Public Republic Art Studio

Кино

7 юли, 2016 от · 2 Коментара

Станислава Тодорова


Снимка: Alessandro Galantucci

Шесто чувство

Шесто чувство имах, че и на него не му се ходеше на кино. Филмът сигурно щеше да е добър, афишите го обещаваха, но аз нямаше да разбера. Бях оставила от суета диоптричните си очила вкъщи. Киното беше претекст да бъда с него насаме. Той и неговото жълто-синьо яке ме дърпаха напред по „Витошка“ и току-що бяхме подминали ръждясалото сиво скеле над една изпъчена ламарина, опасваща поредния скучен строеж. Бяхме пресекли „Солунска“. Нямаше ли, имаше ли хора, беше ми все тая. С него забравях да се оглеждам в непознатите лица. Вървяхме вкопчени ръка за ръка, подминахме „Св. Неделя“, храма до хотел „Шератон“ и стигнахме кино „Глория Палас“.

– Ще дават „Шесто чувство“ – каза му касиерката.

Малкият със сините очи ме погледна топло и ме помоли да изчакам на стълбите. Купи билети и пуканки, сърцето си вече му го бях продала за шепа целувки. Помогна ми да съблека въздългото си бледолилаво палто от истинска кожа, което стоеше смешно за възрастта ми. Кожата се провлачи по дъските, преди да я сгъне на две през ръката си. Погали ме по главата, огледа се за бял кон, на който да ме качи, но тъй като нямаше, ме вдигна в ръцете си като скъп подарък. Почувствах се като ефирна русалка, готова да се разбие на пяна за него. Приглади косата ми и ме въведе в киносалона. Посрещна ни познатата смесица от застоял въздух, старо дърво и износена тапицерия. Седнахме на неудобните скрибуцащи седалки, някъде на четвърти-пети ред отдясно и захрупахме доволно пуканки. С дрехите направихме барикада, за да спрем евентуални съседи по място да ни досаждат със забележки.

Филмът започна и аз се огледах, докато още не бяха изгасили осветлението. В следобедния делник в киносалона нямаше навалица. Преброих седем-осем човека, пръснати по предните редове. Стана тъмно. Отражението от екрана ни галеше и очертаваше силуети и сенки около нас.Този път той избра филма за фон. Друг път беше кафето, пейката в парка, купонът у приятели, дискотеката. Водех се, че съм на кино, но с диоптър и половина късогледство всичко губеше очертания.

Освен него. Стараех се да не го изпускам от очи и от една ръка разстояние. Силно се съмнявах, че той щеше да прави същото. Исках да грабя късове от него още сега и да го прегръщам, докато стане част от мен. Междувременно той кротко следеше филма. По музиката си личеше, че сюжетът се заплита. Присвивах очи, за да прочета субтитрите. Обърнах се към него и заброих секундите, след които и той ще ме погледне. След десетина извърна глава, изрече „Как си, съкровище?“ и дъхът ми спря. Той нямаше инструменти да докосва сърцето ми, но постоянно го правеше. Даже и безмълвен. Пред погледа му се почувствах прозрачна лъчиста вода, падаща в безмерната чистота на планински водопад. Стичах се, преливах и отминавах, заглаждайки камъчетата по пътя си.

Застинала в тъмното, мижах неохотно в одебелените размазани букви, които танцуваха по екрана, и разпознавах дългите кадри, напрягащи с музикалната си психодрама. Тръпки на страх или може би ужас пробягваха по тялото ми. Отвърнах глава към него. Той дъвчеше разпуканите царевич¬ни зърна и от време на време ми подаваше в устата като на пони. Аз се чувствах негова и мисълта за това ме изпълваше. Жената в мен го жадуваше болезнено, настойчиво и завинаги. Стиснах бицепса му, но не за да го измеря, а за да го подсетя, че съм тук и не мога без допира му.
Филмът продължаваше. Картонената кутия с пуканки стоеше на чатала му, а ръцете му ловко, леко и настойчиво ме заопипваха. Устните му докоснаха шията ми, докато той освобождаваше ластичето от опашката ми. Косата се разпиля по раменете ми и той зарови лицето си в нея. Вдишвайки парфюма ми, спусна показалец по гръбначния ми стълб, което ме накара да се извия като дружелюбна котка. Издиша шумно в косите и леко ги подръп¬на. Моите ръце бяха влажни от притеснение. Притихнала, държах с дясната пуканките и се радвах на поднесеното. Преравях паметта си за неизказаните думи, неизречените обяснения, непреброените прегръдки. Исках ги тук, но не ми стискаше да си ги взема. Потърсих оправдание в другите. Напуснете това кино, разходете се в този хубав следобед. Толкова ли не виждате, че искаме да бъдем сами, да се наслаждаваме в тъмнината, нашата тъмнина? Мили, изпълни ме, люби ме, целувай ме, искам да се загубя в ръцете ти.

Кървища и хорър се сменяха, а той се смееше. Търсех смеха му навсякъде – по телевизията, по радиото, на стадиона, по време на концерт. Все се намираше някой да се изкикоти почти като него, за да ми припомни колко неповторим е той в това да се смее по този начин. При неговия смях пъргави змии тръгваха от корема ми, виеха покрай гърдите ми и захапваха мозъка ми, докато изсмучат и последния неврон, който крещеше отчаяно „ИСКАМ ДА СИ МОЙ“. С този смях си правех наметка, ако в следващия момент си тръгнеше. Тази усмивка и безгрижност ме заключваха в неговата орбита. Когато светлите кадри озаряваха лицето му, изглеждаше прекрасен, по-прекрасен, най-прекрасен. Лицето му беше порцеланово бяло с топки руменина по бузите, сякаш току-що се беше пуснал със ски по отвесен склон. Когато попаднеше в сянка, го чувст¬вах нежен, вежлив, чувствен и физически толкова близък. Той не помръдваше, докато не получеше всички знаци, че искам неговото внимание. „Гледах“ филма и бяхме заедно, от плът и кръв. Ръката му нежно търсеше моята – обгръщаше я, преплиташе я, пускаше я, пак я хващаше. После я целуваше. Обръщаше я с дланта нагоре и прокарваше пръсти по линиите. Дали хиромантията нямаше да сключи линията на щастието и тази на живота точно днес, в четири следобед, на четвърти-пети ред отдясно, в кино „Глория Палас“? Дръпна ме за прегръдка. Две-три стоножки ме загъделичкаха по гърба. Моите пуканки се пръснаха на земята. Все някой би ме смъмрил и затова. Как успявах да мисля и за такава глупост! Той погали лицето ми, спусна пръсти надолу по шията ми, приглади гърдите ми, хвана вътрешността на бедрото ми и плъзна ръката си по крака нагоре.

Затаих дъх. Свършвах и свършвах, милион пъти, напрягайки по навик очите си в екрана – тиха, доволна, наситна (заситена?). Допря буза до моята, после устата, после езика. Дълъг момент изпълни сетивата ми. Сърцето ми направи спазъм – след два часа нямаше да сме заедно. Пак мислех за след два часа. Всеки път, когато го нямаше, болезненото преживяване на минутите без него и болното очакване да се видим бяха смазващи. Търсех да се заредя за онези изпразнени от съдържание часове, когато него нямаше да го има, когато тяло¬то щеше да зъзне от студ, когато мислите ми щяха да се изливат в пълноводната река на съзнанието с едничката мисъл: „НЯМА ТЕ“.

Хората в салона не искаха да напуснат прожекцията. Пропъждах ги наум, но не помагаше. Между другото следях действието. Брус Уилис и осемгодишното хлапе се гонеха по виещите се стълби нагоре и не чуваха, че моля за интимност. В моята вселена нямаше място за тях. Само той, само неговите ръце и устни, само ние. Невъзможността да бъдем поне за малко сами ме разкъсваше. Търсех екстаза другаде, в имагинерното пространство над нас, в очите му, в ръцете му, в дъха му.

Стрелките на часовника ми проблеснаха в тъмното. До финалните надписи оставаше много време. В тъмнината дишащите с нас двуноги ме натъ¬жаваха, застоялият въздух центробежно ме завихри и ме притисна в нашата неконсумирана любов. Някаква клаустрофобия ме стисна за гръкляна и ме замята в ъглите на салона. Празните седалки се смееха на безсилието ми. Неразплетените възли на заплетената ни влюбеност насъскаха глутница кучета по мен. Щяха да ме разкъсат, ако не бях усетила лекото трепване на ръката му върху рамото ми. Огледах се. Главите на силуетите седяха, обърнати към екрана, но очите им… накъде гледаха очите им? Периферното ми зрение можеше да гръмне от напрежение в очната ябълка. Той беше тук, но някак там във филма, за всеки случай. „Не ме оставяй сама“ – крещеше параноята ми и го плюеше в лицето. Мракобесието се държеше на невидима паяжинка, потрепваща от тавана. Черни призраци от настоящето се взираха в мен и беше важно сега земята да забави своя ход, да сляза със стенания на плач и оргазъм и да потърся моето щастие другаде.

Оставих предразсъдъците да ми пукат тъпанчетата, компромисите да отстъпват място на мни¬мата порядъчност, претопила душите ни в калъпи¬те на другите. Направих аватарска крачка към Луната и оставих зарадваното човечество с още една емпатия по несбъдната любов.

Майкъл ме чакаше на огромния лунен кратер и редеше пасианса на галактиките.
– Майкъл, загубих сърцето му, дирите му, забравих очите му. Майкъл, аз още го обичам.
– Не жали – каза ми той, приведен напред, в черните си кожи и катарами, облакътен върху ни¬ска масичка с нарисувано шахматно поле в златно и черно.
– Ще те науча на лунната походка – каза той и отмести зад ухото си немирен черен кичур от коса¬та си.
– А френски белот можеш ли? Ще те науча… – казах вяло и тъжно.

Шесто чувство имах, че така ще се случи. Двама самотници в един кратер, разминали се с любовната комета. До мен, за спомен, стоеше къс от онази горда ламарина, опасваща ръждясалото скеле на строежа на „Витошка“, просто така, за атмосфера.


Разказът е от сборника “”Нещо в мен, нещо в теб” II (Кристин, Кино, На вилата, За някои сватба, за други – брадва, Дядото)

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • читател // 7 юли, 2016 //

    Ето ви нещо съвременно и смешно:
    http://literaturensviat.com/?p=121814

  • DR UKAKA // 1 авг, 2016 //

    Искате ли вашият ex обратно с добри отношения и този правопис пудра може да реши всички семейно проблеми and
    Много въпроси, той е добър правопис пудра
    контакт
    Д-р ukaka
    Той е специализирана в различни правописа леене.
    ([email protected])
    WhatsApp + 2348101333444

Коментирай