Public Republic Art Studio

Из “Похитеното съкровище на богомилите”

23 септември, 2015 от · Няма коментари

Христо Буковски

Преслав-рис-Марсили-17в
Преслав – портата. Височината на реконструкцията е съобразена с рисунката на Луиджи Марсили от ХVІІ в.

Вълчият преход на Мага Боян

Хората с високо равнище на лично овладяване
не могат да си позволят да избират между разума и интуицията
или между главата и сърцето,
защото не биха избрали да се ограничават до ходенето с един крак
или гледането с едно око.

Питър Сендж

Героят на тази история Венеамин-Боян е най-малкият син на цар Симеон от втория му брак с Мариам Сурсопал, известна като царица под името Мария Сурсувул. Той е сред най-тайнствените личности в своята епоха и загадките около него са привличали няколко писатели. Историците обаче професионално минават през нея, сякаш е образ, който витае само в главите на лудите. Но за колегата им Ян Длугош той е бил авторитетна личност от недалечното (още) минало, когато през ХV в. е записал в своята „История на Полша: „Двама бълг(арски) военачалници — Петър и Боян – започнали война срещу гърците и като спечелили няколко победи, дотолкова притеснили Kонст(антиновата) държава, че нейната сила за дълго била разстроена и намалена”.

НАучените не се притесняват от Ян Длугош. Трън в очите им е донесението на кремонския епископ Луипранд до германския император Отон І за четвъртия син на българския цар Симеон Велики – Вениамин Боян. Посланикът нарочно бил изпратен в Константинопол през 949 г., където – в прочутата Магнаурска школа – бил обучаван най-младият български княз, за да проучи на място приказките около него. „Той (Симеон) имал два[ма] сина; единият се наричал Баян, а другият, който и до ден-днешен още живее и здраво управлява българите, Петър – докладва по надлежния ред имперския посланик, заложил главата си срещу верността на всяка своя дума. И от там изниква притеснението: – Баян обаче чак дотам бил изучил магията, че от човек ставал веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш. …бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование”.

Това предание за Вениамин-Боян навремето несъмнено е било толкова известно не само поради напосредственото съседство на България с Немското кралство, но и благодарение на широкото влияние, което имала Източната римска империя в Европа. Междувременно стана дума за още по-интересните причини легендата да премине в Русия, но не губим нищо, ако тук, където е точното място, си припомним как украинският историк Юрий Венелин ни насочва вниманието към проявлението ѝ в знаменитото „Слово о полку Игореве” от XII век: „Ибо Боян вещий, если хотел кому песнь воспеть, то растекался мыслию по древу, серым волком по земле, сизым орлом под облаками”(по дословния превод на съвременен руски език от акад. Дмитрий Лихачов). Каква тайна е стояла зад неговото „разтичане с мисъл по дърветата, като сив вълк по земята, като тъмен орел под облаците”? Това остава като ключ за посветените. А Юрий Иванович настоява, че в „Словото” се говори за Боян Мага не само защото в средновековната творба се споменава „Траяновият път”, който се намира в България. За знаменития автор на изследването „Древните и сегашни българи” е безусловно, че русите не са могли да имат такъв певец по времето, в което той е живял според свидетелството на самото „Слово…”, а и в творбата той е възпят като „Боян, соловей старого времени” и е наречен „вещ”, а при древните българи такива хора са били магите…

Честно казано, тази история, занимавала много автори, не облекчава нашето изследване…

Привидения в митовете

Преданията ни представят княза-маг като велик – макар и твърде млад – мъж, който е пренебрегнал християнското си име и устроения по ромейски образец дворцов живот в Преслав. Въпреки обучението си в Константинопол, той показно носел обичайното за предците си българско облекло и държал на изконните им духовни практики в богослужението, та като не загърбвал старите вярвания и развивал древните знания, ги съчетавал с апостолското начало в християнското богослужение. Някои се изкушават да го „обличат” в кожи и да го описват като магьосник, който така „се преправя на различни видове животни, подобно на днешните кукери”, но такава добавка определено не идва от посветен.

Мисля, че няма да навреди на изложението, ако още в началото подредим най-упоритите митове за княз Вениамин-Боян и някои техни коментатори:

„17. През зимата на 927 година Боян, седемнадесет годишен, се върна в Преслав. Това се налагаше от нуждите на управлението – продължава своето евангелие тайнственият Епископ Симеон: – Двама летописци като говорят за реда в тогавашното управление, споменават, че Иван и Боян „били украсени с мантии”. Това не ни дава никакво понятие за работата, възложена на двамата братя. Но ние знаем, че мантии носеха в оня век най-близките царски съветници, додето болярите и престолниците (свитата от избрани дворяни) носеха само пръстен и меч. Почетната длъжност бе дадена на Боян по две причини: той бе царски брат и главно – неговата енергия и тънка здрава мъдрост говореха за способности, които не биваше да се игнорират”.

“Споменът за него е някаква скъпа национална тайна и гордост, образът му – през далечините на десет века излъчва обилни внушения, в неопределимостта на които е непоколебим у нас почти мистичен респект” – пише Васил Пундев в излязлата си през 1923 г. историко-литературната студия „Боян Магьосникът”

Учените са единодушни, че Боян е наследил духовната озареност на своя баща, наричан от съвременниците полугрък заради културата си и възхваляван в стихове като нов Птоломей за неговото книголюбие – коментира Антония Велкова-Гайдаржиева в „Един сайт за Боян Магьосника”. – Там, където се явяват гардероби-библиотеки с множество книги („Дворецът на баща му бил пълен с книги”), там се задават екзистенциални въпроси, там се раждат загадки, завладяват тайни, обсебват пророчества. Там тържествуват магиите в смисъл на духовни преображения, вълшебства, на творчески прозрения”.

Любител на химията и астрономията е князът-маг пък според учебника по химия на Д. Енчев от 1871 г. – странно (и неясно откъде придобито от автора) сведение, което, отнесено към Средновековието, намеква за алхимически занимания на княза-маг. Сякаш и Васил Пундев не го изключва: „Неучастващ в държавните грижи, той навярно е живял само с наука и съзерцание, бил е истински син на ученолюбивия си баща”.

Още по-дръзко напредва от известното през неизвестното вече познатото ни евангелие на Епископ Симеон: „20. Луитпранд, епископ Кремонски, посланик на Отона Първи, бе дохождал у Преслав два пъти, и няколко пъти у Византия, силно заинтересуван от личността и делата на Бояна… И знае се, че отпосле 10 години след ония времена на първо, далечно благоговение, кремонският епископ тайно посети Боян във Византия и получи от него магичен жезъл и пръстен. Луитпранд, зрял мъж вече, разнесе из своята родина ученията на вълшебника и разпрати ученици да основават центрове и да преписват първите версии на легендите…

21. Но ние и днес можем да обгърнем листата на оная книга, която наричат „Летописи на света” и да го видим затворен нощем в подземни покои, наведен над фолианти и пергаментни свитъци от кожа на крокодил и бегемот, надвиснал над алхимични уреди, настръхнал: да разчита пътя на човека и металите, изправен пред черно, старо изваяние, изобразяващо Тайната загадка, змея, да произнася магични заклинания и да покрива с палец една от буквите на свещения магически алфабет. Каква е работата на този странен младеж, който още на 16-годишната си възраст знаеше ключове на Великото Дело?

„Страшни тайни знаел, нямала граници вълшебната му сила”, настоява проф. Николай Райнов, спечелил доверието на мнозинството от читателите си със своите многогодишни проучвания: Този монах, Боян Магесникът, единственият по сила мистичен образ в нашето минало… е написал, казват, най-хубавите и силни богомилски сказания. Писателят издал книгата си „Богомилски легенди” през 1912 г. под псевдонима „Аноним” и макар оттогава насам те да са преиздавани много пъти със собственото му име на корицата, в публиката остава усещането за далечни текстове от загадъчни и дълбоки потайни архиви. Той подхранвал това мнение, като твърдял, че легендите са написани през 928 г. лично от Боян Мага – Водачът на Богомилите – и в оригиналния си вид били много по-големи, пълни със сирийски, еврейски, коптски и староегипетски думи – необходими елементи на магичната реч, – но те липсват в съвременното издание, защото то е приспособено за външни. Към доверие, че това не са негови писателски измислици, подканя и обстоятелството, че когато ги е публикувал за първи път е бил едва на 23 години – твърде млад за многослойните познания, които ги изграждат.

Редом с бунтовните си братя-князе Михаил и Иван, Вениамин-Боян несъмнено е изглеждал твърде различен. Вероятно повечето загрижени за държавата мъже в страната са били благодарни, че не пожелал да участва в дворцовите размирици. Момък, който не искал да детронира батко си, защото татко им предпочел Петър да облече багреницата на властта, естествено, бил приеман за мъдър и достоен княз.

Но пък сигурно малко са били доволните, че именно възпитаник на Цариград не приемал модата на ромейския дух, която вече се услаждала на обсебените от нея в Преслав. Определено е дразнел и клира, като очевидно се гнусял от навлизането на константинополското лицемерие в духовния живот на народа му и цариградското властолюбие в Българската църква.

А такова поведение на царев брат обърквало и притеснявало царедворците и високите гости в Двореца. Освен че ядосвало снаха му – царицата с ромейски дух Ирина, – то внушавало и подозрение към самия владетел: двуличен ли е Петър, или не му достигала воля да наложи с потребната твърдост яснота и единомислие към нововъзприетите ценности. Затова княз Боян просто нямал място в разчетените с шахматна константинополска прецизност дворцови игри. Изглежда, с укрепването на неговия светоглед дори не му се налагало да избира ще участва ли или не в такъв панаир на суетата, който на всичко отгоре бил опасен за държавата. След като сам си забранил бунта, останалата му възможност за достоен избор била да загърби палата, за да търси спасителен път за българите, като потъне в тайнствата на великите си предци, които не някой чуждоземен враг на народа му, а самси дядо му Борис-Михаил отритнал в угода на политическите си игри.

Сам, пък… мнозина

Изтърсаците в рода са обикновено чаровни и обиграни да си постигат своето в обкръжението на по-големите от тях, защото изначално приемат тяхното старшинство като преходно, до време. Те не са оброчно отдадени на самота и неразбиране като най-големите си братя или сестри, нито са подвластни на тегавия стремеж да се доказват като по-добри, под който знак често минава животът на второродените чеда. Късните рожби на отците си умеят да искат и обикновено им се отвръща с умилителна щедрост, защото тяхната поява не е била натоварена с тръпните очаквания и опасения около първородните, а са приемани по-скоро като допълнителен дар, известен родов разкош и са отгледани донякъде като забавна реплика на по-големите вкъщи. На тях по-лесно се прощават и лудориите, и неподчинението, защото родителите им изпитват угризение, че са отдали на първите младостта си, амбициите си и упованието да ги направят свои достойни наследници в родовото поприще, докато за сетните разчитат на вече проявената божия щедрост. Като четвърти син на царя, от княз Вениамин не се е очаквало нито да управлява държавата, нито Църквата. На него просто се полагало с Божията милост да си намери място, което би му подхождало и допаднало.

27. Един ден Боян посещава стареца патриарх Стефана и измолва от него манастира „Света Параскева” за свое усамотение и молитва. За личността на този патриарх се знае малко. Но неговите кратки дни са вече дни на вътрешен ученик, на „приет и заклет” – разказва ни Епископ Симеон в сътворената си по незнайно какви източници книга „Богомилство и богомили”.

Не е труден избор за всеки православен патриарх да предостави на царския брат една добра света обител за потребното му усамотение. Всеки писател би се изкушавал това да е бил Княжеският манастир, който Борис-Михаил построил за сина си Симеон и Кирило-Методиевите ученици. Епископ Симеон обаче разумно не уточнява и това подклажда доверието в него – посветеният е длъжен да бъде подвластен на херметическите закони, а те повеляват да се пази тайната.

Нататък обаче сякаш започва да ни подвежда: Там дохождат и двамата Непознати сирийци, които само със знаци на ръцете си говорят и чиито лица никой не вижда, а гласовете им никой не помни да е слушал кога и да било. Тези непознати мълчаливци изрекоха онова „телита куми”, което трябваше да роди духовната зора на българите. Нечути, скрити, те ходеха при ония чисти ратници, които довериха себе си за векове на тяхната ръка, без да могат я стисна някога.

Когато се говори за художествения път на познанието, става дума за съизживяването на историята през сетивата и душата на героя, когото писателят следва. Затова така обстойно се отдадохме на изпитанията и изкупленията в рода на княза покръстител Борис-Михаил. Ако има грях, той е сторен когато избраният от Съвета на боилите като най-достоен е подменил изконния български духовен живот като му е привнесъл чужда празничност, обредност, тайнства и цели.

Вече направихме достъпното по силите си да изживеем усилието на дядото Борис-Михаил, на сина му Симеон и на внуците Петър, Елена-Олга и Иван-Йоан да служат на този избор. Осъзнахме, че – в ревността си да сторят възможното за тържеството на новото учение – те са постигнали тържеството на христоотдадената си воля и така са сторили чудеса, заради което четиримата от тях са канонизирани за светци. Но Вениамин, най-късното чедо на славния им род, бил различен. Той дори не е искал да остане в историята с кръщелното си име, ами с древното българско Боян. С него определено залагал да активира хилядолетната духовна практика на своите предци, а за това не биха му трябвали сирийци. Сам Луипранд далеч по-лесно е щял да отчете особената си задача около специалните умения на българския княз, като просто докладва, че Боян се е обучавал на сирийски тайнства. „Талита кумѝ” наистина е на арамейски и високоотговорният кремонски епископ е знаел от евангелиста Марк (5:41), че с тези думи Иисус възкресил Иаировата щерка в „страната Гадаринска”, но те означавали… „Станѝ, момиче”. Служителят и на Бога, и на своя император Отон І не би посмял да излъже – на честното му донесение било заложено и спасението на неговата душа. Ясно било, че Мага черпел познание от местни и по-добри, но недостъпни за непосветените извори.

Вероятно до Отон І, чиято империя на изток граничела с България, са достигнали обезпокоителни известия за тайно познание на неговите съседи, което е било овладяно и в Преславския двор. Не е лесно да разберем доколко нелепият вид на епископското донесение как Вениамин от човек ставал веднага на вълк, защото бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование, е осветлило германския император за какво иде реч, но това е велика подсказка не само за посоката, в която трябва да дирим Бояновите познания и умения.

Факт е, че вълчи преображения следват богомилите дори десетилетия след Боян…

„Златинки” във вълчите посвещения

За почти век и половина, откакто „Периодично списание на Българското книжовно дружество” в няколко последователни броя публикувало изследването на Райчо Каролев „За богомилството”, май никой не е опитвал да тръгне по „вълчата” следа, която той е подал. А свидетелството е потресаващо: когато съвършеният богомил Петър, достоен приемник на Василий Врач, който в Южна Франция посвещавал епископи към Българската (богомилска) църква – бил осъден на убиване с камъни, обещал на своите ученици да възкръсне след три дена. Известието продължава с разказ как те наистина чакали на гроба му, за да възкръсне и Петър наистина се явил на своите ученици след смъртта си, но… под образ на вълк той изскочил от камъните.

В бележката към цитата от своя източник Каролев е отметнал: Vektor, Anathem 1, Tolli p. 115 и не устоял на изкушението да допълни, че от разказаното може да се догаждаме за народността на този ересеначалник и неговите ученици. Но аргументи не излага, а когато го цитира, загадъчно не коментира репликата дори с някакъв знак – въпросителен, удивителен. Очевидно и той, и хроникьорът, на когото се позовава, са разчитали, че всички са знаели за какво става дума…

Оттогава обаче този дискретен проход към тайното познание е изрядно затрупан с куп разумна/правоверна/приемлива/задължителна книжнина. Не се споменава дори Райчо Каролев, а той е сериозен, начетен и умен мъж. След Освобождението на България е бил министър на просвещението, което подсказва, че вероятно е бил и предпазлив. Може би поради недостатъчни възможности, които угнетяват и мене, не е успял да напредне в своите изследвания…

Но земята на свещените планини Балкан, Сърнена гора, Странджа, Родопи, Пирин, Пангей, Рила и Витоша е един огромен палимпсест, върху който – под сегашните храмове, подменените паметни знаци, новите градежи и разкопаните руини – прозират недоизтритите свидетелства от онези древни времена. В „Опасния „архив” на богомилите” аз подробно ги представих, та продължавам с Вълка, който виждаме зад колобара, „документиран” върху каменен къс от (може би) древен български храм като съществен момент от службата му на жрец.

Kolobar
Загадката с вълка зад колобара по време на тайнствата му

Иби-Фадлан, пратеник на арабския халиф пък при българите край Волга, през 922 г. пише, че и при тях воинът е бил длъжен никога да не сваля от себе си своя колан, защото това се смятало за най-голям позор и се наказвало със смърт.

„Вълчи колани” явно са носели и българите, преминали през 679 г. Дунав с кан Аспарух – в Дръстър (сега Силистра) археолози откриха образа на „вълчия брат”, който сигурно се е носел дискретно върху тока на колан дори и когато градът е бил официалното седалище на Българската патриаршия.

Katarama-Drustar
Катарама на „вълчи колан” от Дръстър

В тях вероятно трябва да видим отражение на една от важните инициационни инсигнии – пише проф. Иван Маразов: – При изхода от инициацията именно коланът и обредната практика „запасване” са особено важни дори като действия на божествата покровители на инициацията. И припомня: Асоциацията вълк/куче – млад воин откриваме в метопи и фризове от Гундеструпския котел, понеже келтското културно наследство е повлияно от 60 годишното им присъствие в Тракия през ІІІ в. пр. Хр.

Silver_cauldron
Котелът от 12 правоъгълни пластини, изработен от 8,885 кг позлатено сребро през І в. пр. Хр., открит край датското село Гундеструп. Вътре на отсрещния панел се виждат два вълка, които обаче май подминават келтския воин с вирнати носове

„Вълчият брат” бди и върху една от седемте двулики трапецовидни плочки на царствена златна огърлица, съхранена в съкровище от края на ІХ в., открито край българската престолнина Преслав. И там той се проявява като крилато куче, а изображението е изпълнено с изящен преграден емайл по цариградската мода. Бижутата обаче произхождат от Дворцовия център на преславските владетели.

Кучета има дори върху дъговидно извитите плочки на някои от обеците в Преславското съкровище. Дали в годините на натрапеното константинополско православие това не е било оброчна отправка към тайнствата на траките-гети от династията на даките („вълците”), чийто район също е в Североизточна България?

Възможната връзка между българската средновековна престолнина и капнобатите („богопочитателите”)-даки на царя-жрец Залмоксис вероятно е в древното светилище срещу хероона край дакийския град на вълците Даусдава („даос” – вълк и „дава” – град), около който могат да се видят скални паметници във всичките им разновидности още от „заземените” слънца по отсрещните скали в праисторическите времена. Като всички големи тракийски религиозни центрове, и той е създаден в края на ІІ хил. пр. Хр, когато с религиозната реформа на Орфей били премахнати кръвните Дионисовски жертви в службите и възникнали тайните мъжки общества на посветените. Духовният център там не е преставал да бъде активен оттогава, като свещената скала със свещения извор от праисторически мегалит са приели после светилището на гетите-„вълци” срещу хероона край Даусдава, което после вероятно е било припознато като старобългарско капище, а в средата на ХVІ в. на мястото му е построено алианско тюрбе с теке около него.

Demirbaba_kakak
Съвременен поклоник черпи сила от свещената скала на гетите-„вълци”, вградена в алианското тюрбе Демир баба теке

И днес то събира потомци на хората, които са отказали да преклонят глава както пред православната църква, така и пред ортодоксалния ислям, а тайната изглежда завинаги съхранена. Дори не знаем какви дела са задържали там и през ІХ в. вниманието на българския владетелски двор, но сред извисените над 140 могили в огромния гетски царски некропол от ІV-ІІІ в. пр. Хр. една от най-големите носи името на… кан Омуртаг, който управлявал (включително и като върховен жрец-колобар) България от… 814-а до 831 г. В огромния ансамбъл от земни насипи, който повтаря разположенията на съзвездията над него, тя е включена в огледалния образ на Орион. През 1984 г. Петър Вълев направи „Математико-астрономическо изследване на погребалния комплекс Свещари” и в южния хоризонт на Даусдава видя съзвездието Стрелец, „уподобявано в древността на кентавъра Хирон – архаично божество, син на Кронос, учител и наставник на всички митични герои”. Като изтъкна, че „ролята му в античното общество е близка до тази на тракийските жреци”, изследователят допълни, че „кентавърът с метнатия на раменете му удушен вълк е иконографски образ на военния бог на траките” и уточни: „Съзвездието Стрелец се наблюдава над южния хоризонт най-добре в нощите около и след лятното слънцестоене” – т.е. към митичния Еньовден.

Сборяново
Могили от огромния ансамбъл в свещения център на гетите-„вълци”

Скоро ще стане дума за обичаи на богомилите в „техните нощни събрания и тайнства, които те извършвали „на 24-ия ден от юни, на Рождеството на Йоан Кръстителя” – когато стигнем до Синодика, съставен през февруари 1211 г. по нареждане на цар Борил. А загадъчните (но определено еднопосочни!) податки не свършват – след един абзац Вълев допълва: „Изгревът на първите звезди от съзвездието Стрелец се предшества от кулминацията на съзвездието Lupus (Вълк), което също се наблюдава (макар и частично) най-добре през летните месеци ниско над южния хоризонт на Даусдава”.

Вълк заравяли символично гетите във върха на свещената могила над храма-гробница. Археолозите често намират горе скелет на куче, което – дори за днешните жители на тези земи – е брат на вълка, ала слуга на Господа. Но дали траколозите са прави, като виждат в него „жертвопринесения Син в образа си на Аполон-Вълка”? Аз бих заложил на съхраненото предание, че вълкът е най-големият враг на вампирите, защото като стражник между този и онзи свят той съблюдава реда и посоката на преходите. В хилядолетния си живот край посветени народът ни е възприел щом се спомене дявол или вампирясал, автоматично да добавя: „Вълците ги яли”. Дори баячките в своите целебни процедури плашат с вълк болестите от разсипаната хармония между човека и космическите сили…

И досега не само населението из Лудогорието (както дори днес българите наричат гетските вълчи земи), но българите по наследство вярват във връзката на кучето със света на мъртвите. За жалост обаче, това само опипом насочва към мистерии, в които – както предшествениците си в тези светилища – и сам Мага Боян е бил посветен. Убеден съм, че вълчият знак определено подсказва за възможни тайнства на прехода, породил всеизвестната и несломима вяра на траките в… безсмъртието.

При проучванията на некрополите установихме още, че кучето или вълкът е пряко свързано със специфичните обреди на обезсмъртяване, които практикували гетите – допълва тяхната изследователка в гетския религиозен център край Свещари проф. Диана Гергова: – Тяхното жертвопринасяне ставало винаги в междинната фаза на погребалния ритуал – след първоначалното погребване на покойника и преди окончателното засипване на могилата. Тоест, гетите са възприемали кучето или вълка като посредници, медиатори между земния и отвъдния свят. С други думи – тук наблюдаваме една по-висока степен на ритуализиране на цялата система от вярвания и погребални обреди на траките… А това означава, че гетите наистина са свързани много по-тясно с идеята за обезсмъртената душа и практиките на обезсмъртяването.

Омуртаговата
Златната диадема, открита от проф. Диана Гергова в Голямата могила на гетския цар Котела (ІV в. пр. Хр.), е поредната подсказка за тайнствата на „вълците” в Даусдава

Впрочем, и кучето закономерно е запечатано на звездното небе. Елинският поет Аратус (315-245 г.) е описал това съзвездие, та със сигурност е било известно поне през ІV в. пр. Хр. Неговата най-ярка звезда е Сириус – „кучешката звезда” – и по нея нощем древните хора са следвали пътя си – тя е бдяла над тях като най-добрия приятел на човека и ги е водела…

Именно в нея нашите предци са разпознавали „своята” звезда.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай