Public Republic Art Studio

Зелената амеба, откъс

6 септември, 2015 от · Няма коментари

Велина Минкова


Снимка: Ajay

Четвъртък, 27 юли 1989 г.

Станахме. Гимнастика. Закуска. Всяка сутрин като че ли е едно и също, вече започва да ми омръзва този лагер. Дойде Ко и ни каза, че всички лагерници трябвало да нарисуват по нещо за изложба-конкурс. Според мен просто трябваше да отидем на плаж, защото не валеше, но нà, развиване на дейност. Въпреки това е хубаво да се подготви изложба. Така, когато дойде другарят Ким Ир Сен на посещение в лагера, ще може да ни разгледа рисунките.

Бяха изкарали кръгли маси от столовата под кедрите и на тях всички рисуваха с раздадени от корейците боички и четки върху много красива хартия в нежни тонове. Докато се натуткаме да слезем долу обаче, другите групи вече бяха изпонарисували разни листи и ги бяха закачили на таблата да съхнат. Бяха останали много малко цветове бои.

Аз взех един бледосин лист, за да не губя време да оцветявам небето и нарисувах с молив по памет фестивалните блокове в Пхенян с фонтаните. Искаше ми се да нарисувам и басиста на “Паве” с дългата стърчаща коса, но щеше да стане прекалено ясно, че още съм влюбена в него. Затова просто намацах няколко цветни лехи и фонтани с каквито цветове бои бяха останали.

Но, разбира се, нямаше бяла боя за прехвърчащите над фестивалния град бели гълъби на мира. Изтичах горе в стаята, взех си пастата за зъби “Поморин” и скорострелно се върнах в горичката. Изстисках каквото имаше в тубата на няколко пъти. Резултат – три летящи гълъба. Станаха много добре, даже имаха обем. Нищо, че миришеха на “Поморин”. Забодох си рисунката на таблото в последния момент, точно преди да започне разглеждането от журито.

Спряха се на моята рисунка и Ко ме заразпитва какво съм нарисувала, като превеждаше на корейските учители. Те кимаха, гледаха, единият дори се приближи да подуши. Казаха, че Тринайсетият фестивал на младежта и студентите бил много важно събитие в тяхната страна. Дадоха ми първа награда. Дебели цветни моливи и голяма лакирана дървена чаша, в която явно трябва да ги слагам. На чашата беше нарисуван корейски пейзаж с планина и водопад. Красота. Направо щях да се пръсна от кеф. Роси и Светла ми казаха, че съм луда да си изхабя цялата паста за зъби за тия глупави гълъби и да не съм си и помисляла да ползвам техните. За това не бях се сетила. Не знам какво щях да правя до края на смяната без паста за зъби.

Вече беше станало страшно горещо и влажно, затова от изложбата в горичката всички се втурнахме към плажа и право в морето. След това с момичетата тръгнахме да се разхождаме по брега и аз намерих три огромни седефени миди, по-красиви даже от тези, които продаваха лакирани за пепелници в сувенирния магазин. Роси ме попита дали не мога да й дам едната за подарък на баща й да си тръска цигарите. Светла и тя, за майка й. Трудно ми беше, но им ги дадох срещу обещанието, че ще ми разрешат да им ползвам пастите за зъби докато си заминем. След известно мрънкане се съгласиха, но да съм си изстисквала по малко.

Заваля дъжд. Доста са неприятни тези дъждовни лета. Събраха ни в спортната зала и играхме тенис на маса. На няколко маси разни корейци бяха започнали да играят за точки. Един северен кореец ги разбиваше всички наред, накрая се събра целият лагер да го гледа и да му ръкопляска. Беше много бърз и имаше страхотна техника. На всичкото отгоре беше ужасно красив. Всички корейци ходеха с еднакви яркосини анцузи през деня и с еднакви кафеникави униформи вечер. И с еднакви прически. В началото изобщо не можех да ги различавам. Но този определено беше най-готиният, с момичетата бяхме единодушни.

Продължаваше да вали. Следобед трябваше да има танци на открито и състезание по гребане на лодките в езерото, но поради лошото време… Добре че днес все пак се къпахме достатъчно. Светла беше много доволна, че няма да ходим на лодките. Не искала да вижда лодкаря Очолхо. Прибрахме се по стаите със задача да си приготвим малка чанта с багаж, защото утре заминаваме на планина за три дни. Освен това трябвало да подготвим кратка програма за страната си, която да представим довечера пред лагерния огън. Ако спре дъждът. Много ми се приспива от този дъжд. Освен това надали в такова време Ким Ир Сен би дошъл на посещение да ни види програмата.

Програмата според Аркадиев и Гайдарски трябвало да съдържа две песни и един лозунг. Събрахме се трите с момчетата и решихме три песни, без лозунг. „Комунисти, комсомолци, пионери“, „Маршът на септемврийчетата“ и „Здравей, здравей, софийска асамблея“. Обаче само аз знаех текстовете, останалите дори и припевите бъркаха. Написах им ги на един лист и ги оставих да репетират, защото пееха толкова фалшиво, че ме заболя главата.

Рускините, с които бяхме на плаж, Лена от Хабаровск и руската вожата Оксана от Комсомолск, ни дойдоха на гости, по-скоро на нашите двама вожати на гости. Седяха на общата ни тераса, пиеха нещо, говореха много високо и двете рускини от време на време изпадаха в истеричен смях. Излязох да кажа, че няма да правим лозунг, но те ме привикаха да ме информират, че след като се казвам Александра, трябвало да ми изпеят песента от „Москва не вярва на сълзи.“ Толкова често го бяха давали този филм по телевизията в България, че го знаех наизуст, но така и не можах да разбера ролята на Александра и защо точно за нея се пее в заглавната песен. Това исках да ги попитам, но те запяха и не ме чуха. Гайдарски пееше с прегракнал глас и акомпанираше на китара.

Едва издържах. Като свършиха и си изръкопляскаха сами, аз ги информирах кои песни сме избрали. Аркадиев и Гайдарски в един глас казаха “браво”, но без лозунг не можело. Аз казах, че нямаме на какво да го напишем и Гайдарски се сети, че Ко му бил дал едно хартиено руло с по една пръчка във всеки край. Дал му и дебел червен маркер. Да сме го напишели хубаво, да не пропускаме да споменем България и да го държим разпънат, докато пеем. Връчи ми рулото и маркера и каза без лозунг да не се вясваме. На рускините всичко им се стори ужасно смешно.

Започнахме да си чоплим главите за лозунги. Атанас предложи „Пазете гората от пожар“, което ще е доста неподходящо за пред лагерния огън, защото на корейците да им изръсим нещо такова в тяхната гора с техния огън не върви. Те със сигурност знаят какво правят. Петър пък каза да напишем „Безопасността по пътищата – отговорност на всеки гражданин.“ Пълна глупост. В Корея гражданите нямат коли, следователно пътищата им са напълно безопасни. Накрая вече трябваше да тръгваме за вечеря, затова се спряхме на лозунга на Детската Асамблея, която се провежда в София. Написахме: „България – единство, творчество, красота!“ Сигурно няма да ни разберат и ще се наложи да обясняваме, но няма как. Все пак скалъпихме лозунг.

След вечеря – лагерен огън на футболното игрище, където имаше купа дърва колкото индианска колиба. Направихме един голям кръг по отряди и ръководителите излязоха да го запалят. Изнесохме програмите си. Почти само аз пях, другите само ми пригласяха. Момчетата бяха застанали зад нас уж за да държат пръчките на лозунга, но всъщност за да не се вижда, че не пеят. Нищо не бяха научили, след като ги бях оставила в стаята. След това заваля пак и огънят, който досега се виеше до небето, затихна. Обаче го заляха с нафта и той лумна още повече. Явно нашите домакини нямаха намерение да ни прибират, за да не си разваляме вечерта. Всички бяхме в еуфория. Дъждът беше топъл и много приятен.

Акордеонистът започна да ни свири вече баналните корейски танци, които с Роси и Светла си казахме, че няма вече за нищо на света да танцуваме, толкова ни бяха омръзнали. Седяхме на една пейка и зяпахме. Към мен се приближи красивият кореец, който играеше тенис на маса. В началото не го познах, защото беше с мокра коса, но още по-божествен. Подаде ми ръка да танцувам с него. Не можах да повярвам. Двете ми приятелки изскимтяха от вълнение, а аз станах и си глътнах езика. Гледахме се в очите и се носехме във вихъра на мелодичен корейски валс. Беше толкова прекрасно, че дори забравих да го питам как се казва. Той мълчеше през цялото време и ме гледаше. По едно време зърнах ужасените физиономии на Томас, Рита и Джанет, но иначе виждах само него. За първи път от много време насам престанах да си мисля за басиста на “Паве”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай