Public Republic Art Studio

На вилата

9 август, 2016 от · Няма коментари

Станислава Тодорова


Снимка: Klearchos Kapoutsis

„Там“
песен на Васил Найденов
текст: Богдана Карадочева

Там преди 100 лета,
там шарен бе света.
Споменът ме връща
в дядовата къща,
все там.
Там детски смях звъни.
Там – царство на игри.
С колене разбити,
яхнали звездите,
гонехме мечтите
все там.

Тревата наскоро е поникнала. Поляната се фука тучна и зелена, обградена от далечни планини със сладоледени върхове. Стадо диви коне тича напосоки и се надпреварва с вятъра. Кафявите им лъскави гриви трептят и лъщят отдалеч. Муцуните им са красиви, осанките – горди, израженията – благородни, а очите – попиващи. Мога да ги гледам с часове. Усещам, че духът ми тича с тях, радва се, рее се и пак се връща в тялото ми. Достатъчно ми е само да ги съзерцавам. Не да ги яздя, а да наблюдавам тяхната игра и да разгадавам усмивките им под разширените ноздри. Дълбоките им кафяви очи срещат моите и ме заливат с топлина и съпричастност. Хълбоците им потреперват и силата, която струи от тях, се разлива в пространството подобно на вихър. Мислено прокарвам ръка по гърба на един от красавците и усещам лъскавата късокосместа козина, която трепва при допира. Избраникът отвръща глава, разтръсква я леко, цвили и показва зъбите си. Конят се доближава. Допира се до косите ми и потрива ноздри. Прегръщам шията му леко, плахо, с обич и се отдалечавам бавно. Те продължават да си играят на поляната, моят от време на време отвръща глава да ме следи с поглед… Или поне на мен така ми се иска.

Вече месец съм на вилата си и едва сега започ¬вам да се отпускам. Не предполагах, че с тишината и безвремието се свиква точно толкова бавно, колкото и с градския ритъм и ежедневния стрес. Дойдох тук, за да презаредя батериите. Исках да опитам отново, да се почувствам безгрижна както като дете. Поставих си условия. Без хора, без телефон, без телевизия, без интернет, без супермаркет. В началото се чувствах като затворник, затворник в собствената си несподелена свобода. Нещо като онази кокошка, която бягала от петела, но от време на време се обръщала да провери дали не бяга прекалено бързо. Така и аз странях от цивилизацията, но за малко, с идеята, че всеки момент мога да се върна обратно в таратора. Ставам без телевизия, не знам какви са публикациите в социалните мрежи, нямам представа от промоциите в магазините и най-вече – не зная какво да правя с времето си, когато информационните удобства ги няма. Обичайният ритъм не е фактор, изплюта съм от глобалната мрежа с неизвинено отсъствие. Самозахвърлена съм в междувремието.

Разполагам с триетажна занемарена вила, в която могат да се открият десетина пружинени легла, три стари чугунени печки, бръмчащ хладилник с неработеща камера, печка с изгоряла фурна, ва¬ровита планинска вода, с която преди да откраднат бойлера, се къпех с удоволствие… Странно ми е. Изминаха пет години, откакто не съм идвала и откакто баба ми е починала, и нищо в стаите не се е променило, ако не броим откраднатите прозорци и керемиди. Не изпитвам носталгия. По-скоро някакъв сантимент заради наслагването на сладки спомени върху настоящата картинка.

Някога преди, в градината отпред, на мястото на изсъхналите храсти на розите и помръкналите листа на божурите, разцъфтяваха прекрасни алени цветове и цяла пролет и лято красяха двора. Вляво от тях на воля растяха лалета и нарциси. Баба ми ги береше и ме пращаше с букет към София. Спомням си – аз съм на три или четири годинки, щъкам с походката на пате в тревата, която ми е до колене, и насреща идва Бъки. Той маха с дружелюбна опашка и ме близва по лицето. Бъки е петгодишна източноевропейска овчарка, по-голяма от мен, красива и винаги приятелски настроена. Качвам се върху гърба й и искам да ме „повози“. Тя ми се подчинява с радост и предните й лапи с усилие правят първите крачки, все пак съм четиринадесет-петнадесет килограма. Вкопчила съм се в козината й и се захласвам от смях. После пищя от радост.

През лятото идвахме тук с баба ми с междуградския рейс, който спираше долу в селото, а после, нарамили раничките, се изкачвахме два-три километра нагоре, първо по стар асфалтов път, а накрая – по виещата суха земя, понякога изорана в две дълбоки бразди от трактора. Често предпочитахме прекия път през гората. Той беше по-стръмен, по-зелен и по-бърз. От него първо виждахме оградата, вдясно оставаше сливовата градина, а вляво, на двадесетина метра се виждаха короните на двете ранни червени череши, до тях пък – по-сладката, бялата череша. Баба ми вадеше прокъсана връзка ключове и отваряше една по една градинските паянтови врати, през които аз преминавах с подскоци и непрестанни въпроси. Къде е кучето? Малините станали ли са? Ще ходим ли за диви ягоди и къпини? Кога ще брулим ореха? Кога ще стане гроздето? Картофите пак ли са нападнати от колорадски бръмбар? Тя беше свикнала и бавно отговаряше на всичко, леко приведена напред и с усмихващи се очи.

Спомям си също как по време на училищните ваканции спях в спалнята на първия етаж на вилата, точно над кухнята. Събуждах се с милувката от ароматното кафе, което пиеха баба и дядо в ранни зори. Старият транзистор, увеличен на макс, излъчваше винаги програма „Хоризонт“. Долавях откъслечно спокойните разговори в кухнята и се къпех в увереността, че светът е едно приятно място, където мога да бъда победител с осъществени мечти, колкото и дръзки да са те.

Етажерката в спалнята преливаше от книги и когато прехвърлях с очи заглавията, ми беше… едно такова хубаво. В летните месеци се излежавах колкото си исках, а после, нахлузила стари дънки и тениска, слизах надолу към кухнята. Стълбите завършваха с метална решетка, подскачах нарочно върху нея и тя издрънчаваше. При лошо време на същата тази решетка остъргвах калните си обувки. Често на междинната площадка преди последните стълби срещах котката. Тя се припичаше доволно и за кой ли път миеше козината си с грапавия си светлорозов език. Преди да стигна лицевата тераса, докато разглеждах саксиите с мушката, обичайно прошумоляваше някоя катерица, шмугваща се в листата на ореха.

– Добрютро. Хайде на закуска, бате Райко отдавна е тук – това бе обичайният поздрав на дядо. Бате Райко беше изгрялото слънце, което ми се ус¬михваше през прозореца още в леглото. Дядо винаги ме посрещаше с ведро лице, с добре поддържан побелял мустак и прегръдка за милиони.

Смесен аромат на сладко от ягоди и палачинки загъделичкваше корема ми и поглеждах към голямата маса на терасата. Специалитетът на дядо беше мързелива палачинка – изсипваше сместа в две тави, в които се правеха огромни правоъгълни палачинки. Режехме и навивахме запеченото тесто на по-малки рула с плънка от домашно сладко от ягодите в градината, с настърган на ситно кашкавал или с мед и орехи. Пълни ми се устата със слюнка, когато се сетя. Печенето на такива палачинки беше майсторска работа, защото заради наклоненото дъно на фурната дядо дялкаше мънички дръвчета, с които да нивелира тавата. Той подслаждаше чая със същото сладко и закуската се превръщаше в прекрасен ритуал. Срещу нас беше ябълката и ако се повдигнех на пръсти, можех да откъсна чудесен плод от сорта „Златна превъзходна“ а после да го измия на градинската чешма.

Сега чешмата e разбита, обрасла с лепливи паяжини и сякаш оставена да спи за сто години, докато дойде принцът от приказката да я целуне. Решила съм да не пипам нищо oт това, което заварвам тук. Няма смисъл да почиствам и подреждам, сигурно след време ще продадем мястото или с пари от европейските фондове ще построим нещо ново – къща за гости например, както искаше баба ми. Времето е спряло, но в хубавия смисъл. Тук са всички хубави спомени. Нарочно напрягам мозъчните гънки да се сетя за нещо неприятно, но наистина няма. Даже дрането на агне за един Гергьовден ми се струва напълно естествено за този западен подбалкански край.

Под сайванта намирам старата, вече продънена бъчва за джибри и си спомням приемствеността в поколенията – дядо ми вареше ракия, после – баща ми. Баща ми показа на брат ми, аз самата също бях гледала и топила спиртомера в първака, преди да се отдели и да започне да тече така наречената пърцуца. Баба ми пък беше ми разказвала, че нейният баща и чичо й са имали фабрика за лимонада в Никопол. От Дунава са взимали ледени късове, които са държали в пещера, за да охлаждат напитката през лятото. Рея поглед напред.

Едно време до къщата имаше текезесарска нива. Засяваха я ту с пшеница, ту с царевица, ту с каквото им падне. С брат ми се гонехме между кочаните. Обичах да седя точно пред нивата, до черницата в двора – там бях намерила първата си четирилистна детелина. Излежавах се в шезлонга и гледах небето. Понякога облаците се движеха бавно, друг път направо препускаха. В сменящите се пухкави причудливи форми разпознавах образи сякаш от памук. Създателят художник не спираше да твори. Веднъж бяха чудати дворци, друг път – безформени чудовища и странни птици, но никога едни и същи форми. След краткотраен дъжд бе най-прекрасно. Ако имаше слънце, можехме да видим до две-три дъги.

Често се излежавах на шезлонга и чаках баба да ме повика. Когато това се случеше, правех се, че не я чувам, докато сама не дойдеше с платнената торба и тъпия неръждаем нож. Отивахме за гъби – покрай нея се научих да разпознавам масловки, печурки, сърнели, челядинки, пачи крак… даже булките, които имаха най-коварния двойник. Баба имаше дебела книга за гъбите с големи картинки и твърди корици. Аз обичах да я прелиствам в следобедните мързеливи часове. Странното е, че вече познавам добре гъбите, но никога няма да ги бера, както тогава. Просто не би било същото и някак би ми липсвало финалното одобрение на баба. Тя ми беше разказвала, че както най-добрите плувци се давят, така и най-печените гъбари се тровят. Само една единствена отровна гъба в цял вързоп може да причини фатален край.

Винаги си имахме предначертан маршрут. Изкачвахме и преброждахме хълмовете като козички, за да навестим всички приятелки на баба. Дружките й прехвърляха осемдесетте, но за мен те нямаха възраст – бяха толкова пъргави и приятно приказливи. Помня, че почти винаги ми казваха: „Туй уба¬вото дете много е пораснало!“. От Миката взимахме току-що издоено топло мляко, което после заквас¬вахме и превръщахме в прекрасно кисело мляко. У Цеката кокошките кудкудякаха и снасяха яйца с най-оранжевите жълтъци на света. У Гина ядяхме прясно сирене, такова, каквото никога след това не съм опитвала. У Милка ни гощаваха с биволско мляко, а често по пътя се натъквахме на курбан, където в голям казан вреше агнешка чорба, само една купа от нея ни засищаше до вечерта. След такива разходки заспивах блажено и с мисълта, че цяло лято ще обикаляме из баирите, ще пием вода от чисти поточета и ще гоня гущерите по листата.

