Public Republic Art Studio

Албум с една снимка

31 декември, 2015 от · Няма коментари

Ина Иванова

mirror
Photo: Stefano Corso

Седим на дивана и пием студена вода. Буквално. Вода с лед и резенче лимон вътре.

Навън лятото нажежава града. Вкъщи климатикът нахално побеждава. Аз и той – Слав с неуседналата душа на градски номад. Слав с китарата, свирила по улиците на повечето европейски столици. Усмихва се. Нито весело, нито невесело.

Опъвам тънката рокля над краката си и знам, че е ненужно. Стеснително движение – жените си позволяват такива само пред мъже, с които нищо не е било. Познаваме се от миналото лято с палатките, безбройните разговори, компанията ни с менящ се състав, дългото плуване срещу вълните. Увереността, че лятото свършва, а животът все още не започва.

Започнах скрито да тъгувам, още преди да се приберем. Особено в препълнения автобус за вкъщи. Здравословно потъгувах, даже малко и от страх, че уж всичко предстои, а аз все още не зная какво искам.

После компанията се пръсна като кубчета лед по стъкления плот на зимата.

Но ето ни на моя диван. Година по-късно. Слав си е същият, аз – едва ли. Той казва, че съм си все такава принцеса с карамелена кожа. Подозирам, че го е взел от някоя песен и благосклонно му го съобщавам. После донасям вода. Нямам друго. „Извинявай, ако знаех, че ще дойдеш”… Чак тогава ми става неловко.

Слав вади от раницата си патронче джин. Горещ.
- Много е мило, че си ми дала истинския си телефон.

Не знам какво да му кажа. Не знам за какво да говоря с него, всъщност не го познавам. Чакам да ме попита какво ще правя довечера, за да го поканя да дойде с мен и да слушаме джаз в клуба с шарените възглавници. Вместо това:
- Нося ти нещо.

Той пак взема раницата, рови във външния джоб и вади някакво албумче с пречупени крайчета. Боже, не знам какво да очаквам от тоя човек. Мълча за всеки случай. Той го мята на масата и се ухилва.
- Вътре има само една снимка. Моя.

Проверявам. Момченце с жълт гащеризон и равно подрязан бретон. Може и да е той, трудно ми е да преценя.

- Много мило. Искаш ли довечера да отидем да слушаме музика? Имаме нов клуб край басейна.
- Искам да ми я пазиш.
- Добре.

Какво му става? Слав не е по драматичните жестове. Той е едновременно тежък и лек, ходи по плажа с подскачащата си походка, дърпа от цигарите отривисто и пее заразително. Навикнал е да печели хората бързо и за кратко.

Оставям албумчето на дивана. После правим бърз и неинтересен преглед на общите приятели. За всеки от тях знаем горе-долу едни и същи неща. За себе си не знаем нищо.

Слав изпружва крака и ми разказва, че цяла пролет е свирил в Лондон с едно цигуларче. Точно така го нарече. Цигуларче. Познавал го отскоро. Вадели се добри пари. Аз започнах в един офис. Вадят се лесни пари и съм отегчена. Не му казвам. Истината е, че все още не знам какво искам. Едно време тези въпроси ми ги задаваше майка ми, сега не позволявам никому. Имам малко приятели и гарсониера под наем. Имам цветни чаши. Дрехи в различна степен на харесване. Книги. Мъж, в когото съм влюбена. И осем етажа между мен и земята.

Слав пак хваща албумчето и казва, че това му е единствената детска снимка. Намерил я тикната в рамката на огледалото. В къщата на баба си.

- Къщата я продадоха миналия месец.
- Ще ти я пазя – леко невъзпитано ми се струва да питам защо точно мен е избрал. Предпочитам да се осланям на подозрението, че е нездравословно импулсивен.

Слав си поема дъх и изстрелва:
- Принцесо… Аз съм сирак. До осми клас бях по пансиони.

Веднага си запредставях студени макарони, гаден фаянс, детски бой и всякакви гадории.
- Ей, спокойно. Беше си просто училище. Не всички деца от домовете дишат лепило по гарите. Ходехме през ваканциите на лагери, а после баба ме вземаше при нея на село. След това ме записа в Музикалното и там пак на пансион. Имах някаква стипендия.

Гласът му е твърде равен. Боя се да му съчувствам, но усещам, че той принадлежи на света на възрастните. Неизвестно защо аз дори не съм се запътила натам. Отклонявам поглед към бутилката топъл джин на масата.

- Не ти е било лесно.
- Зарежи сега! – Слав продължава да може да се усмихва. Неубедително. – Загубих си всичките други снимки. Напуснах си една от квартирите набързо. Преди години това. Абе избягах, не бях си плащал наема, нямахме договор. И аз уж взех всичко. Те са останали в една кутия от обувки, държах ги там заедно с разни важни детски съкровища.
- Какви?
- Метална количка. Зъб. На татко ключовете, с които е бил в мината, когато… Ей такива.

Мълча и много искам да си изтрия очите. Сграбчвам чашата с леденостудена вода, спасителната чаша с хлъзгави стени. Ръцете ми са горещи и потни, или стъклото е изпотено, не ме интересува, нищо никога не е каквото изглежда. Драмите ме плашат и очароват. Лятото е на път да се превърне… не знам в какво. Не помръдвам дори, дано ме отмине.

Да ме отмине горчивата чаша, която не е отминала рижия Слав. С леката душа, с тежкото детство.

Вечерта отиваме в един затънтен бар и той ми купува няколко поредни менти, и аз се разкисвам, и плача за глупости, и посмявам да го питам „Защо оставяш единствената си снимка на мен?”, и усещам, че непростимо завалям на „единствена”. И едва когато се извинявам, че съм пияна, той ме прегръща. Доверително ме прегръща и казва, че в живота си е имал точно две сериозни връзки. И на нито едно от момичетата не е посмявал да я даде. От страх, че ще се появи друго, по-важно, по-красиво. Което ще го обича повече.

- Не… което ти ще обичаш? – вдигам му вежди.
- Не.
- Какво да го правя твоя албум сега?
- Просто го пази.

Спирам да пия. Той продължава. После ме изпраща до нас и ми казва, че тая снимка остава при мен, за да го отърве от очакването. Да спре да се пита дали всяка следваща жена няма да е по-добрата. Да продължи.

- Така ще се ожениш, моето момче. – казвам му и отключвам входната врата.
- Нека, принцесо! – саможертвено фъфли Слав.

Покланя се и си тръгва.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай