Public Republic Art Studio

Из „Къщата на края на нощта”

22 декември, 2016 от · Няма коментари

Катрин Банър

892002_10200792097156020_1827207874_o
Снимка: Любозар Димитров

През есента Амедео реши да купи „Къщата на края на нощта“. Не можеше повече да понася да я вижда празна, а сега, след като островът бе останал с половината си население, къщите струваха по-малко от солта. Дори един селски лекар можеше да
си позволи да си купи някоя.
Рицу бе станал мрачен и апатичен след заминаването на брат си.
– Къщата се разпада – каза той. – Няма да ви е от полза. Това място носи лош късмет.

В крайна сметка Амедео го убеди да приеме петстотин лири и една кокошка за нея, като се наложи да го увещава и да му бута парите насила в ръцете.
Амедео записа покупката в червения си дневник заедно с датата – двайсет и четвърти септември 1919 г. Вече имаше дом и се надяваше да успее да навакса живота, който бе възнамерявал да си създаде, преди войната да го бе прекъснала. Къщата наистина се разпадаше. Той се настани в стаите на горния етаж и започна да замазва стените и да подменя една по една прогнилите врати. Почна да си създава колекция, също както бе правил приемният му баща. Събираше истории, артефакти, предмети, свързани с острова.

Спасяваше и отнасяше внимателно вкъщи чирепите от римските керамични съдове и монетите, които селяните изхвърляха постоянно. По стените окачи плочки, украсени във фантастични цветове, изрисувани със слънчогледи, лилии и женски и мъжки лица. Образите, някои на стотици години, бяха нарисувани с лек, енергичен стил, който им придаваше вид на току-що изсъхнали. Художникът Винченцо имаше предци, които бяха изрисували повече плочки, отколкото биха били нужни на когото и да е, и той ги изрови от мазето си и ги даде напълно доброволно на Амедео – защото туристите вече не ги купуваха, когато идваха на острова, и с удоволствие ще се отърве от тях, обясни старецът на доктора.

От катакомбите покрай морето Амедео донесе купища бели светещи камъни и ги нареди по первазите на прозорците на горния етаж. На масата в коридора междувременно се трупаха малки джунджурии, свързани със света Агата, защото пациентите, чието лечение не бе осигурено от местната община, често му плащаха с тях за израждането на някое бебе или за наместването на счупена ръка. Беше събрал миниатюри на светицата, бутилки със светена вода и една статуя, на която света Агата разтваряше гръдта си, за да покаже дървеното си сърце, боядисано в червено. Беше привързан към тази статуетка, но и се боеше от нея. Никога не бе намирал утеха в религията.

Но като че ли най-накрая бе започнал да диша, да живее истински. Всяка сутрин, преди да поеме на обиколката си, плуваше в морето – за което рибарите му се присмиваха, защото никой възрастен човек не плува за удоволствие, просто така, и то в края на есента, сякаш се е напил и се опитва да изтрезнее! Докато се катереше по хълма, а солта изпръхваше в гънките на кожата му, спираше да вдигне някое бяло камъче или римска керамика, които да отнесе в „Къщата на края на нощта“. Амедео освен това описваше всичко, което събираше, както и всяко подобрение, което правеше в къщата. Стаите на долния етаж все още бяха влажни и необитаеми, мебелите вътре бяха покрити с прашни чаршафи. Отначало работата вървеше бавно. В някои от буреносните нощи трябваше да спи под дебел брезент и в тези нощи бе почти щастлив.

През тези първи есенни седмици започна систематично да изучава легендите на острова, защото бе почнал да се притеснява, че както вървяха нещата в света, тези истории ще бъдат изгубени. Не само Амедео бе затормозен от изчезването на нещата. Историите се лееха навсякъде, като река, и той само трябваше да отиде там, където можеше да ги чуе, на местата, където всекидневните му обиколки естествено го водеха: мъждивите стаи на горните етажи, в които вдовиците седяха приведени над молитвените си броеници, прашните бараки на рибарите и изоставените къщи, скалисти и библейски, на края на града, обитавани от децата на острова. Историите явно могат да бъдат намерени най-лесно в мрачните места. Когато се върнеше у дома, Амедео ги записваше в дневника си.

Постави стария си сглобяем фотоапарат в единствената суха стая, малкия склад под стряхата, пълен със стари кашони, в които според надписите им имаше цигари „Модиано“ и ликьор „Кампари“. Пред апарата окачи червена завеса, сякаш стаята бе фотографско студио. В съзнанието му „Къщата на края на нощта“ бе величествен висок музей като дома на приемния му баща, пълен с книги и уникални предмети, и макар Амедео да нямаше нито жена, нито деца, той копнееше да снима наследниците си, безбройни като звездите, и тези снимки някой ден да красят коридора и стената покрай стълбището.

През горещата есен, последвала празника на острова, започна да се чувства все по-неудовлетворен от отношенията си с Кармела. Създаде си навик да се обръща мислено към страховитата статуя на света Агата, когато излизаше от къщата или когато се прибираше, особено ако го викаха за някое раждане или смърт, защото въпреки цялата си нерелигиозност вече чувстваше, че с радост би приел добрия късмет, където и да го откриеше.

Причината бе същото отчаяние, същото запъхтяно желание за някаква емоция, което го бе накарало да се примири с Кармела и да придобие къщата – чувството, че животът му трябва да се промени. И все пак в нощите, когато пътят му го отвеждаше до осветения прозорец на вилата на Кармела, на прибиране у дома статуята сякаш го посрещаше с тъжен, укорителен поглед. Нали търсиш семейство и жена, гълчеше го тя. А какво притежаваше освен несигурната връзка с Кармела, която често, също като воднистата супа, която пиеше с дни наред, когато пациентите му нямаха пари да му платят, го оставяше по-гладен, отколкото преди да я изконсумира?

Потънал в разкаяние, той потърси старите си приятели – свещеника, учителката, мъжете от градския съвет – и се зае трескаво с ремонта на къщата.
Една вечер, докато си пийваха от вкисналите остатъци на една от старите бутилки „Кампари“ на занемарената тераса, Пина Вела му разказа историята на „Къщата на края на нощта“.

– Това е втората най-стара къща на острова. Старите хора смятат, че носи лош късмет на обитателите си. Тук за последно се било запазило прочутото стенещо
проклятие, някога, преди много години. Жителите на острова се опитали да я съборят. Но стените били прекалено дебели – не могли да го направят. Издържала е четири земетресения и едно земно свличане. Това някак предизвиква уважение.
– Тогава как е възможно да смятат, че носи лош късмет? – попита Амедео.
– Можеш да го погледнеш по два начина – обясни Пина. – За да оцелее при тези бедствия, къщата трябва или да е благословена от света Агата, или да е прокълната от дявола – или едното, или другото. Затова го казват.

Що се отнасяше до самото й име, Casa al Bordo della Notte, тя не знаеше откъде е дошло.
– Някои от старите хора казват, че май си спомнят тук да е живял човек на име Алберто Деланоте – каза Пина.
– Значи оригиналното име на къщата може да е било Casa di Alberto Delanotte– Амедео бе леко разочарован от тази непоетична истина.
– Но аз предпочитам да вярвам, че името й си означава „на края на нощта“ – каза Пина. – Защото наистина е така, ако погледнеш в двете посоки оттук.

Амедео погледна. Терасата бе осветявана от една-един-ствена улична лампа, около която кръжаха комари, а вътре в нея се бяха настанили гущери и сенките им се очертаваха по керемидите на покрива. Отвъд нея се виждаха успокояващите светлини на града, а в далечината – крайбрежието на Сицилия, което ограждаше острова от двете страни, така че Кастеламаре би могъл да бъде сметнат за полуостров, издатък на някаква по-масивна суша.

Book_cover_print

Технически характеристики:

Издателство: „Кръгозор”, 2016
Формат: 145Х210 мм., меки корици
Обем: 432 стр.
Цена: 19,99 лв.
ISBN: 978-954-771-365-9

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай