Public Republic Art Studio

Из “Момичето, което бях”

16 август, 2015 от · Няма коментари

Джоджо Мойс

10648431_10202514477414450_4916278130369136975_o
Снимка: Любозар Димитров

Сен Перон
Октомври, 1916 година

Сънувах храна. Прясно изпечена франзела със снежнобяла среда, от която се вдигаше пара, и парче вкусно сирене, чиито краища се подаваха от ръба на чинията; фруктиера, отрупана с грозде и сливи, уханни и покрити с восъчен прашец. Тъкмо се канех да си взема, когато сестра ми ме спря.
- Остави ме – промърморих. – Гладна съм.
- Софи, събуди се!

Усещах вкуса на сиренето. Щях да си хапна реблошон, да го намажа върху филийка топъл хляб, а после да схрускам няколко зърна от гроздето. Вече предвкусвах сочната му сладост, ноздрите ми се изпълниха с познатия аромат.
Но сестра ми стисна китката ми и ме спря. Чиниите се отдръпнаха, уханията намаляха. Посегнах към тях, но те започнаха да се пукат като сапунени мехури.
- Софи!
- Какво?
- Хванали са Орелиен!

Извърнах се и примигнах. Сестра ми беше с памучно боне, и двете носехме такива, за да ни е по-топло. Дори на слабата светлина от свещта видях, че лицето й е побеляло, а очите й са разширени от уплаха.
- Хванали са Орелиен! Долу са!

Главата ми започна да се прояснява… През прозореца се чуваха крясъци – над каменния двор ехтяха мъжки гласове, кокошките в кокошарника крякаха. Плътният мрак бе изпълнен с някакво ужасно напрежение. Станах от леглото, наметнах пеньоара си и запалих свещта на нощното шкафче.
Пристъпих към прозореца и се взрях към войниците на двора, осветени от фаровете на военен автомобил. Видях малкия ми брат, който бе вдигнал ръце, за да предпази главата си от ударите на прикладите.
- Какво се е случило?

- Знаят за прасето… – рече сестра ми.
- Какво?!
- Сигурно мосю Сюел ни е издал. Събудих се от крясъците им. Заплашват, че ще арестуват Орелиен, ако не им каже къде е.
- Той няма да го направи – успокоих я аз.

Потреперихме, когато чухме как брат ни извика от болка. В този миг сестра ми бе неузнаваема: изглеждаше двайсет години по-стара, а всъщност беше на двайсет и четири. Знаех, че страхът й се е предал и на мен. Точно от това се бояхме…
- И комендантът е с тях. Ако намерят прасето – прошепна Елен със задавен от паника глас, – ще арестуват всички ни. Знаеш какво се случи в Ара. Ще ни убият за назидание. Какво ще стане с децата?!

Мислите ми препускаха… Страхът, че брат ми може да проговори, ми пречеше да разсъждавам трезво. Увих един шал около раменете си и като приближих на пръсти прозореца, надникнах в двора. Присъствието на коменданта означаваше, че не става дума просто за пияни войници, които си изкарват яда със заплахи и удари: бяхме в сериозна беда. Появата му тук означаваше, че сме извършили престъпление…

- Ще го намерят, Софи. Ще им отнеме само няколко минути. И тогава… – Гласът на Елен се извиси, настръхнал от паниката.
Мислите ми се блъскаха в главата. За миг притворих очи.
- Слез долу – наредих й. – Прави се, че не знаеш нищо. Попитай го в какво се е провинил Орелиен. Говори му. Отвлечи му някак вниманието… Трябва ми малко време, преди да влязат в къщата.
- Какво ще правиш?

Улових сестра си за лакътя.
- Тръгвай! Но не им казвай нищо, разбра ли? Отричай всичко.
Елен се поколеба, ала после хукна по коридора с развята нощница. Не помня някога да съм се чувствала по-объркана, отколкото в тези няколко мига – страхът ме беше стиснал за гърлото, съдбата на семейството ни зависеше от мен.

Втурнах се в кабинета на татко и започнах да ровя в чекмеджетата на голямото бюро, като изхвърлях на пода засъхнали писалки, листове за писане, части от повредени часовници, стари сметки. Когато най-сетне намерих каквото търсех, благодарих на Бога. Хукнах надолу, отворих вратата на килера и заслизах бързо по студените каменни стъпала, които познавах толкова добре, че можех да се справя и без потрепващата светлина на свещта. Вдигнах тежкото резе на избата, която преди беше пълна догоре с бурета бира и отлично вино. Избутах една празна бъчва и отворих вратата на старата чугунена фурна.

Прасенцето примигна сънливо. Надигна се, надзърна към мен от сламената си постеля и изгрухтя. Успели бяхме да го скрием, когато реквизираха фермата на мосю Жирар. В суматохата се бе залутало и отделило от останалите прасенца, които натовариха в каросерията на немския камион, и бе погълнато от дебелите поли на баба Поалан. От седмици го хранехме с жълъди и помия, като се надявахме да се угои и да се облажим. Мисълта за хрупкавата му кожичка и сочното му месо крепеше клиентите на кръчмата ни „Червения петел”.

Чух как отвън брат ми отново извика от болка и разпознах гласа на сестра ми, възбуден и настоятелен, прекъсван от острите тонове на немския офицер. Прасенцето ме погледна разбиращо, сякаш вече знаеше съдбата си.
- Съжалявам, mon petit – прошепнах. – Но няма друг начин. – И пъхнах ръка във фурната.

Озовах се навън за секунди. Бях събудила Мими, като само й казах, че трябва да дойде с мен. През последните месеци детето бе видяло толкова много, че ми се подчини, без да задава въпроси. Видя, че съм взела в ръце братчето й, измъкна се от леглото и пъхна ръчичка в моята.

Зимата наближаваше и въздухът бе хладен, изпълнен с мириса на дим от огъня, който за кратко бяхме запалили предната вечер. Забелязах коменданта, застанал под каменната арка на задната врата, и се поколебах… Не беше хер Бекер, когото познавахме и презирахме. Този беше по-слаб, гладко избръснат, невъзмутим. Дори в тъмното забелязах, че има интелигентен, а не недодялан вид, и това ме обезпокои.

Този нов комендант се взираше внимателно в прозорците ни и може би преценяваше дали сградата е по-удобна за разквартируване от фермата на Фурие, където спяха старшите немски офицери. Вероятно се досещаше, че мястото ще му осигури по-добър изглед към града. В къщата имаше конюшни и десет спални – преди домът ни бе най-процъфтяващият хотел в града.

Елен стоеше на калдъръма и се опитваше да предпази Орелиен с тялото си.
Един от мъжете замахна с приклада, но комендантът вдигна ръка и го спря.
Елен се отдръпна, за да е по-далеч от него. Зърнах лицето й, изопнато от страх.

Почувствах как ръката на Мими се вкопчи в моята, когато видя майка си. Аз също я стиснах, въпреки че сърцето ми се беше качило в гърлото. И пристъпих навън.

momicheto_koeto_byah_hrm

Технически характеристики:

Издателство: „Хермес”, 2015
Формат: 14×21 см., меки корици
Обем: 432 стр.
Цена: 14,95 лв.
ISBN: 9789542612353

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай