Public Republic Art Studio

Шапка в наследство

15 юни, 2016 от · 1 Коментар

Виолета Кънчева

shapka
Photo: Stefano Corso

Случи се едновременно – сядането й върху пейката – птица в гнездото си и широкият й жест – „Сядай” – мах на крило. Очите й вече излъчваха лешниково сияние, сменило предишното смущение – легнала удивителна, побрала се в две цепнатинки. Беше ме приела, усетих.

Пръстите, събрани като за молитва, обхванаха деликатно извитото ухо на чашката от тънък порцелан. Мирисът на кафе се заплете в косите й и се усили. Пчела, кацнала на синята точка на блузата й се колебаеше на кръстопътя между топлата женска пазва и чинийката с перлено слако от дюли. Между нас имаше всичко: одобрение, харесване, доверие…

Думи нямаше. Цялата картина „Кафепитие” на верандата беше поставена във флоралната рамка на виещата се лоза. Жената сякаш подхвърли във въздуха това безвремие и то се разпръсна във внезапното намерение тя да тръгне нанякъде.

Премина през отворената врата леко, същинско съновидение, което се скри във вътрешността на гостната. Усетих вкус на непозната празнота, премесен със захарната сладост на замръзналата в ръката ми лъжичка дюлево сладко.

Беше се върнала. В ръцете й се поклащаше черна широкопола мъжка шапка. Идваше право към мен тази шапка и аз трябваше да протегна ръце, да я поема. Сложих я на масата бързо, нервно, да не ме опари.
- Ще ти отива – каза жената срещу мен, сякаш искаше да поправи стореното.

Поклатих неопределено глава. Станах рязко, поклоних се, взех шапката и помахах с нея за сбогом. По гладкия калдъръм, обратно към входната врата, аз усещах странна топлина върху рамото си. Добра хазяйка е имал моят старец, побутваше ме тази успокояваща мисъл по пътя към другото място, при другата жена. Имах вече шапката, сега трябваше да намеря и гроба на вуйчо си Нахабед – нали така се полага на един наследник, закъснял много с всичките ритуали на претърпяната загуба.

Старите дъски на мрачния коридор скърцаха при всяка моя стъпка и това ми внушаваше чувството на значимост, караше ме да изглеждам впечатляващо солиден млад мъж.
Жената зад бюрото беше делова и пряма, от ония, които не си губят времето в празни приказки.

– Вие сте племенникът на бай Нахабед – каза тя, сякаш шапката му беше визитна картичка.

Беше готова с всичко: с чашата кафе, с някакъв стар брой на пожълтял ветник и с листче, изпълнено открай докрай с дребен и равен почерк. Кафето беше незлобливо, вестникът миришеше слабо на изветряло печатарско мастило и много силно на прах. Върху листчето сякаш бяха прехвърлени данните от паметната плоча на вуйчо: Нахабед Гарабедян – 1913/1980, парцел ІV.

***
Гробът му беше застинал във времето – каре без орнаменти, без възможности за различност, в респектираща и откровена запуснатост. И все пак някак съотвестващ по съседство с другите карета.

Наоколо имаше недоумяваща намеса от масички, които угощават помени, напъпили хризантеми си съжителстваха с пластмасови кокичета, люляци дремеха в летаргия, безплодни жасмини се полюляваха, диви бръшляни носеха отпечатъка на прашна вечност. Само бухналите чимшири, вкопчени в пръстта, издаваха безнадеждната роднинска упоритост да поставят истинска въздишка върху мъртвите.

Встрани от парцел ІV беше парцел Х, който приличаше на каре, отцепено от Арлингтънското гробище – кръстове с избелели имена и угасени фенери.

Трябваше да чуя и третата жена – какво е написала преди време В.К. в онзи пожълтял брой, който извадих току що от вътрешния джоб на сакото си . „Лице без белези, но белязано – самотник между всички нас.

Без минало, но с невероятно присъствие. Беше като у дома си в кръмичката „При Магърдич”. Винаги господар на чашката си. Оставяше угарката между пръстите си да плете паяжини, които го скриваха още по-дълбоко и го правеха по-далечен.

Пожълтели, дебелички, пръстите му методично умъртвяваха угарките, после съзаклятнически драсваха кибритената клечка, плътно покриваха стъклена чашка и бяха винаги толкова работливи. Бяха и непорочни, защото не познаха докрай броенето на сребърници.

Работата му беше проста, платата му също, също така просто я харчеше – за цигари и гроздова. Носеше снимки от града Ш в града В, а оттам връщаше готовите клишета за местния вестник и многотиражките. Не отказваше тази услуга на никого и платата за нея беше твърда – колкото за една малка ракия в „При Магърдич”…Чужди ли, свои ли, подредиха гроба му за последно…

Прибрах сгънатия брой на местния вестник, листчето с данните за гроба на вуйчо ми, оставаше шапката му. Какво да правя с това наследство? Да я оставя тук, по средата на карето – вятърът ще я изтъркаля като суха туфа треви, малко по-нагоре към паметника – дъждът ще я напълни като чаша и заедно със същия вятър ще я изпият, ще остане само копринена й лента. Но нали тя си е моя. Без огледало, опипом, затискам перчема си с нея и тръгвам като човек с напълно нова самоличност. Къде отивам ли? Ами то е ясно – в кръчмата „При Мъгардич”.

Отварям вратата. С някаква злост синкавият дим се хвърля навън. Влизам, не свалям шапката. Мълчанието тропва върху масите заедно със стъкления звън на чашите. Познаха шапката. Приеха ме. Всички.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

Коментирай