Близо до къщата имах една любима ливада на склон – казваха й Турището. Още като дете лягах в горната й част и се търкалях до самия й край. След това се вмъквах по горските пътеки край нея и пълнех устата си с диви ягоди. Берях билки и пол¬ски цветя, докато ръката ми едва обхващаше букета и го носех щастлива на баба. Заварвах я да плете агнешки чревца в тавата или да суши шипки. А понякога просто гълчеше кучето. Щом ме видеше, вдигаше ръка за поздрав и се радваше на детския ми ентусиазъм.

От нашата вила надолу се виеше разбит коларски път, дълъг около километър, по който през зимата и най-коравият джип не можеше да се качи и да слезе без вериги. Използвахме терена за две пъртини, по които с брат ми се състезавахме с шейни. След спускане кучето ни дърпаше празните шейни нагоре и се забавлявахме до насита. После щастливо уморени се прибирахме у дома, където дървата пукаха в печката, докато в стаята не станеше сауна, а ние се биехме с възглавници.

Ала това време отмина. Сега крача към водопада и вече си мисля как ще се прибера в София. Все повече ме дърпа натам – приятели, работа, безброй задължения. А и не мога до безкрай да живея без телефон, компютър, телевизор и интернет. И все пак ми е хубаво понякога да се поровя в старите снимки, да вдишам миналото и да отскоча до онези изконни простички неща, които са ме правили щастлива и без които детството ми нямаше да е така прекрасно. Дори сега ми е достатъчно да се подсетя за тях, за да презаредя батериите, без да са ми нужни за това пари и връзки. Дали настоящето може да замени онези дни? Не! Но не е и нужно – това му е хубавото. Върнах се тук, за да се потопя в онази реалност, само при спомена за която ми става леко на душата. Скоро ще се прибера, ще включа компютъра, ще избера любима песен, ще я споделя с приятели, брат ми ще ми звънне в скайп, ще си купя слънчеви очила и нова рокля по интернет, без дори да напускам дома си. Сегашният свят е не по-малко хубав, стига да имаме очи да го живеем. Миналото пък ни подсеща, че е добре да го надграждаме с още хубави спомени, любов към природата и родова приемственост.

Вече стигам до водопада с онова красиво езеро отпред, в което се изливат студените струи. Иска ми се да съм под тях. Във водата има човек – онова момче от миналото. Виждам усмивката му и нищо друго. Усещам пръските от падаща вода, попивам жадно смеха му. Той се смее безспирно, заразител¬но, запленяващо, възбуждащо, непосредствено. Лъчите си играят със зъбите му, които се белеят през широката усмивка, пространството между нас е изпълнено с вибрации. В състояние съм да се радвам цяла вечност. Не зная защо се смее, нямам представа кога е започнал и дали ще спре. Толкова поглъщащо и хубаво е, цялото ми съществото се изпълва с радост, зареждам се от мъжката енергия – едно кълбо от голямо щастие. Той се смее и смее… и смее. Започвам да попивам този смях, да го разпознавам с неговите черти, с всяка част от тялото на мъжа. Косата му с цвят на лешник е потъмняла от водата, мокра, лъщяща и бягаща назад. Само някои кичури отгоре стърчат и вибрират като антенки, докато главата му се движи в радостен захлас. Очите му, по принцип издължени, а сега още повече, се смеят с ъгълчетата си и пречат на слънцето да премине през ресниците на клепачите. Една трапчинка е издълбала прорез вляво от уст¬ните му и се киска в хор с тях. Той прокарва ръка през леко наболата буза, нагоре към челото, и чак сега обръщам внимание, че е гол. Над водата се виждат само раменете му. Мисля, че водопадът го разсмива и той запраща смеха си нагоре към небето. Тази жива верига не може да се скъса. Затварям очи. Пак ги отварям. Мъжът си е отишъл. Водните пръски блестят диамантено. Време е да се завръщам в таратора.


Разказът е от сборника “”Нещо в мен, нещо в теб” II (Кристин, Кино, На вилата, За някои сватба, за други – брадва, Дядото)

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай