Public Republic Art Studio

Из “Афера с непознат”

17 август, 2015 от · Няма коментари

Луиз Даути

Afera_The-Houses-of-Parliament--011
Снимката е предоставена от издателството

Пролог

Моментът приближава, усещам как се надига и приижда като приливна вълна – моментът, в който ще разбера, че сме загубили. Младата адвокатка госпожица Бонард стои изправена пред мен: дребничка жена, както вероятно си спомняш, с кестеняви коси под съдийската перука. Погледът й е хладен, тонът спокоен. В черната си тога изглежда по-скоро шик, отколкото заплашително. Излъчва хладнокръвие, убедителност. От два дни съм на свидетелската банка и съм уморена, ужасно уморена. По-късно ще разбера, че госпожица Бонард умишлено е избрала това време на деня. В ранните следобедни часове тя ме разпитва подробно за образованието ми, брака ми, хобитата ми.

Разпитът върви в толкова различни направления, че отначало не отдавам значение на тази нова насока. Моментът назрява, но бавно; приближаваме се към кулминацията. Часовникът в далечния край на съдебната зала показва 15:50. Във въздуха витае напрежение. Всички са уморени, включително съдията. Внимателно си води бележки, учтиво повдига ръка, когато иска свидетелят да забави темпото. Често издухва носа си и поради това изглежда някак уязвим. Строг е с адвокатите, но се държи любезно със заседателите.

Една от жените в журито започна да заеква, докато произнася клетвата, и съдията се усмихна, кимна и й каза:
– Н яма нужда да бързате, госпожо.
Заседателите също ми харесват. Струват ми се добре подбран състав; лек превес на жените, трима тъмнокожи и шестима азиатци, на възраст между двадесет и шестдесет и пет години. Не е за вярване, че такава безобидна група хора могат да пратят някого в затвора; трудно ми е да си го представя сега, докато седят приведени на местата си.

Никой от тях не е в самоуверената поза с изправен гръб, която бяха заели в началото на процеса, със сияещи лица, изпълнени с адреналина на усещането за собствена значимост. И те като мен навярно са били изненадани в началото, че съдебните заседания са толкова кратки: започват не по-рано от десет сутринта и свършват не по-късно от четири следобед. Но сега всички разбираме. Мудността, ето какво прави всичко толкова изтощително: всички сме вглъбени в процеса и всяка подробност добавя нова тежест върху плещите ни.

Те се задушават. Едва ли разбират по-добре от мен какво цели тази млада жена.
А зад дървената преграда и дебелите стъкла на подсъдимата скамейка стоиш ти, моят съобвиняем. Преди да ме призоват като свидетел, бяхме един до друг, макар и разделени от двамата охранители, седящи между нас. Посъветваха ме да не поглеждам към теб, докато разпитват другите свидетели – така съм щяла да приличам повече на твоя съучастница.

Докато съм на свидетелската банка, ти ме гледаш хладно, без емоция, и този спокоен, почти празен поглед ми носи утеха, защото знам, че ми помагаш да бъда силна. Знам, че когато ме виждаш тук, застанала на подиума, сама, и всички погледи са вперени в мен, ти се иска да ме защитиш. За онези, които не те познават, погледът ти не издава подобна решимост, но аз съм виждала този привидно нехаен израз много пъти и знам какво си мислиш.

В Съдебна зала номер осем няма естествена светлина и това ме потиска. На тавана има композиция от флуоресцентни квадрати, на стените – бели пури. Обстановката е стерилна, модернистична и официална, но това прави съдебните процедури още по-странни. Дървената ламперия, спускащите се седалки със зелена тапицерия, всичко изглежда неуместно: съдбовната драма, заради която сме тук, е в контраст с лишената от живот рутина на процедурите.

Оглеждам залата. Чиновникът, който седи един ред по-ниско пред съдията, е с приведени рамене. Сузана е сред публиката, до неколцина студенти, които влязоха в залата преди около час, и възрастна двойка, която присъства от самото начало, макар че няма нищо общо с нашето дело, доколкото знам – просто любители на театъра, които не могат да си позволят билети за спектакъл в Уест Енд. Дори Сузана, която ме гледа с обичайната си загриженост, от време на време поглежда часовника си и чака края на деня.

Никой не очаква важен развой по делото на този етап.
– Искам да ви върна малко назад в кариерата ви – казва госпожица Бонард. – Надявам се да проявите търпение.
През цялото време, докато ме разпитва, е безупречно учтива. Това не променя факта, че ме плаши, има нещо неестествено в спокойствието, с което се държи, сякаш знае нещо изключително важно, което останалите все още не подозират.

Предполагам, че е с около двадесет години по-млада от мен, на не повече от тридесет и пет, не много по-голяма от сина ми и дъщеря ми. Явно е постигнала забележителен успех в кариерата си, за да поеме това дело. Един от заседателите, тъмнокож мъж на средна възраст с розова риза, който е от последните вдясно, не крие прозявката си. Поглеждам към съдията, който наблюдава съсредоточено, но клепачите му изглеждат натежали.

Само моят адвокат, Робърт, е видимо бодър. Леко е намръщен, буйните му посивели вежди са сключени и не откъсва поглед от госпожица Бонард. По-късно се питам дали в онзи момент не е доловил нещо, някакъв знак в привидно шеговития й тон.

barz triumf

Технически характеристики:

Издателство: „Хермес”, 2015
Формат: 13×21 см., меки корици
Обем: 352 стр.
Цена: 14,95 лв.
ISBN: 9789542614852

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай