Public Republic Art Studio

Приключенията на Руби, Друби и други герои, глава пета

4 юли, 2015 от · Няма коментари

Милена Милева


Снимка: Bruce Berrien

Глава четвърта: Как Авгрил посети полицията, Друина родителите си и как една мирна конференция бе на път да се обърка, преди да е започнала

Глава пета: Как Друби беше радушно приет от опосумите и как се сдоби с плетени чорапи.

Време е да видим какво се случи с Друби, след като се озова в хралупата на опосумите. Както си спомняте, когато разбраха, че не е опасен те престанаха да се правят на умрели и да изпускат зловонната си миризма, служеща им за прикритие.

Представляваха семейство от 7 опосума – майка, баща и пет малки. Представиха се един по един на Друби, като се изправяха на задните си лапи, произнасяха името си, поздравяваха го с добре дошъл и почукваха два пъти с предната си лява лапа върха на нослето си. Това се стори изключително забавно на Друби, защото не си спомняше да са учили за този ритуал в часа по опосумски, но явно и г-н Полижглот, който преподаваше животинските езици, не знаеше всичко за тях. Честно казано на Дру му се стори трудно да запомни имената им, защото всички се състояха от Буквите Ц, В, Р, и Ъ – групирани по различен начин, постара се да запомни само тези на майката и бащата – а именно г-н Ръвц и г-жа Връц.

Друби им каза своето име. То също ги затруднини, но се справиха твърде успешно с галеното Дру. След запознанството те го поканиха в едно разклонение на хралупата. Това беше, макар и не голямо, доста по уютно място от преддверието. Целият под бе покрит с дебел слой слама, а по средата имаше маса, с правоъгълна форма, изработена от пет слоя борова кора, която беше без крака и лежеше направо върху пода.

Домакините предложиха любезно на Друби да се настани върху сламата. След като го стори, се почувства отчасти неудобно, защото зае две трети от помещението, а за опосумите остана само една трета. Дори се наложи да избутат масата до стената, за да не заема толкова място. После го заразпитваха как се е озовал тук и какво възнамерявя да прави. След като изслушаха разказа му, че не си спомня нищо и подозира, че е сомнамбул, възникна неловка ситуация. Те не знаеха въобще какво означава тази дума. След дълги обяснения на джуджето, стигнаха до извода, че това е нещо като онова, което се беше случило преди време на един техен братовчед, който се беше натровил с развалени гъби. Тогава той тичал на прибежки в хралупата с изцъклени очи, цвърчал неистово и не можел да се изправи на задните си лапи от болки в корема. Накрая заспал от изтощение, а на сутринта не си спомнял нищо. Всъщност това описание беше доста далеч от диагнозата сомнамбулизъм, но Друби прие обяснението, защото при неговото владеене на опосумски език беше трудно да я опише по-точно.

След като изслушаха историята му с интерес, г-н Ръвц се обърна към жена си с думите:

Скъпа моя съпруго, разказът на нашия гостенин Дру, беше впечатляващ през цялото време. В него той спомена, че не е ял нищо от миналата вечер, затова е наш дълг да споделим вечерята си с него.
Тогава г-жа Връц, стана и се запъти към кухнята, а петте малки опосумчета я последваха. Те бързо разнесоха седемте купички, подарък от чичо им, който още на младини се бе преселил в Африка. Представляваха разполовени черупки от кокосови орехи, гравирани отвън с рисунка на миниатюрна маймунка, ядяща банан. Г-жа Връц пък донесе тенджерата – голямо старо гнездо, чиито пролуки бяха натъпкани със стърготини и добре замазани с пчелен клей отвътре и с глина отвън, за да не пропускат течности.

Друби се заинтересува от изработката, а г-н Ръвц се похвали със съда – тенджерата била измайсторена от прадядодо му и се ползвала вече четири поколения без да има каквато и да е повреда по нея.

После съпругата му разсипа половината от супата в седемте купички и понеже беше интелигантна жена, подаде другата половина от супата на Друби, направо с тенджерата. Бе преценила правилно, че купичките бяха прекалено малки и неподходящи за ръста на джуджето. Наум си благодари, дето беше сготвила ядене за два дни и сега имаше достатъчно за всички.

Дру опита супата. Стори му се доста вкусна. Похвали я и любезно се поинтересува от какво е приготвена. Г-жа Връц отговори:

По специална рецепта е. Приготвям я от кисели ябълки, сушени сини сливи и я сгъстявам с брашно от смлени челъдинки. Съжалявам, че е постна – допълни тя. – Ако бяхте дошли вчера, щяхме да Ви нагостим със супа от прясно събрани дъждовни червеи и настъргана ряпа, но за съжаление свърши.

Добре, че е свършила си помисли джуджето, без да изрече на глас нищо, защото не можеше да си представи, че ще яде точно такава супа. След вечеря си побъбриха още около час. Г-н Ръвц, призна как за последно бе виждал джудже по тези краища като съвсем малък, но си го спомнял ясно и до днес, а г-жа Връц обясни колко много са се притеснили, когато влязъл със скок в хралупата, понеже за малко не настъпил най-малкото опосумче, което се въртяло около отвора, а веднага след това треснала и онази гръмотевица точно пред него. Вечерта завърши с програма, изнесена от малките опосумчета, които демонстрираха спортни умения като правеха кълба напред назад и едновременно жонглираха с жълъди.

После всички решиха, че е време за лягане.

Дру предложи той да спи в преддверието, но опосумите не се съгласиха, защото им бил гост. Г-н Ръвц се разпореди всяко едно от децата да си пренесе по купчина слама и да си постеле за сън. Малките опосумчета се втурнаха в надпревара, да изпълнят задачата, като всеки загребна по толкова слама, колкото можеше да носи. Баща им пожела лека нощ на джуджето и завърши с думите:

Не се тревожете, утрото е по-мъдро от вечерта, на разсъмване ще измислим какво да правим.

На другата сутрин дъждът беше спрял. След като всички закусиха жълъден пай, г-н Ръвц и Дру се усамотиха , извън хралупата, за да обсъдят положението на спокойствие. Говориха дълго, поседнали върху един пън, домакинът обясни, че той също не знае къде точно се намира Джуджландия и как се стига до нея. В крайна сметка опосумът предложи да го упъти да скалата на Островзор, който може би знаеше пътя.

Кой е Островзор? – попита джуджето.

Г-н Ръвц, потрепервайки отговори:

Островзор е големият скален орел, който живее на върха на една висока скала, която се намира недалеч оттук. – после добави – Той се рее в небето, понякога с дни без почивка. Ако имаш достатъчно търпение да го изчакаш да кацне и си достатъчно умен, за да измислиш начин да привлечеш вниманието му, може би ще ти помогне.

Друби нямаше по-добър план, затова се съгласи. Двамата влязоха отново в хралупата и г-н Ръвц каза на жена си, че ще упъти г-н Дру до голямата скала. Незнайно защо опосумката го изгледа с тревога в очите. Джуджето забеляза безпокойството й, но не можа да си обясни каква е причината. Опосумът привика децата си, за да се сбогуват с гостенина. Те се наредиха в редица един до друг, много по-сигурни от предишната вечер, когато го поздравяваха с добре дошъл. После изправени на задните си лапи си взеха довиждане, като отново почукаха с лявата си предна лапа върха на нослетата си, но този път по три пъти. На Дру му идваше да прихне от смях. Не го направи само, защото беше добре възпитан и не желаеше да обиди по никакъв начин опосумите, които любезно го бяха приютили.

След малките г-жа Връц също дойде да се сбогува. Тя му подаде една торба, в която грижливо бе загънала останалия жълъдов пай и още една по-малка торбичка – „подарък от мен” – както се изрази. Джуджето я отвори и видя чифт чисто нови пухени чорапи, точно неговия размер, изплетени от прежда от пресукан гъши пух. То се трогна дълбоко и дори се почувства неловко, когато съпругът й добави:

Плете ги цяла нощ.

Друби й благодари сърдечно и изрази съжаление, че не разполага с нищо, което да им дари в замяна, но няма да забрави за добрината им. После с г-н Ръвц, излязоха от хралупата и поеха по пътя.

Грееше мартенско слънце, позабравено след зимата. То промушваше лъчите си между все още черните клони и правеше пътуването им по-приятно. Също така вдъхваше надежда в Друби за по-добро развитие на нещата.

През по-голямата част, докато вървяха, говореше джуджето, защото опосумът искаше да научи колкото се може повече за Джудландия, която не беше посещавал никога. Дру разказваше за селището си, училището, приятелите и семеството. Г-н Ръвц особено се интересуваше, как са построени къщите. Неговият род бе живял винаги в хралупи и не владееше строителното майсторство. Докато разказваше Друби дори се просълзи, но съвсем за кратко – беше решил да не се поддава на лошото настроение. Така изминаха десетина километра и преполовиха деня, когато неочаквано г-н Ръвц се спря, вдигна главата си нагоре и посочи в далечината един скалист връх:

Това е скалата, до която трябва да стигнеш. Аз няма да продължа нататък. – каза той с леко треперещ глас.

Какво те безпокои? – попита Дру

Не знам дали знаеш, за теб орелът е безопасен, но след дълги полети, изтощен, той обича да си набавя вкусна храна, най-вече от дребни бозайници като нас. Само преди две седмици отвлече едно от децата на сестра ми, затова трябва да бъдем особено бдителни и да не доближаваме до дома му.

Той прегърна джуджето, по-точно обгърна коленето му с лапи – просто стигаше дотам, пожела му късмет и пое в обратната посока.

Друби продължи напред и си спомни, че в часа за опосумите, в едно от трите стихотворения, които г-н Полижглот ги бе накарал да научат се разказваше как едно опосумче се опитваше да спаси сестра си от кръжащия, дебнещ орел. Не че беше забравил за историята, но я беше приел просто като измислица. Необичайните събития от последните два дни пък бяха обсебили изцяло съзнането му и той не си спомни за нея. Стана му неудобно, заради проявения егоизъм.

След цялото внимание и помощ, дадени му от опосумското семейство, не се бе сетил, че да приеме предложението на г-н Ръвц да го заведе до скалата означаваше да изложи на риск живота му.

Край на глава пета. Следва продължение.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай