Public Republic Art Studio

Из „Мелницата“

7 октомври, 2015 от · Няма коментари

melnicata
Снимка: gerie

Карл Гелеруп

През този неделен ден в Най-високата мелница намирисваше на буря и тази буря бе предизвикана от вещица на име Лизе.

Дори Пилат, който с котешкия си инстинкт усещаше ясно всяко лошо време, не се решаваше да се приближи до слугинята. Трофест въобще се бе скрил от очите й. Що се отнасяше до Йорген, той се бе опитал да се приближи до нея с предложението приятно да прекарат времето заедно (въпреки че след онази целувка в мелницата Лизе се държеше доста непристъпно), но изглежда, бе отрязан сериозно. Обиден, той – подобно на Фауст – се потопи в изучаването на библиотеката си, извади популярния алманах и се зае да го преглежда от самото начало, тоест от метеорологичния обзор, в който, уви, не се намери описание на такова време. Междувременно мелницата тихо мелеше зърното.

Понеже Лизе освен това не можеше да живее без някаква интрига, тя съсредоточи усилията си върху Кристиан и кокетничи с него дотогава, докато той не се разля в усмивка.

След това тя свари кафе и дори добави в него ром. Зашеметен от цялата тази добрина, Кристиан все пак изпи горещата напитка, от което всичките му пъпки разцъфтяха с пищни цветове. След кафето Лизе предложи да се повозят двамата с каретата и тази идея се хареса много на момъка. Всъщност, когато слугинята поиска сериозно Кристиан да отиде да впряга, той й възрази уплашено, че един чирак не може да направи такова нещо без разрешението на стопанина. Конете трябвало да почиват.

– Глупости – заяви Лизе, поемайки отговорността върху себе си. Бог виждал колко много прави тя за този дом, така че мелничарят едва ли щял да се разсърди за доставеното й малко удоволствие, а него, Кристиан, сигурно щял да похвали.

Кристиан се замъкна към конюшнята и въздишайки, надяна на дорестите коне посребрената сбруя. Бе съобразил, че не можеше и дума да става за всекидневната сбруя. След това, проклинайки всичко на света и с трепет мислейки за ноемврийските разкаляни пътища, извлече от плевника красивата ловна карета. Впрегнал конете, той обаче промени възгледите си за предстоящото развлечение и подкара към портата горд и доволен, плющейки с новия, предназначен за града, камшик.

Портата, наистина, не се отвори, затова пък отзад, откъм черния вход се показа на прага Лизе – със засукани ръкави, с повдигната пола и с куп пране в ръцете – и учудено попита Кристиан какъв бяс се е вселил в него… толкова ли не разбирал от шеги… Като капак на всичко, от другата страна се чу кикотът на Йорген, който бе привлечен в галерията от грохота на каретата и силните удари на камшика.

И Кристиан, който не беше прочел нито една книга, разпрегна конете и се строполи в постелята си, за да отспи злобата си.

Лошото време бе свирепствало достатъчно и мелничната вещица, разпръсквайки злите магии, се зае с ръкоделие. Седнала до прозореца на своята стаичка, тя започна да плете с такъв вид, сякаш сплиташе съдбоносни, смъртоносни вещерски мрежи. На практика под чевръстите й ръце се появяваше красив вълнен чорап, който до настъпването на тъмнината нарасна изрядно. В градината вятърът, изглежда, късаше от ябълките и крушите последните листа. Тревата на ливадата вече не се виждаше под слоевете черен, гниещ листак. Зад портата като печална виолетова пустиня се точеха полетата, сливайки се на хоризонта с покритото с облаци небе. По прозореца от време на време почукваше оголената лоза на дивото грозде и пак от време на време се обаждаше сова. Постепенно се стъмни дотолкова, че Лизе почти не виждаше собствените си ръце, но за плетенето светлината й трябваше толкова, колкото на котарак за мъркане. Можеше да се предположи, че би било по-уютно да се седи със запалена лампа, но Лизе съвсем не бе в настроение, изискващо уют. Ако очите й съвсем ослепееха от тъмното и им потрябваше прилив от нови сили, можеше да премести погледа си по-надолу и да се натъкне на двата интимно светещи отсреща жълти кръга – очите на Пилат.

Разбира се, че този неин spiritus familiaris на мига бе разбрал, когато лошото настроение на Лизе се бе изпарило, и от само себе си се бе озовал наблизо, което също бе прието като така трябващо. Дали през часовете, през които се бе скрил благоразумно като мишка, в него се бе натрупало невъобразимо много мъркане, или за това имаше някаква друга причина… във всеки случай, чувайки мъркането му, никой не би си помислил, че тези звуци са издавани от обикновен домашен котарак. По-скоро те навеждаха на мисълта за пантера, която, закусила с еленче, мърка от удоволствие и кръвожадно опиянение. И под този любим на Лизе акомпанимент пронизително рязко звънтяха железните игли, омагьосващи бедната Йени на гибел и смърт.

Не можеше да се каже, че Лизе е станала кой знае колко по-добра от деня, в който бе смутила спокойствието на мелничаря. Просто недоброжелателността и зловредността й някак си се бяха концентрирали и бяха придобили определена посока, поради което вече не бяха обърнати към околните, а бяха тръгнали да странстват по света. Както се говореше за индийските светци, че събирали душата си и насочвали вниманието си към конкретна точка от земното кълбо, пронизвайки това кътче с благожелателството си, с любовта си, със симпатията си и с пълното си съчувствие към всяко живо същество, така и Лизе насочваше своето внимание на север-северозапад (като бракониерско дете от блатата и горите, тя имаше в главата си монтиран компас и обръщаше погледа си по диагонала на стаята към близкия ъгъл на скрина), пронизвайки вселената в нужната й посока с презрението си, гнева си и пълната си омраза към всички и всичко. След това тя съсредоточаваше устременото си в далечината същество върху определено място, пронизвайки го с най-неистовата си, сякаш разпалена до бяло злоба. И това място бе домът на лесничея. Лизе го познаваше много добре от разказите на Ханс, представяше си и пътя дотам, и самата къща – ето го прустът, наляво е вратата за кухнята, надясно – за хола. Къщата е ярко осветена и светлината от прозорците потъва дълбоко в гората… Там те седят, разбира се, около сервираната маса, а по средата й има торта.

Пясъчна торта… да, да, Лизе знаеше и за нея. Щом само мелничарят и момчето бяха напуснали двора, тя бе претърсила всичко и все пак бе намерила писмото от лесничея – там можеше да има намеци за бъдещето или за заговор срещу нея. В писмото (за нейно мимолетно облекчение) нямаше нищо подобно. Там имаше само торта, един уж невинен, лицемерен повод, с който можеше да се отмъкне мелничаря по-далече от нея, в проклетия дом на лесничея. Като цяло, по средата на масата имаше пясъчна торта. И както попадналата в кръвта жлъчка отравяше майчиното мляко, така и злобата на Лизе, „пронизала” пясъчната торта, можеше да я превърне в смъртоносна отрова, ако към тази всепроникваща злоба се прибавеше телесният й субстрат, ако ставаше дума не за странстванията на ефимерното съзнание…

На мелничаря обаче тя желаеше къде повече! Всяко парченце в устата му трябваше да се превърне в онези чудни напитки и ястия, за които й бе разказвал запознатият със средновековните обичаи неин приятел Йорген. Такива например каквито са умеели да приготвят умни хора като госпожица Мете, за да бъде обхванат от едно такова лекарство от билки човек от безумно и неудържимо полово влечение. А защо не? На добитъка се даваха такива треви, защо да не се дават и на човека? Ако обаче тя разбираше от първите, то от вторите… Какво си бе мислила онази глупава, стара вещица в Хралупата, майка й, та не бе научила Лизе на неща, които можеха наистина да й потрябват?… Да, би му подхождало упоително, граничещо с лудостта, помътняване на разсъдъка, което би го погнало презглава през голата, въпреки тъмнината и лошото време, вкъщи, при нея! А за останалите – смъртоносна доза от отровна жлъч!

За всички останали, но най-вече, разбира се, за нея, за онази, която Лизе мразеше така, както само една жена може да мрази друга, и за него, заклетия враг на всички роднини на Лизе. Е, също и за момчето, което Лизе уж бе опитомила, но което отначало не я бе понасяло и можеше във всеки един момент да си спомни това. И за дворното куче, и за Йени, така че брат й да си спести куршума. Лизе не бе забравила никого, дори понитата (входът при тях бе отдясно), които в тази минута, не подозирайки нищо, стояха в уютната си конюшня, размахвайки късите си опашки и преживяйки отровения овес, който обаче им въздействаше не повече от отровената бира на вьолсунга Зигмунд.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай