Public Republic Art Studio

Астрофизола и Перкуперанца

2 ноември, 2015 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

myj
Photo: Stefano Corso

- Кажи ми нещо, което никога не си казвала.

Тя присвива късогледите си очи, гледа го в устата, за да не изпусне нито една от думите му. Смисълът я достига със закъснение. Чужденка е, някаква сложна история на емигрантство от една двуезична страна в друга. От известно време работела в България, така че знае и български.

- Нещо, което не съм ти казвала на тебе ли?

Въпросът е логичен, но безсмислен спрямо обстоятелствата. Само преди два часа те са се срещнали за пръв път. Останалите трима приятели на масата са се разприказвали за футболните елиминации. Празнуват десетгодишнина от завършването на общата си гимназия в камерен състав – Павел, Росен, Ачо и Монката.

Годината е точна, но датата не е. Били са им необходими няколко месеца координация, докато се окажат и четиримата едновременно на едно и също място.

Момичето го доведе Монката. В момента той е подхванал с отдавнашните си приятели любимия си спор за това, кой съсипа родния футбол и скоро няма да се откаже. Дошъл е с нея, защото е мислел, че ще му е скучно, но сега вече е облякъл старата си кожа и с цялото си държание показва, че само за това е дошъл.

Момичето не принадлежи към групата и с напредването на вечерта това все по-ясно се вижда. Не успява да следи разговора. Скучае. Прави го по един деликатен начин, с любезна усмивка под неразбиращите й очи.

Тя е с дълги ръце, дълго лице, дълъг врат, дълги пръсти и дълга коса, прилича малко на същество, отраснало при друга гравитация.
Намират се на втория етаж в „Часовника”, малък ресторант из заплетените улички на центъра.

Стара къща с двор, преобразена в нещо, което може да се използва. Денят вече е къс и навън е мразовито. През триъгълните капандури в тъмния край на помещението се виждат озъбени бистри звездици. Космосът е безопасно изолиран зад плътно затворените стъкла.

В нишата зад скърцащото дървено стълбище гори печка, от онези с прозрачна вратичка. Вътре тлеят няколко дънера, през чиито овъглени тела от време на време преминават огнени тръпки, вероятно от вятъра навън. От долния етаж се чуват гласовете на две различни компании, заедно с откъслечните ритмични фрази на някаква сантиментална песен.#

- Нещо, което никога досега не си казвала – поясни Павел.

С половин ухо продължаваше да следи разговора за футбола, но вече беше забелязъл, че той си вървеше достатъчно добре и без него. Тя се замисли. Очите й – лешникови, на кафяво-зелени точки като дъното на плитка река, се отклониха настрани в колебание.

- Никога досега не съм казвала, че съм умна.
- Защо?
- Не знам. Няма да ми повярват.
- Но си си го казвала наум, нали?

Тя се усмихна.

- Значи не се брои. Искам да ми кажеш нещо, което никога не си предполагала, че ще кажеш.

Тя отново се замисли, като този път леко щракаше с пръсти във въздуха, сякаш там някъде имаше нишка от мисъл, която можеше да се улови. Накрая извика:

- Перкуперанца!
- Какво означава това?
- Нямам представа. Но това е дума, което никога не съм казвала и не съм мислила да казвам.

Сега беше негов ред да се напрегне. След поредица от произволно повикани в ума му срички, които се залепваха една за друга в неприятно предвидими съчетания, най-накрая несъществуващата дума дойде.

- Астрофизола.

Тя се радваше като дете.

- Няма такава дума!
- Именно.
- Но сега вече тези думи ги има. И те трябва да значат нещо.
- Перкуперанца и астрофизола – повтори Павел, опипвайки звука им. – Това са имената на екзотични цветя, нещо като орхидеи, но по-редки, по-скрити от човешкия поглед.

Отглеждат ги в ботаническия музей на северна страна. Навън е сняг, а вътре, под прозрачния покрив на залата е задушно, влажно, пренаселено до тавана от вечнозелени растения, всяко едно с табелка.

От време на време под стъкления купол вали тропически дъжд. По средата на залата тече поточе, което служителите на музея пускат в началото на работния ден и спират в края му. За да видят перкуперанца и астрофизола, посетителите трябва да прекосят поточето по малък дървен мост и да преминат под палмите по тясна, криволичеща пътека.

- Какво значи „поточе”?
- Малка река.
Известно време тя изглеждаше очарована, после като че ли се събуди.
- Не, не, не. Седемнадесети век е. Среднощен прием и всички свещи светят. Астрофизола и Перкуперанца са там. И двете са в златни дрехи.
- Доминото на Астрофизола е украсено със сапфири, защото тя е господарка на много морета, а доминото на Перкуперанца – с рубини, защото тя е господарка на много земи – продължи Павел.
- И двете се борят за сърцето на един и същи човек.
- Високопоставена личност.
- Кой е той?
- Магьосник, може би.

Павел докосна крака й под масата. Тя не отдръпна своя, само го погледна в очите.

- Никой не му е виждал лицето – прошепна тя.

Това се случи преди шест години. Странно е как забравяме важни, тържествени събития, които обещават промени в живота ни, а запомняме дреболии, които би трябвало да преминат без следа, помисли си Павел. Первазът на прозореца беше овлажнен от кондензирана влага. Долу по улицата от време на време минаваха непознати хора, които бързаха да се приберат.

По празните бюра в офиса стърчаха изгасени екрани, полуизпити бутилки минерална вода и разчекнати перфоратори. Павел разтърка лицето си с длани и забеляза две неща едновременно. Колко методично беше набола брадата му от адамовата ябълка до подножието на очите. Колко подло кожата му, иначе здравата кожа на скиор, тенисист и ентусиаст по всеки друг спорт, чието ниво пресява контактите, се разместваше под пръстите. Поомекнала. Поотпусната.

Тридесет и четири години не са лоша възраст, може дори да са и най-хубавата – благородно отдалечени както от ученическия срам, така и от старческата немощ.

Той се върна до бюрото си, включи камерата на лаптопа и се видя на цял екран. Благодарение на луминисцентните лампи, които допълваха светлината в помещението рамо до рамо с халогенните крушки, лицето му се изпълни със неласкателни сенки. Под клепачите, под правия като клюн на птица нос, под тънките устни.

Павел знаеше, че и този образ е лъжа. На тази светлина очите му изглеждаха черни.

Прозорците на отсрещните сгради, повечето от тях апартаменти, които вътрешно може би бяха уютни, но външно приличаха на многоетажни ферми за яйца, започваха да гаснат. Може би беше между десет и дванайсет часа, Павел не искаше да проверява.

Знаеше, че времето е пари, и всяка минута в офиса го напомняше, но той беше забелязал също така, че свободното му време не струва нищо. Нямаше брояч, който да го осребри. Вероятно само лекото посребряване на тъмнорусата му коса го отчиташе някак.

Не беше необходимо да остава толкова до късно на работа, но просто нямаше други планове за вечерта. А може би и не искаше да прекрачи в царството на другото време, това, което не подлежеше на измерване, без да бъде неизмеримо.

Мисълта за хубавия му червено-черен апартамент, който беше станал още по-хубав след развода, го отблъскваше. Щеше да се излегне с разкопчана риза върху хубавото си червено легло пред хубавия си черен телевизор, да си сипе малко водка в хубавия си червен сок и да се отдаде на хубавите си черни мисли. Дори не беше сигурен какви са те. Трудно му беше да ги улови. Те сякаш бяха постоянно с него, но като непознати пришълци на бал с маски, не се представяха.

Присъстваха като настроение, като мълчание, като второстепенни персонажи от сън, които никога не говорят, като задните редове на изпълнена с недоброжелателно очакване публика.

Павел отскоро си даваше сметка за това присъствие и макар да се чувстваше по-приближен до някаква фундаментална истина за живота, въобще не беше щастлив.

Щастието е еднопланово усещане и той си го искаше обратно, такова, каквото го познаваше от мечтите по ваканцията, от карането на колело с приятели или от случайната среща в училищния коридор, която препъваше сърцето. Какво толкова искаше.

Изправи се до прозореца и погледна навън. В някои от апартаментите отвъд площада вече просветваше коледна украса. Каква амбиция за изцеждането на календарните дати откъм всяка капка празничен сок можеше да накара някого да превърне дома си в такъв панаир цели две седмици по-рано?

“Много си разсеян”, му беше казала онзи ден продавачката на вратовръзки от магазина на Солунска, докато той блъскаше таза си между вързаните й на фльонга зад гърба му крака.

В този свят той имаше всичко, което някога беше искал да има, и то му носеше седемдесет и пет процента щастие. Останалите двадесет и пет му се губеха постоянно. Къде бяха те? В кой свят? Къде изтичаха?
Астрофизола и Перкуперанца. Помнеше ги и досега. Може ли човек да се върне назад, до разклона на времето и да поеме по друг път?

Павел облече палтото си, загаси лампите в офиса и заключи.

Навън прехвърчаше ранен сняг. Колата му поднесе още с излизането от гаража. Снегът се лепеше по предното стъкло, тежеше върху чистачките, изтичаше в разкашкани струи настрани и се преливаше към воднистата каша на улицата. Виждаше се трудно. Въздухът беше побелял, а градът си оставаше черен. Павел се насочи към квартала, в който знаеше, че е заведението, без да го помни точно къде е.

Вярваше, че когато стигне до него, просто ще го открие, но това не се оказа така. Улиците си бяха уж същите, но точно толкова променени, колкото да не будят категорични спомени. Някои бяха затворени и трябваше да се обикаля, други сякаш не бяха на привичните си места.

Дълбоките локви криеха неочаквани дупки и предното дясно колело на два пъти хлътна до шасито. Павел остави колата и продължи пеш. Стори му се, че краката му по-лесно ще открият това, което колелата не можеха.

След няколко пресечки попадна на дирята си. Раздвоено дърво до ръба на тротоара. Яркосиня ограда. Малка врата, със стълбички надолу. Помнеше ги отпреди. Снегът трупаше бели пагони по раменете му и мокреше лицето му. После видя тесния двор между две кооперации и кръчмата в дъното му.

Очакваше да я открие отдясно, а не отляво, но след като я откри, това вече нямаше значение. Часовникът светеше под острия покрив. Отъпканата в снега пътека го поведе напред.

Вътре беше топло и шумно. Две компании бяха окупирали сепаретата и си разменяха наздравици. Повечето маси бяха заети и макар чиниите да бяха поизпразнени, разговорите се водеха на висок глас. Павел се отправи към бара. Там една жена с коса, вързана на ученически плитчици, подреждаше измитите чаши.

- Горе свободно ли е?
- В какъв смисъл „горе”? – попита тя.
- На горния етаж.

Тя спря да подрежда чашите.
- Тук няма горен етаж.

Павел се разсмя.

- Не, има. Преди години имаше. Просто ми кажете, че е зает.
- Тук няма горен етаж. И никога не е имало.
- А ако намеря стълбите?
- Моля.

Тя завъртя очи в смисъл „по това време какви ли не съм ги виждала”, а после добави на глас: – Ако намерите горен етаж, обещавам, че лично ще ви обслужа.

Павел обиколи помещението и се върна на бара.

- Дайте ми нещо голямо от четиресет градуса.

Тя му наля от бърбъна, който беше най-близко до ръката й. Продължи да подрежда чашите, защото подозираше, че той ще се опита да я заговори. Беше четвъртият, увиснал на бара за тази вечер и не й се слушаха повече истории.

Той разкопча палтото си и под вдигната му яка се откри силен врат. Но нещо в цялата поза на мъжа пред нея й напомняше за изтощена батерия. Седеше. Гледаше в чашата си. Отпиваше на чести глътки. Мълчеше. Може би за него не беше познала. В този момент той каза нещо, но толкова тихо, че вероятно говореше на себе си.

- Моля?
- Астрофизола и Перкуперанца.
- Това лекарства ли са?
- Може би. Сигурна ли сте, че преди шест години горе… От колко време работите тук?
- От самото начало. Не ме гледайте така, случва се. Може би сте били в друго заведение. Може да не сте разбрали на кой етаж сте. Може да сте се напили. Било е доста отдавна.
- Тъй или иначе, вече се разведохме – каза той, допи чашата си и остави банкнота под нея.

Последното, което тя видя от него, беше как гърбът му се изгубва в разреза на отворената врата.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай