Public Republic Art Studio

Приключенията на Руби, Друби и други герои, глава шеста

8 септември, 2015 от · Няма коментари

Милена Милева


Снимка: FHgitarre

Глава пета: Как Друби беше радушно приет от опосумите и как се сдоби с плетени чорапи.

Глава шеста: Споменът за кучето и историята на господин Нобел

След като се раздели с г-н Ръвц, Друби продължи да върви по пътеката сам. Отново го налегнаха мислите за дома. Даде си сметка, че вкъщи вероятно всички се тревожат за него, защото не знаят къде е. Той беше причинил тази ситуация и това го ядосваше страшно много. За жалост нямаше никаква идея как ще оправи кашата, която беше забъркал.

Колкото и да се винеше, все пак се успокояваше с мисълта, че е извършил всичко при отсъствие на здрав разум, в състояние на сомнамбулизъм. Зачуди се какво ли става с Джавлайл. Така бяха кръстили кучето си още когато го взеха и беше само на четиридесет дни. Родителите им дадоха възможност близнаците да изберат името. Те се скараха, защото Друби искаше да се казва Джав, а Руби държеше да е Лай. Тогава, както обикновено, майка им разреши мъдро въпроса като предложи да се казва Джавлайл. Друби беше особено привързан към Джавлайл, не че и Руби не го обичаше, но докато Ру предпочиташе единствено да си играе с него, Дру се грижеше да не остава без храна и прясна вода. Много му се искаше да го прегърне и да усети върху лицето си рунтавата му, гъста козина. Копнееше да се озове вкъщи и овчарката да го посрещне с радостен лай и въртене на опашката.

Сети се как когато кучето беше само на три месеца по настояване на Руби го заведоха тайно в училище. То все още не беше достигнало сегашните си впечатляващи размери, но бе достатъчно голямо, за да остане незабелязано цял ден в училище. В началото Руби го скри в един шкаф зад последния чин, като му даде инструкции да пази пълна тишина. Самите близнаци се настаниха на горепосочения чин. Руби, който беше доста по-зле с животинските езици от брат си, каза на Дру, че ако чуе и най-малкия шум от шкафа, трябва да издаде на кучешки команда на Джавлайл да мълчи и да пази тишина. Нещата за съжаление бяха изначално объркани.

Всички съученици от класа се вълнуваха твърде много, защото знаеха за присъствието на кучето и мислеха как ще свърши часа (още преди да е започнал) и ще отидат да играят с него на двора.

Макар никой да не издаде присъствието му, те бяха така неспокойни и шушукаха през цялото време, че г-жа Смисла повиши на няколко пъти глас, за да я чуят. Впоследствие използва и три-четири пъти показалката, удряйки по бюрото. Когато и това не помогна прибягна до свирката си като я наду с пълна сила. Този звук се отрази пагубно на поведението на Джавлайл, който до момента пазеше пълна тишина. Пищенето на свирката със своята сила и пронизителност му напомни за крясъка на диви патици, което пък възбуди ловния му инстинкт.

Не питайте какво се случи по-нататък. Той изхвърча от шкафа с пълна сила и се изстреля към другия край на стаята, разбирайте към бюрото на г-жа Смисла. Тя не очакваше появата му и нададе неистов писък, това още повече възбуди и притесни Джавлайл. Кучето търчеше в див бяг между чиновете, опитвайки се да намери проход и да напусне пространството между четирите стени. Ситуацията се влошаваше още повече от шума, произведен от учениците в класната стая. Всеки от тях се опитваше да хване Джавлайл, като го викаше по име и тропаше по чина. За съжаление тези действия се отразяваха още по-зле на животното. То се чувстваше като в капан – толкова много непознати едновременно викаха Джавлайл и се опитваха да го хванат – това просто нямаше как да е за добро. То продължаваше с лудешкия си бяг.

Изведнъж вратата изскърца и тръгна да се отваря, кучето веднага мярна пролуката и се изстреля като торпедо в тази посока. Блъсна с всичка сила открехващата се врата, а тя от своя страна човека зад нея. Може и да се сещате кой бе той. Ако сте си помислили за г-н Праворек, ще бъдете напълно прави. Директорът бе чул от кабинета си невъобразимия шум, тропането и кучешкия лай и бе дошъл да види какво точно се случва. Ударът бе успял почти да сплеска носа му и за части от секундата той видя звезди посред бял ден насред коридора на училището.

В това време кучето, след като напусна стаята, се втурна по стълбите. На междинната площадка между втория и първия етаж успя да бутне кофата на леля Мръфла, която бе измила половината стъпала. Водата зашуртя надолу, разплисквайки се. За нещастие част от нея се изля върху обувките на заместник-министъра на знанието в Джуджландия. Той бе дошъл на посещение и точно прекрачваше първото стъпало, когато водата се изсипа изневиделица и заля долната част на краката му. Стъпалата му започнаха да джвакат по много неприятен начин в обувките и това никак не се хареса на г-н заместник- министъра. От своя страна г-н Праворек след като възстанови нормалното си зрение, влезе в класната стая със силно зачервен нос и изгледа така смразяващо учениците и учителката, че на часа настъпи гробно мълчание. После затръшна вратата с всичка сила и се запъти към кабинета си, но зърна разлятата вода. Приближи до стълбите и видя пре-неприятна гледка. Г-н заместник министърът на знанието стоеше на първото стъпало и водата се стичаше върху неговите крака.

Това сега се стори забавно на Друби и предизвика усмивката му, но тогава съвсем не беше така.

Само час след инцидента родителите му бяха повикани на учителски съвет. След като ги запознаха със станалото и подчертаха в каква неприятна светлина е поставено училището и ръководството пред господин заместник-министъра, учителите единодушно гласуваха да се наложи наказание за нарушаване на реда, дисциплината и грубо погазване на приетите норми. То се състоеше в това близнаците да мият стълбите и коридорите в училищната сграда в продължение на седмица. Допълнително г-жа Друина и г-н Авгрил ги наказаха един месец да не припарват до телевизора и компютъра. Тези наказания се сториха на Ру и Дру доста тежки. Друби особено се беше потиснал, защото рядко му се случваше да бъде наказван, но в случая си го заслужаваше.

Сега Друби си мислеше как би дал мило и драго да се озове вкъщи, дори и да се наложи да изтърпява четворно по–големи наказания. Погледна към сянката си, която оставяше по пътя и видя, че тя е много по-дълга от преди час. Това, както бяха учили в часовете по слънцезнание, означаваше само едно – слънцето се беше ориентирало на запад, вече грееше от по ниско и лъчите му падаха под по–полегат ъгъл.

Не знам за вас, но за Друби това беше показателно – до залеза оставаха не повече от два-три часа. Той ускори крачка. Беше твърдо решен да стигне до скалата преди мръкване. Краката доста го боляха от обутите на босо твърди скиорски обувки, но не смееше да си сложи вълнените чорапи, защото беше доста топло и те биха подгизнали от пот незабавно.

След около два часа Дру видя скалата. Не повече от петстотин метра го деляха от нея. Беше толкова изморен, краката изобщо не го държаха и въпреки решението си да не спира, докато не я достигне джуджето се изкуши да поседне върху един дебел двестагодишен мъх, който растеше необезпокояван в подножието на ствола на висок бор. Коремът му скърцаше от глад, но разумно бе решил, че ще яде само по един път дневно, за да има храна за по-дълго време. Тази сутрин бе закусил при опосумите и за днес не му се полагаше повече, сдържа се да не посегне към торбата с храна.

Друби подложи вълнените чорапи под главата си, вместо възглавница и се излегна върху мъха, като си обеща да стане след пет минути и в никакъв случай да не заспива, защото слънцето беше на път да се скрие зад скалата и да залезе. Затвори очи, а последните слънчеви лъчи за деня галеха приятно клепачите му.

За жалост силната воля, която му помогна да не погълне останалия жълъдов пай, нямаше шанс пред умората. Друби не знаеше, но бе изминал тридесет и шест километра, които бяха предизвикателство дори за възрастно джудже. Потъна в дебрите на съня толкова дълбоко, почти колкото след упойващото мляко на Руби.

Друби сънуваше как се прибира от училище в един слънчев ден и как Джавлайл го посреща, ближе носа му с език, а Друби му се радва. Това обаче продължи някак си твърде дълго.

Спри Джавлайл – говореше в съня си Друби, но кучето сякаш не го чуваше.

– Спри, спри, спри – повтаряше все по-високо джуджето и накрая се събуди от собствените си думи, които изричаше на сън. Видя пред себе си благородното лице на достолепен елен. Той галеше носа му с влажната си муцунка.

Дру се огледа. Нощта отдавна бе настъпила и единствено сиянието на пълната луна, позволяваше да огледа елена. Видя, че е доста слаб, а очите му излъчваха дълбока тъга. Запознаха се и той се представи като господин Нобел. След като разбра защо Друби е сам и накъде се е опътил, предложи да го отведе до скалата. Друби възседна господин Нобел и докато го попита защо е тъжен се озоваха при скалата.

- Може да поседиш на гърба ми докато ти разкажа историята си, и без това земята е още влажна – отвърна еленът и поседна върху четирите си крака в подножието на скалата, заедно с джуджето, както си беше върху гърба му.

Разказа на Друби как бил щастливо женен и имал двама сина, как се гордеел с чудесното си семейство. Обясни, че те, благородните елени, имали навика да се разхождат единствено и само през нощта.

Това била традиция от столетия насам, когато един техен прароднина, който бил водач на елените, попаднал на ловуващи хора. Те го ранили с пушка и той три месеца не могъл да се изправи на краката си. Останалите елени от стадото се редували да събират билката живовляк, с която налагали раната му, докато оздравее. Тогава той се разпоредил благородните елени да излизат само през нощта, за да ги предпази от хората.

- Но да ти доразкажа, какво се случи със семейството ми – продължи еленът.

Така Друби научи как една сутрин, преди около шест месеца, двамата му сина изпаднали в спор, кой от тях може да пробяга по-бързо сто метра. Въпреки забраната да се разхождат по светло, те излезли и започнали да се състезават, докато той и съпругата му спели. Когато се събудили и видели, че ги няма, тръгнали да ги търсят в две различни посоки, макар да било още светло. Оттогава повече не видял нито съпругата си, нито синовете си. Разказал също как неотдавна една сойка му поверила разговора си с гнездящ щъркел, който наскоро се завърнал след зимуването си през морето. Той разказал как миналата есен, когато се отправял към топлите земи, още докато летял над гората, видял четирима души – двама от тях теглели двата края на въже, което било омотано около рогата на красива кошута, а всеки един от останалите двама дърпал за рогата по един млад елен. Водели ги към поляна с множество постройки.

- Това ми вдъхва надежда, че поне са живи и няма да се откажа да ги търся, докато не ги открия – добави господин Нобел, а от тъжните му очи, се търкулна едра сълза.

- Сигурно и моите родители не са ме забравили и ме търсят, както вие близките си. – отвърна Дру.

- Можеш да си абсолютно сигурен – натърти с басов глас еленът.

- Благодаря ти за надеждата, благодаря ти и за това, че не съм сам в тази тъмна нощ. – прошепна джуджето.

- Не ми благодари бих го направил отново и отново. В момента не мога да помогна на близките си, но мога да бъда полезен поне малко на теб. А сега се излегни върху гърба ми и поспи. Има поне още четири часа до изгрева, ще остана с теб дотогава.

Край на глава шеста. Следва продължение

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай