли смартфона и да се заеме със себе си.

diana5

Тревожи ли те съдбата на човека, Диана? Какво трябва да се случи с него?

Тревожи ме и не ме тревожи.
Тревожи ме, защото и аз съм дете на своето време и не разбирам докрай новите правила на играта. Не ми е ясно например как така днешният двайсетгодишен човек бяга от психическото задълбаване и се ограничава до техническото. Ние ли създадохме това време?
От друга страна не се тревожа, защото знам, че същият този млад човек си има своите способи и аз не бива да ги разбирам, точно както и мен не са ме разбирали.
Днес у нас много трудно се умира от физически глад. Въпросът е вече не в това дали ще оцелеем физически, дали ще прогресираме като вид, дали ще стъпим на Марс и дали ще доживеем до смъртта на слънцето ни. Въпросът за мен се свежда само до едно и там е истинското ми притеснение. Въпросът е дали ще оцелеем психически.

Какъв е въпросът, който искаш да ти задам?

Въпросът е: „Какво е значението на „Лилит“ лично за теб?“
Отговорът: „Лилит“ е безкрайно важна книга за мен. Най-важната. И никой да не я прочете, аз постигнах това, което исках чрез нея.
Като я пуснах да излезе аз направих две неща: спасих семейството си и спасих духа си.
„Лилит“ е успешна книга най-малко заради това.

Снимките са личен архив на Диана Петрова

t1414_LILIT_COVER

Главната героиня на „Лилит“ скъсва оковите на конвенционалния семеен живот с помощта на дълбокоеротични писма; писма, в които става дума за нещо повече от секс – а именно за силите и емоциите, които движат съществуването ни. Онова, което започва като писане за удовлетворяване на мъжките сексуални фантазии и косвено преживяване през думите, се превръща в нещо много повече. Симона трябва да направи труден избор, за да осъзнае, че съдбата; не принад­лежи никому, освен на самата нея.
Майкъл Стайн,
редактор в списание B.O.D.Y.

Диана Петрова с едно рядко и много фино усещане за тъмната (тоест телесната) страна на женските желания навлиза в тая натоварена с предразсъдъци зона. Композиционно романът „Лилит“ е конструиран на два пласта. Първият е изпълнен в социално-реалистичен стил и се отнася до скучнобедния живот на хората от новите специалистки класи. (Общо взето те всички живеят като една колективна Ема Бовари!) Но ето че главната героиня не издържа на скуката и започва да преследва свой колега като го бомбардира анонимно със серия от еротично-порнографски разкази, изпращани по интернет. (Представете си, че се е намерил тайния сексуален дневник на Ема Бовари…) Но какъв е залогът? Взривната смес, която се образува, когато скуката докосва тъмните корени на сексуалното желание, превърнато в сексуално въображение, може да въздига и да срива едновременно. Какво се случва, ще научите, ако прочетете романа.
Ани Илков

Диана Петрова пише живо, интересно, винаги крайно провокативно, без нейната щедра проза да губи от качествата на високата, на истинската белетристика. В „Лилит“ тя разказва сексуалните фантазии на своята героиня, прави го пределно честно и открито и сякаш е на път да еманципира националната ни литература, в която описанието на подобни страсти и видения все още се счита за табу. Убеден съм, че със своя смел сюжет, със запомнящия се образ на главната героиня, но и с художествените си качества тази книга вероятно ще се превърне в един от най-четените бестселърин.
Владимир Зарев

diana3

Диана Петрова е автор на бестселъра „Мъдри приказки“ и на първата книга с приказки за осиновени деца в България „Двойната планета“. Тя има два романа – дебютния „Ана“, с който спечели първото място за жена автор в поредицата „Гравитация“ на издателство „Изток-Запад“, и „Синестезия“, който попадна в десетката на конкурса „Нов български роман“ на издателство „Сиела“. „Синестезия“ беше представен и с откъси в литератур­­ните списания „B.O.D.Y“, „Vagabond“ и „Drunken Boat“.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Hroni // 20 май, 2017 //

    S.O.S. Да спасиш духа си…. Хубава и истинска причина за раждането на една книга.

Коментирай