Public Republic Art Studio

Илия Троянов: Ако този процес на обезлюдяване продължи, наистина има реална опасност тази страна и култура да изчезнат

12 ноември, 2015 от · Няма коментари

Интервю на Велина Вебер с писателя Илия Троянов

Photo_Trojanov1

Роденият през 1965-та година в София писател Илия Троянов е едва шестгодишен, когато родителите му решават да избягат от България и да потърсят убежище в Западна Германия.

Днес той се нарежда сред най-значимите немскоезични автори, носител на редица престижни литературни отличия като наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата (2006) и Берлинската награда за литература (2007).

В новия си роман „Власт и съпротива”, който Илия Троянов сам определя като „произведението на живота си”, авторът се завръща към корените си и описва времето на комунистическия режим в България.

Творбата, над която писателят работи в продължение 20 години, е сред номинираните за най-добър немскоезичен роман на 2015-та. „Власт и съпротива”се очаква да бъде издаден на български език през месец май или юни 2016-та година от издателство „Сиела” в превод на знаменития преводач от немски език Любомир Илиев.

Photo_Troyanov2

С Илия Троянов се срещаме на интернационалния литературен фестивал в Хамбург „Harbour Front“, в рамките на който всяка година пристанището на северногерманския град се превръща в литературно средище на автори от цял свят пишещи на немски език.
Photo_Troyanov4

Илия Троянов бе поканен да открие като почетен гост тазгодишното литературно събитие. В своята ерудирана реч, богата на препратки към литературни и интелектуални светила като Достоевски, Хабермас и т.н., авторът обърна внимание на литературното писане за феномени като предателството, опортюнизма и индивидуалната и обществена съпротива срещу тях – основни теми и в новия му роман.

Цитирайки литературни величия като Томас Ман и Йосиф Бродски, Илия Троянов подчерта неотменната задача на литературата и изкуството да не естетизират действителността, а именно да тематизират наболели социални и политически явления.

Photo_Troyanov7

Г-н Троянов, когато родителите Ви напускат България, Вие сте 6-годишен, но в творчеството Ви, както и в новия Ви роман „Власт и съпротива” тя често е тема. Кое е онова, което Ви връща към страната, в която сте роден, но сте прекарали най-малко време от живота си?

Това не е точно така, защото въпреки живота зад граница, България винаги има присъствие в семейства, които живеят извън страната: дали е чрез връзките с роднини, които са останали в родината, дали е чрез спомените.

Чрез родителите се предава на децата една особена конструкция на България. Бих казал, че те създават една фикционална страна – една смесица от собствени надежди и преживявания. Аз съм израснал с това. Освен това, вкъщи винаги се говореше на български език.

Интересен момент е, че когато бях на 16 години, реших, че непременно трябва да мога да чета на български език. Баба ми ми изпрати един буквар и аз като ученик от първо отделение започнах да сричам „ба-ба” (смее се). Оттам нататък се запознах с българската литература – с класиката и съвременната литература.

По този начин България никога не е изчезвала от моя живот. Освен това, годината 1989-та беше свързана за тези, които я преживяхме, с най-различни очаквания.

За мене беше една особена година, защото за първи път тогава имах възможност да се завърна, което се случи именно през декември на 1989-та. За мене това беше изключително интересно преживяване.

Станах свидетел на големите митинги, веднага се запознах с много хора, които тогава бяха много активни, с привърженици на Опозицията, с много, които бяха лежали по затворите, по лагерите. Опитах с моите скромни средства да подпомогна отделни инициативи.

В този смисъл България е една от темите, които са част от моето мислене, от моето внимание открай време. Освен това, за един автор на художествена литература не е важно за коя страна пише, защото един добър роман винаги е екземплярен, винаги разказва нещо всеобщо чрез конкретни събития, преживявания, места, но дали тази конкретика е ситуирана например в Панагюрище както в новия ми роман или някъде другаде, за големия брой читатели по цял свят това не играе никаква роля.

Тъй като говоря български, имам контакти, имам емоционална връзка с България, за мен е много по-лесно да събера там материал отколкото някъде другаде.

Кой е най-живият спомен останал от детството Ви в България?

Както беше редно, ние живеехме с баба ми, чичо ми, леля ми и т.н., така че си спомням много семейни случки. Помня нещо друго, че когато в детската градина трябваше да ходим по нужда или както се казва на гърне, бяхме разделени на две групи.

Няма да забравя как учителката винаги викаше: „Първа група на гърне!”. В този момент всички деца трябваше да се наредим. Спомням си, че ми беше изключително смешно, че по нареждане ние всички трябваше да се изакаме. Това е може би един полуполитически спомен.

Спомняте ли си какво беше първото Ви впечатление, когато през 1989-та година се завърнахте за първи път отново в България?

Разбира се изпитвах радост да се запозная или отново да се срещна с роднини. Както всички хора тогава, бях обзет от силно вълнение, големи страсти, силни емоционални състояния, които както при повечето по-късно бяха пречупени от действителността.

Photo_Troyanov9

Споменахте, че за едно художествено произведение не играе голяма роля къде се развива действието. Не смятате ли все пак, че България в момента е интересна тема в западното общество именно и поради нестихващата българска емиграция в силните икономически държави като Германия, Англия, Франция?

Много са всеобщи и тези проблеми. Миналата година посетих различните лагери в България във връзка с един репортаж. Това, което срещнах там, не се различава много от бежанските лагери в съседните страни. Аз не мисля, че за литературата една страна е тема. Темите винаги са по-конкретни.

В случая, България без съмнение е интересна, защото тя е точно по средата на този диапазон на пълно отваряне към миналото, каквото имаме в източна Германия, и пълното затваряне, както е в Русия.

В България има елементи на отваряне на архивите, на критична дискусия за миналото, но в същото време има много елементи на отстраняване на това минало, на дезинтерес, на фалшификация. Съществуват и двата феномена, което е доста типично за обществата в източна Европа.

Какви източници използвахте за романа Ви „Власт и съпротива”?

Аз разговарях със сума ти хора, дузина политически затворници и трима души от бившата Държавна сигурност и направих нещо като амалган или дестилат на тези фигури.

Главните герои са двама – единият е Методий, който е бил офицер на Държавна сигурност, после става член на ЦК, а след промяната става бизнесмен.

Другият герой се казва Константин. Той е типичният политически затворник, който е бил в Белене, работи в строителството, след 89-та година не се нагажда на развитието, поради което винаги бива отстраняван и маргинализиран.

Имахте ли възможност сам да разглеждате досиетата?

Аз по-малко. Имах няколко посещения, но най-вече чичо ми много сериозно се занимава с тази тема. В книгата разказах неговия случай.

Той четири години като пенсионер почти всеки ден разглежда архивите на Държавна сигурност и е наистина смешно, за да не кажа трагично, че всеки път му дават една малка папка и му казват: „Повече за Вас няма!”, което се повтаря при всяко негово посещение и така четири години подред.

Photo_Trojanov

Много млади българи напускат България, за да учат или работят в чужбина. Бихте ли ги насърчили въпреки трудната икономическа обстановка да не напускат Родината си или тези, които са я напуснали, да се завърнат в нея?

Не, защото смятам, че всеки има правото и свободата да реши къде иска да живее. Ако те си намерят път извън граници, ако изпитват голямо желание да напуснат собствената си страна, то до едно такова решение те не са стигнали по лек начин.

Това са много тежки, съществени решения, които трябва да се уважават, защото хората винаги имат много сериозни причини да искат да напуснат страната си.

Проблемът е друг, проблемът не е индивидуален. Проблемът е, че политическият елит на България е виновен за това, че населението на България се е намалило от 8,8 милиона, която е, ако не се лъжа, официалната цифра през 1988-ма година, на 6,5 милиона, за каквато цифра се говори сега.

За това не са виновни всички тези хора, които напускат страната, а е виновен целият политически елит, поради чийто егоизъм, корупция, непукизъм и т.н. е направо невъзможно това младо население да търси бъдеще в родината си.

Има ли все пак положителните неща, които според Вас България въпреки бурните времена успя да съхрани?

Има разбира се много хора, които се занимават със свестни интересни проекти, хора, които по някакъв начин намират там перспектива, които преодоляват невероятните трудности.

Това винаги ме изпълва с възхищение, че има такива хора, които не се подчиняват на трудностите, не вдигат ръце и не се обезкуражават, но, общо взето, бих казал, че не е в полза на България ние да идеализираме положението, защото илюзиите са нещо опасно.

Аз мисля, че е изключително важно да разбере целият български народ, че изживява, може би, най-тежката криза в историята на България и че ако този процес на обезлюдяване продължи, наистина има реална опасност тази страна и тази култура един ден да изчезнат.

На много българи със сигурност им се иска да чуят нещо хубаво. Очевидно човек би могъл да каже, че природата е прекрасна, литературата е красива и т.н., но според мен в сегашния момент е нужно да имаме едно самокритично отношение към развитието и наистина да търсим по-сериозни решения за тези проблеми.

Какви биха могли да бъдат те?

Аз мисля, че политическата ситуация в България е плачевна. Случиха се тези протести миналата година, но се оказа, че те нямаха достатъчно сила и достатъчно перспектива да предизвикат каквито и да са промени в политическия живот.

Относно политическия елит, не е нужно да обяснявам, че това е, както се казва на немски, бананова република. Когато разговарям с хората от България, никой не изпитва никакво уважение към целия политически елит, така че се нуждаем от радикални крачки, но в момента не виждам никаква сила, която би поела ангажимента.

Познавате ли и четете ли някои от съвременните български автори?

Да, чета доста. Аз съм приятел с Георги Господинов, така че чета винаги неговите произведения. Чел съм очевидно тези неща, за които тук се вдигна шум. Георги Тенев например. Сега точно получих една книга и на Палми Ранчев.

Проблемът, според мен, в българската литература е открай време, че силата й е в поезията и продължава да е в поезията, но поезията е нещо, което изключително трудно се превежда на чужд език, и ако човек няма късмета да попадне на гениален преводач или преводачка, е изключително трудно да намери читатели извън собствената си страна, а българската поезия наистина според мен е на световно ниво и през последните 150 години всяко поколение в България ражда по няколко изключителни поети или поетеси.

Ето това е нещо положително, с което България може да се гордее?

Е, да, защото съществува това изказване, че лошите времена са добре за литературата. В една епоха на страдания хората имат по-сериозно отношение към литературата.

Г-н Троянов, нека напуснем границите на България. Вие винаги сте се ангажирали много активно с бежанските въпроси. Ето, и в рамките на тазгодишния литературен фестивал „Harbour Font“, който Вие открихте тази вечер, една част от продажбата ще бъде заделена за книги за бежанците. Какво е отношението Ви към миграционната криза и как според Вас може тя да се преодолее – с масовото преселение към Европа, на което сме свидетели в момента, или по-скоро с разрешаване на проблемите на хората на място, в собствените им страни?

Това не е реална алтернатива, тъй като в момента никой не може да разреши кризата в Сирия. Ако беше толкова лесно, досега това щеше да се случи.

Докато в една страна, която е много близка до България, това са няколкостотин километра, се води гражданска война, която в момента не може да се преодолее, няма абсолютно никаква друга алтернатива от тази всички други страни да поемат бежанците.

Очевидно това е трагедия, но не толкова за европейските страни, които според мен без голям проблем могат да поемат стотици хиляди бежанци.

Проблемът е най-вече за страната Сирия, която ще загуби една трета, може би дори и половината от населението си по този начин, а ние знаем от историята, че рядко такива хора се връщат, както след 1989-та много малко българи се завърнаха.

Спомням си, че много от тях казваха как следващата година ще се приберат в София, но броят на емигрантите, които се завърнаха е минимален. Това са най-вече катастрофални развития за страните, от които хората бягат.

Смятате ли, че християнската цивилизация по някакъв начин бива застрашена от нарастващото мюсюлманско население?

Не, ни най-малко. Това са смешни неща. Това е пропаганда на някакви десни групировки, които по този начин се стремят да се създадат.

Ние отдавана сме напуснали християнската цивилизация, ние живеем във времена, в които по-големият брой от хората не са вярващи, в които вече повече от десетилетия имаме една изключително многообразна култура с най-различни убеждения, идеали, страсти и т. н.

Този плурализъм, смятам, е нещо много хубаво и красиво. Това е пътят към бъдещето. Няма никакво съмнение, че градове като Берлин, Париж, Лондон, Ню Йорк са много по-близко до света на бъдещето отколкото малки градчета, които са по-скоро хомогенни.

Първата публикация на интервюто с Илия Троянов е в рубриката “Звездите в изкуството” във в. Лечител.

Рубрики: Frontpage · Без категория · За творчеството · Модерни времена · Около света

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай