Public Republic Art Studio

Публичен дом

9 януари, 2016 от · 3 Коментара

Кристин Димитрова

Publichen_dom
Photo: Stefano Corso

Борис Гочев сви в малката уличка, мина покрай безглавите манекени във витрината на магазин за гащи и нощници, влезе в безистена, поколеба се, извади в сумрака му листче с адрес на гърба и продължи с подновена решителност напред. Листчето беше откъснато от календарен бележник и върху него беше отпечатана толкова далечна дата, че Борис дори не беше сигурен дали държи да присъства на нея.

Краят на безистена сияеше с матова завеса от отслабваща светлина. Вътрешният двор беше обрасъл с трънаци, между които нечии грижовни ръце бяха правили опити да садят маргаритки.

В дъното му трима сервитьори от ресторант, чиято фасада беше откъм улицата, пушеха и говореха по телефоните си на арабски. Никой от тях не погледна към Борис.

Свечеряваше се. Над затворения двор се спускаше синият дъх на небе, което знаеше всички тайни, но не споделяше нито една. Борис Гочев въздъхна и продължи по каменната пътечка до стара двуетажна къща с виолетова врата.

Звънецът отрони два тона, които се сляха в хармонично единство. Някой отвътре натисна бутон и ключалката на вратата зажужа подканващо.

Борис влезе и се огледа. Стените бяха облепени с тапети на ярки цветя, които правеха истинските цветя във вазите по земята да изглеждат недостоверни. От края на коридора дебела жена с руса коса чевръсто заобиколи бюрото си и стана да посрещне новодошлия. Роклята й беше черна и дълга до земята, като на конферансие.

- Заповядайте – каза с доверителен глас тя. – Малко сме претоварени по това време, така че ще се наложи да поизчакате, но няма да съжалявате.

Борис се зачуди дали косата й е истинска и реши, че не би могла да бъде. Русите къдрици извираха от върха на главата й и се спускаха надолу в равномерни спирали като синтетични модели на ДНК.

Лицето й, под тъмните очила и червилото, му се стори леко познато. Напомни му за една критичка, която преди двадесетина години беше посрещнала възторжено първия му роман, но повече така и не се видяха.

Борис се смути. Беше дошъл да се хвърли в неизвестното, а мислите му, като недеклариран багаж, се бяха промъкнали заедно с него. Беше нервен.

- Заповядайте, заповядайте – повтори тя, запали свещ от бюрото си и му кимна да я последва. Междувременно успя да сгъне вестника, който вероятно беше чела до идването му, и да го бутне настрана. – Господин Милев се обади да ви препоръча. Как е той, отдавна не сме го виждали?

Борис се ядоса на приятеля си, който му даде адреса. Чак пък да го препоръчва – като че ли кандидатстваше за държавна субсидия. Няма нищо по-неприятно от това, най-близкият ти приятел да е драматург. Първото е, че ти се налага да следиш всичките му изяви по сцените, а част от тях са такива, че дори режисьорите трудно намират адресите им.

Борис беше много предпазлив към това изпитание. Веднъж беше отишъл на премиера с една сътрудничка на списанието, в което работеше. Пиесата се оказа тъпа и това уби настроението им за вечерта, а по-нататък и отношенията им. Нещо, което трябваше да се роди между тях тази нощ, угасна заедно със спора им за правдоподобността на главната героиня.

Борис знаеше, че безкрилата пиеса на Тошо Милев по някакъв начин върна бъдещето му от по-цветните пейзажи на взаимност, към които то се беше устремило, към познатата сивота, но нямаше как да поиска за това сметка на приятеля си.

След този случай обаче започна да ходи на премиерите му задължително сам и единственият проблем, който имаше след някоя по-несполучлива постановка, беше да намери поне една нейна добра страна, която да изтъкне по-късно по време на алкохолните утешения.

Тошо Милев обаче беше неравен драматург и понякога нещата му излизаха неочаквано силни. Тогава Борис нямаше проблем с похвалните думи, но пък се прибираше с натежало сърце. Страдаше не от успеха на Тошо Милев, което лесно би могло да се окачестви като завист, а от собствената си липса на успех в този момент, което пак си беше някаква завист, но от втори ред.

От три години насам Борис пишеше нов исторически роман, който отначало бе тръгнал стегнато и бързо, а после се бе разлял като пълноводна река в равнина и сега сюжетът криволичеше от една плитчина в друга. Приятелите забелязваха някакво мълчание около него и го питаха все по-загрижено: „Как е? Върви ли романът?”

Загрижеността е приемливото лице на злорадото любопитство. Отначало Борис гледаше да крие какво пише, за да не му се изпари идеята. По-късно, под натиска на въпросите, започна да си измисля какво пише, само и само за да отговори нещо.

Всъщност не пишеше нищо.
Това не му пречеше вечер, след като се прибере от редакцията, да включва лаптопа си и да се клати пред недовършената страница. Японците, чиято цел е минимализмът, казват, че една бяла страница струва повече от сто нарисувани.

Постепенно Борис разбра, че без да иска, беше овладял точно това изкуство. Героите му се раздвояваха, искаха да правят по две-три неща едновременно, императорският пратеник си противоречеше, тайнствената гадателка постоянно сменяше облика си, а царят беше потънал в нерешителност.

Нов Хамлет, в неприятна прилика с оригиналния, напираше да се роди и Борис беше престанал да пише, за да му попречи. И така, той сядаше пред лаптопа си и не пишеше ту по принуда, ту без да иска.

Приятелят му Тошо Милев нямаше тези проблеми. Той беше убеден, че каквото и да надраска по листа, е гениално и беше прав в съотношение едно към пет. Тошо имаше чувствителни, раними очи и тенекиен глас, който се процеждаше педантично през тънката му уста.

Той умееше да се чувства творец – чувстваше се добре в тази кожа. Когато нещо не му харесваше, разиграваше истерични етюди и всички му помагаха. Борис не можеше да си позволи това. Верен на мъжественото си кредо, той премълчаваше проблемите си, трупаше ги в себе си и вътре в него вече беше започнало да се оформя едно голямо бунище.

Но макар да не беше от приказливите, Борис все пак споделяше с Тошо. Внимаваше да не му каже всичко, а само по нещо от тук и там, толкова, че Тошо да не схване цялата картина, но Борис да се залъже с някакво облекчение.

Тук идваше втората неприятна връзка между приятелството и драматургията. В момента, в който разговорът потръгваше, Тошо Милев имаше навика да вади тефтер от джоба си и да казва: „Чакай, чакай, това е толкова автентично! Гениално. Чакай, моля ти се, да си го запиша.”

И Борис изчакваше Тошо да си запише репликата му, която той самият беше казал почти без да мисли, а Тошо беше отсял като гениална. Чия беше гениалността тогава? След разговор с Тошо Борис се заразяваше да вижда гениални проблясъци в какво ли не и се чувстваше окрилен от лекотата на света, но до ден-два се излекуваше от усещането. Реалността нахлуваше с всички свои нерешими половинчатости.

Третият недостатък на Тошо Милев беше отчасти следствие на втория и стана ясен, когато Борис видя историята на своя развод драматизирана. Актьорите се караха пред легло с балдахин и с приповдигнати гласове повтаряха познати болезнени реплики. И защо въобще продължаваше да е приятел с Тошо Милев? Ами с кой друг?

Дамата с русия фонтан на главата поведе Борис през коридори с нисък таван и още цветя по тапетите. Тя вървеше напред със свещта и създаваше храмова атмосфера, а той я следваше като пилигрим и с леко приведена глава избягваше трегерите по тавана.

Вълнуваше се. Малко се притесняваше как ще се представи и тези притеснения го караха да заема някаква принципно отбранителна позиция срещу света. Беше любопитен и същевременно се тревожеше дали това, което го чакаше на края на ниския коридор, щеше да му хареса. Иззад някои от вратите долитаха естетизирани стонове.

Влязоха в сумрачно фоайе с тежки червени завеси край стените и удобни на вид, дълбоки кресла. От едната му страна имаше малък подиум, обточен с драперии като ковчег за поклонение.

Борис се огледа опознавателно. От скрити тонколони се лееше отпускащ джаз. Водачката му остави свещта на ниската масичка пред него и му предложи с жест да седне. В сенките на залата се очертаваше профилът на още един човек.

- Какво питие да ви предложа?

Точно по същия начин беше формулирала въпроса си и сервитьорката в барчето зад театъра, където Борис и Тошо Милев бяха влезли да си допият на спокойствие при последната им среща.

Заведението поддържаше здравословна психическа дистанция от вегетарианските ресторанти наоколо и даваше възможност човек да загуби усещането за собствената си уникалност пред петната по масата, оставени от по-ранните поколения.

- Задръстил си се – му беше казал тогава Тошо. – Имаш нужда от стимул, от разтърсващо преживяване.
- Вчера ми отказаха спирачките и дадох колата на сервиз. За една бройка да падна в канала. Това малко ли е?
- Не, бе, идиот, говоря ти за емоционален взрив. За ток през тялото. За гмурване в неочакваното. За нещо, което да те зареди. Да те разтърси.
- Имам чувството, че ти също ми говориш за колата, но по друг начин.
- Гениално – разсмя се Тошо. – Върховно! Чакай да си го запиша.
Извади бележника си, писа нещо, а после откъсна една декемврийска страница с адрес на нея.
- Аз съм много доволен – каза той с повдигане на вежди и му подаде листчето. – Ако не те е страх, ще се пробваш.

Борис въобще нямаше намерение да се пробва, но думите „ако не те е страх” решиха въпроса. На идиотите като Тошо, които не се замисляха, всичко им костваше много по-малко кураж.

С питие в ръката и свещ между коленете Борис се огледа още веднъж, за да прецени обстановката, но най-вече за да хвърли още един поглед на другия посетител. Оказа се, че и онзи беше обзет от същите намерения и очите им се срещнаха в тъмното.

Разкрит в тайните си помисли, Борис се загледа в празния подиум и се заклати в ритъма на музиката в престорен унес. Непознатият обаче стана и дойде с чашата си на неговата маса.

- Може ли?

Не може, мамка му, откъде-накъде ще може, имаш си масичка, стой си на нея и не досаждай на хората. Тук всички идваме, за да си стоим на собствените си масички и след това да ни дадат ключенце за собствената ни стаичка. Борис вдигна начумерен поглед и видя лицето на младия мъж пред него.

Беше почти момче и прикриваше този факт със сложна комбинация от брада и мустаци. Косата му беше вдигната нагоре и вързана в малък артистичен кок.

Без съмнение това беше нашумелият напоследък по литературни рецитали, криейтив хепънинги и политически демонстрации млад талант Геша. Геша имаше повече имена, както всички други хора с лична карта, но те се свиваха под яркия звук на съкращението си и никой не ги ползваше.

На два пъти Геша беше давал за списанието на Борис текстове, които разделяха малката редакция на две. Половината от хората твърдяха, че този дързък стил на писане чертае нови пътища в литературата, а другата половина се притесняваха от реакцията на комисията по етика и медийна регулация.

Борис не харесваше текстовете на Геша, намираше ги за малокултурни и некадърни, но неизменно се застъпваше за публикуването им.

Там някъде извън редакцията се събираха хора, отправяха си литературни съобщения един към друг, общуваха чрез страниците, били те електронни или в по-редки случаи хартиени, и той не искаше списанието му да се откъсва от тази активна публика.

Всъщност тя, навикнала на безплатен интернетен достъп, не увеличаваше и с една бройка продажбите на списанието, така че в този план усилията на Борис можеха да се считат за идеалистични.

- Заповядай.

Тъй или иначе, нямаше къде да се скрие. Геша седна и почти се сгуши до него.

- Още никоя не излиза.
- Да.

Помълчаха за малко двамата и после Геша започна отново.

- Ти, вие, сигурно често идвате тук.
- Не.
- А на мен ми е за пръв път.

Местоимението „мен”, което по време на рецитали излизаше от устата на Геша дръзко и в комбинация с огнен поглед, сега се смота деликатно между останалите му думи. Борис се почувства призован да осигури защита. Това беше добър повод да забрави за собствената си несигурност.

- Винаги има пръв път.
- Гаджето ми ако разбере, ще ми отреже кура.
- Ми тогава защо си дошъл?
- Малко е трудно да се обяснява – каза Геша и допи чашата си наведнъж. После устата му заговори сама и някак с радост, че има на кого да говори. – Глей сега, знаеш как е в литературата. Или се държиш, или отпадаш. Среден път няма. Има само среден пръст.

Аз много ви завиждам на вашето поколение писатели. Нямаш представа как ви завиждам. Живели сте си един такъв спокоен живот, политиката – мани я, кво й е толко на политиката? Имало диктатура, лошо било, добро било, дето се казва – още по-хубаво. От сега до края на живота си имаш за кво да пишеш.

Тя тая тема няма да спре. А пък ако си роден и на село, още по-гот! Като почнат едни спомени… Днес за баба ми с хурката, утре за дедовия ми… Тия хора цял живот вадят по нещо.

А аз – кво? Трябва да събирам автентични преживявания. Всеки иска нещо да го разтърси. Е, колко автентични преживявания да разкажа? Вече съм разказал за два живота, а хората още не са ми научили името. Ебаси. Най-гадната професия е това.

- Най-гадната е.
- И не стига, че хонорарите са все по-малки, ами сега ще си плащам и за едното ебане. Поне това досега ми беше безплатно.
- Тръгни си сега и не плащай.
Геша опули срещу него недоверчивите си очи.
- Ти чуваш ли се? Тая рехава публика как се сглобява?
- Така е. Малко сме. Нарядко сме.
- Изчезващ вид.

В този момент музиката се смени и на подиума се появиха две жени. Едната беше облечено като медицинска сестра, а другата – като розов заек. Двете затанцуваха в такт, като в дясната си ръка медицинската сестра размахваше слушалка, а заекът – мажоретен помпон. Борис се сниши зад гърба на Геша.

- Кво правиш, бе, батка?
- Заекът. Тази ми е студентка от курса по творческо писане.
- Тогава и аз не я искам.
- Тя е по-младата.
- Не я ща!
- Взимай я спокойно. Безнадеждна е. За пет реда – десет деепричастия. И все за душата пише.
- Ще ме познае.
- Глупости, ще те познае! Мен ще ме познае. Отказах й публикация.
- Ще ме познае и ще се разчуе.
- Нали това искаш!

Двете жени вече се бяха доближили до тях с танцова стъпка и за късмет на Борис заекът задърпа Геша към себе си. Той скри лицето си в помпона й и с подкосени колене я последва. Медицинската сестра поведе Борис към една от завесите, зад която имаше нов коридор и свободна стая.

Вътре беше обзаведено с кресло, легло, масичка с настолна лампа, с две думи, беше беше уютно, вън от това, че миришеше на фитнес салон. Зад перденцата трепкаха листата на дърво от вътрешния двор.

Сестрата смъкна чаршафа от леглото и с делови движения постла чист. Докато правеше това, си тананикаше. После се изправи пред Борис и с полуусмивка започна да разкопчава копчетата на престилката си едно по едно.

Борис беше неприятно разлюлян от поредицата срещи през последните минути.

- Да не би и ти да пишеш нещо?
- Какво да пиша? – попита сестрата със същата полуусмивка и разкърши ханша си с три танцови чупки.
- Проза, поезия. Откъде да знам?
- Не, не пиша.
- Не?
- Не. Защо, трябва ли?
- В никакъв случай!

Сестрата остана по бял сутиен с два червени кръста върху чашките.

- Как искаш да го направим?

Борис усети подем в тялото си. Нахвърли се върху разголената й кожа и след няколко гимнастически премятания в леглото овладя положението, което означаваше, че той беше отгоре, а тя се приготви да издава страстни звуци.

Но той вече не виждаше лицето й. Сетивата му поеха командването. Сърцето му бумтеше в слепоочията. В главата му галопираха конници, копитата им трещяха по сухата земя, и той ги предвождаше с изваден меч в ръката. В далечината сред златна светлина се виждаха стените на узрелия за превземане град.

- А нов роман скоро да чакаме ли?
- Моля?
Конете преминаха в свободен ход, а някои от ездачите им дори слязоха от седлата.
- Не, не, нищо, продължавайте си – подкани го тя, внезапно преминала на „ви”.
- Какво е това! Стига! Стига! – кресна Борис, грабна настолната лампа и я заразмахва към жената.

Тя скочи от леглото и хукна да бяга из малката стаичка, а счупената крушка й пресичаше пътя с едри махове. Някъде в помещението вероятно имаше паник-бутон, но в паниката си жената не можеше да стигне до него.

И тя прескачаше леглото ту от от едната, ту от другата му страна, а Борис се хвърляше след нея с лампата напред. Свалените му панталони спъваха глезените му. В един момент двамата застанаха от двете страни на леглото, а вратата беше на равни разстояния между тях.

- Чакайте, чакайте – извика жената. – Какво се случи?
- Случи се, че сега ще те убия!
- Ама защо? Какво сбърках?

Увлечен в нов диалог, Борис почувства необходимостта да й отговори.

- Защо ме пита за новия роман?
Жената въздъхна. Беше гола и възрастта й личеше по един приемлив начин.
- Нали ме питахте за писането! И аз ви познах! Исках да ви полаская. Клиент все пак…
Борис хвърли лампата настрани, обу си панталона и седна на леглото.
- И само защото съм клиент…
- Не, не, не. Аз наистина се интересувам. Чела съм и „Среднощни конници”, и „Скритият владетел”, и „Желязното разпятие”. Последният, да си призная, не исках да свършва така.
- А как?
- Ами тя трябваше да избяга с монаха, а не да се жени за приятеля си от детството. Приятелите от детството не стават за съпрузи. Не е романтично – тя седна на леглото до Борис. – Дори бих казала, че е много груба грешка да се омъжиш за приятеля си от детството. Знаеш го от малък, мислиш си, че знаеш всичко за него, пък той си имал други неща наум. И като му взех един ден джиесема…
Борис се почувства длъжен да отклони темата.
- Вие май доста четете.
- Какво друго да правя? Седя тук по шест часа на ден, чакам клиенти, те идват, отиват си, колко да ги държа? Половин час най-много. А сега знаете, че е криза, понамаляха хората, отлагат ангажименти, няма как, и аз ги разбирам, трябва да се живее.

Вие нямате представа, но това, моето, е скучна професия. Ден след ден, ден след ден, няма романтика, няма тръпка, на мен не ми се случват такива неща, каквито на вас, писателите. Пък и вас хората ви уважават. А аз нямам удовлетворение. И чета ли, чета. А телевизията – гнус ме само като го видя този телевизор.

- Отвратително нещо. Само боклуци дават.

Следващите няколко часа преминаха в оргиастично опиянение, дълбоко разбиране, свободен обмен на мисли, дискретни жестове на внимание със символична стойност, разтърсващо удовлетворение и отмяна на всички останали ангажименти за вечерта.

На излизане от дома дамата с русата перука изпрати Борис Гочев до вратата.

- Познаваме ли се отнякъде? – попита той.
- Не мисля.
- И да се познавахме, нямаше да ми кажете, нали?

Тя се усмихна.

- Вижте, всеки в света бърза да разпознае някого като свой близък, само защото сме толкова сами. Този дом съществува единствено поради тази причина – каза тя и му подаде листовка. – Заповядайте на нашите традиционни групови събирания всеки последен петък от месеца.

- Засега няма да се включвам в обсъжданията – отвърна той и в следващия момент осъзна грешката си.

По лицето на дамата премина сянка на недоумение, но това не й попречи да схване общия смисъл.

Тя вдигна облечената си в черна дантелена ръкавица ръка и помаха на Борис с четири пръста. Силуетът й остана облегнат на ръба на вратата, докато той се отдалечаваше. Наближаваше полунощ и над вътрешния двор бяха надвиснали едри, мълчаливи звезди.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • К. // 11 яну, 2016 //

    Мамка му, каква е поантата, Кристин? Питане откъм активната публика:)

  • щ // 9 мар, 2016 //

    Толкова по-приятно е да четеш за някои хора, отколкото да си общуваш с тях! Особено когато са описани със зорко око, иронично, но и с разбиране.

    Разказите на Кристин (твърде близки и естествени за фамилиарничене) продължават ме задържат до помахването на кадифената ръкавица.

  • К. // 30 май, 2016 //

    Имаше ли грешно изписана буква М… като финал в публикацията на 9 януари?
    Държа на нашата буквичка К, мила Кристин, затова не приех първата хрумнала ми отпратка към Мрак, Мълчание, Мръсница…

Коментирай