Public Republic Art Studio

Плъх

22 октомври, 2015 от · Няма коментари

Велина Минкова


Снимка: Osamu Kaneko

Жак обичаше родния си град. Как да не го обича – Париж беше най-красивият град на света. Всички обичаха Париж, идваха на тълпи. Туристи бродеха навсякъде. Отдавна беше трудно да се разходи човек на спокойствие из Латинския квартал, покрай Айфеловата кула или по живописните улички на Маре. Да не говорим за Монмартър, още по-малко за Шанз-Елизе.

Туристите търсеха типично парижкото и градът им го връчваше в изобилие под формата на кокетни кафенета, ресторантчета, фурни за хляб, сладкарници. Бутици, музеи, кабарета, разходки с лодки по Сена. Вечно сприхавият обслужващ персонал с изкусно застинала усмивка сервираше воднисто кафе, размразени блюда, изсъхнали франзели и кроасани, стари пасти. Сувенири и дрехи, произведени в Китай, многочасови опашки пред музеите и непробиваема тълпа пред Джокондата, съвършено хореографирани масови спектакли в кабаретата под ярко осветление и съвременни варианти на шансони, лодките-мухи по реката с автоматично сменящи се обяснителни записи на всички езици, разказващи за уникалните забележителности на града. Туристите доволни попиваха всичко и не спираха да щъкат из Париж.

Жак не им обръщаше внимание. Откакто се беше родил във великолепна сграда в стил Осман на площад Сен Мишел, наоколо имаше най-вече туристи. Той обичаше парижанките. Не бяха красиви, дори напротив, в повечето случаи в лице бяха странно грозновати. Но като тръгнеха забързани, интересни, с лек грим, голяма чанта, шал и цигара в ръка, той губеше ума и дума в захлас. Нямаше значение, че косите им често бяха мърляви, наваляни от дъжд и продухани от вятър, вързани надве-натри, и че всички носеха винаги една и съща задължителна униформа – тесни дънки, боти на ток, шлифер. Всяка се движеше из града в собствено облаче от парфюм и излъчваше секс.

Още като ученик, после като студент във философския факултет на Сорбоната, Жак седеше по кафенетата и ги зяпаше как минават. Разполагаше с време, официално се водеше, че пише докторат. Все гледаше нещо да попрочете с големите си очила, после обаче не ги махаше, за да може да вижда парижанките по-добре. Мечтаеше да ги познава, да знае къде са учили, с какво се занимават, кой филм им се гледа. Но още повече мечтаеше да докосва фините им гърди, да отмества гащичките им с уста.

Една такава беше Елоди, влезе да изпие едно кафе на бара и той не можа да откъсне поглед от малкото й стегнато дупе и перфектни крака. Така се беше втренчил, че тя го заговори и скоро след това се озоваха в просторната спалня на баба му и дядо му.

Жак имаше късмет да живее в големия централен апартамент на площад Сен Мишел. Родителите му, прехласнати по Америка, бяха заминали натам още като студенти. Живееха в долината Напа и твърдяха, че калифорнийското вино било по-хубаво от френското. Не можели да си представят да се върнат в мръсния, пренаселен Париж, където човек трябва да се придвижва с претъпкано метро под земята. Жак не разбираше какво не му харесваха на метрото. Старите тунели миришеха на реката. Мръсно беше, наистина, но хората възпитано си пътуваха в мотрисите, това беше най-удобният начин човек да се придвижи из града.

Майката на Жак се беше върнала да го роди в Париж и почти веднага си беше тръгнала обратно за Калифорния, оставяйки бебето на баба Сесил и дядо Робер, без много обяснения. От тях именно беше отгледан Жак, в големия апартамент, трето поколение парижанин. Прадядо му бил нормандец, от Изини. Дошъл в Париж и отворил магазинче за млечни продукти, след което купил апартамента на Сен Мишел, близо до Нотр Дам, за да можел да спи до последния момент преди църква в неделя.

Откакто баба Сесил бе починала, дядо Робер спеше в малката слугинска стая, между банята и кухнята. Затова голямата стара спалня, в далечния край на десетметров коридор, беше на разположение на Жак и Елоди. Дрехите и аксесоарите й за отрицателно време се бяха свлекли на купчина на пода и тя лежеше гола, стройна, като изваяна, пушеше цигара и разказваше. Беше завършила журналистическия институт, но все още замествала редовните кадри в редакциите на вестници и списания, когато я потърсят. Само я карали да се рови, да проучва, никога не пускали нейни материали. Но беше убедена, че все някой ден ще пробие, стига да й попадне точната история.

Елоди започна да прекарва повечето дни и нощи на Сен Мишел, почти не се прибираше в боксониерата под наем в Белвил. Пушеше много и навсякъде, беше наредила дебели, високи, ароматни свещи из всички помещения и ги палеше непрекъснато, да изсмуквали дима. Дядо Робер все ходеше подире й да ги гаси, щяла да запали къщата. Елоди не готвеше, но пък носеше храна отвън и често навиваше Жак да ядат в леглото, преди или след секс. Дядо Робер ги хокаше винаги, щом ги види, щели да завъдят плъхове.

Жак се сещаше колко пъти дядо Робер му беше разказвал как като бил малък, често ходел в магазинчето за млечни продукти да помага на баща си. Държали кацата с масло на хладно в мазето. Веднъж някой оставил капака й открехнат и един огромен плъх се намърдал вътре. Ял, ял масло, после вероятно не могъл да излезе на заден ход от хлъзгавата каца и потънал в мазнотията. Намерили да стърчи само опашката му. Обрали добре маслото от безжизненото му тяло, прекарали същото масло през тензух, да няма вътре косми и с усмивка го сипвали на елегантните буржоазки с дантелени ръкавици до лактите, които идвали за „четвъртинка от прясното.“ После се връщали пак и пак, толкова им харесвало маслото. Нямаше как. Това беше Париж. Плъхове навсякъде.

Жак пиеше с поглед Елоди, когато се обличаше и излизаше, когато се прибираше и събличаше. Вдишваше парфюма от голото й тяло и не обръщаше внимание как тютюнът беше пожълтил кожата на лицето й. Примирено й се радваше, когато тя на шега извади от гардероба официалните рокли на баба Сесил и започна подигравателно да се кипри пред огледалото. Дядо Робер ги беше купувал, много обичаше да глези жена си, която обожаваше хубавите скъпи платове и елегантните кройки. Шанел, Диор от 40те, 50те, култови модели. Елоди гледаше на роклите като на забавни стари парцали единствено със сантиментална стойност и разсеяно слушаше разказите на Жак. Роклите пък стояха толкова изумително на грациозното й тяло, дори самата баба Сесил би й завидяла.

Чашата на дядо Робер обаче преля когато една нощ стана да пусне една вода и наджапа до глезените в образувалата се на пода на банята локва. Спеше винаги по фанела и без гащи, затова се загърна набързо с палто като ексхибиционист, грабна бутилка вино и се качи на петия етаж при Пиер, пенсиониран и алкохолизиран стар водопроводчик–вдовец. На зазоряване дядовците привършиха бутилката, слязоха обратно и Пиер се захвана с инструментите си да отваря канала на пода на банята.

Елоди се беше къпала преди лягане и явно е мислела, че както обикновено разплисканата вода ще се оттече. Не беше преценила обаче, че ще запуши канала, ако непрекъснато излива в него втечнения восък от големите си ароматни свещи, за да оголва фитилите. Пиер извади образувалата се в тръбата дебела свещ от косми и слуз и водата тръгна, но дядо Робер не издържа. Нахлу в бившата си спалня и започна да налага спящата Елоди с новата свещ. Крещеше й да си събира парцалките и да я няма, да не му се мярка повече в къщата. Втрещената Елоди до един час се беше изнесла, заедно с всичките рокли на баба Сесил.

Жак спести на дядо си последната подробност и дни наред настойчиво звъня на Елоди, докато накрая компютърен глас го уведоми, че номерът вече не съществува. Скоро в културната рубрика на вестник „Фигаро” се появи дълъг материал за историческата стойност на роклите на Диор и Шанел, революционните модели и материи, променили завинаги живота на съвременната жена. Статията беше подписана от Елоди Шарпие. Имаше снимки на всички отмъкнати рокли върху добре познато на Жак почти съвършено женско тяло, без глава в кадър. Трябваше само да не забрави внимателно да извади страницата с културната рубрика, преди да занесе вестника на дядо Робер.

Жак се ожени за японка. Мазуни. Дядо Робер не спираше да го кудоши, че я бил забърсал долу пред фонтана на площад Сен Мишел, където тълпи японски туристи непрестанно заслепяват със светкавиците на фотоапаратите си бедния Архангел Михаил. Мазуни беше дребна, с доста широко, ниско дупе и крака, които, макар и пропорционални с тялото й, изглеждаха много къси заради плисираните поли до под коляното, с които ходеше. Стъпваше нежно, ситно. Гърди почти нямаше, обаче изкусно ушитите й копринени блузки бяха вълшебни на пипане и миришеха на зелен чай.

Но това, което бе пленило Жак, докато зяпаше минаващите парижанки от масата на едно кафене, беше лицето й. Плътните й устни се усмихваха мило, мастилено-черните й очи блещукаха, косата й отразяваше светлината като черно стъкло. Млечно-бяла кожа. Приличаше на ученичка. Секс беше последното нещо, за което Жак би се сетил, когато тя го попита как да стигне до музей на име „Рувъл“, а той й заобяснява, че цял живот живее в Париж и такъв музей няма.

Ехидните шегички на дядо Робер затихваха, когато Мазуни свареше мизо супа с тофу или пък завиеше домашно суши. Караше я да спряга глаголи на френски. А тя беше покрила вехтите, опърпани мебели из апартамента с меки, разноцветни коприни. Да можеше да я види баба Сесил.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай