Public Republic Art Studio

“Детски книжен лексикон” – брой 5

1 юли, 2015 от · Няма коментари

Весела Фламбурари

Exclusivno_za_Public_Republic

editorial_team_prj_on

reading
Снимка: GlobalPartnership for Education

І. ЗА МОИТЕ ИДЕИ…

ЗА УСЛОВНОСТТА В ДЕТСКИТЕ КНИГИ

Условността и възможността за много прочити е в основата на добрата детска литература. Без нея, тя се превръща в дидактично (назидателно) чудовище и изгубва облика си. Условно е всичко, което може да се вплете в една игра „на уж“. Столът, прекатурен на земята, е локомотив, автомобил, самолет. Пречката „се превръща“ в пушка, меч, кон. Килимът „е“ градинка, полянка, улица. Самата детска книга може „да стане“ на кутия с бонбони или къщичка. Въображението и фантазията работят и могат да превърнат всяко нещо в нещо друго, стига да има налице първоначален тласък. За известно време детето се отдава на творческата измислица. Детето приема и себе си условно, за съответния, избран от него, герой от книгата. То приема условността на детската книга за нещо нормално и естествено. Детето знае, че няма да срещне в живота фея, зъл магьосник или животно, което говори… Но детето ги възприема заради идеята на книгата. За разкриването на идеята на детето му е нужно да има диалог и конфликт. Децата обаче не търсят абсолютното покритие на златната рибка като морско животно. За детето е важна идеята, разкрита във взаимоотношенията на детската книга. То приема и вълшебствата и магиите с увереността, че това са нужни компоненти за една добра история. История, която разказва за отношения между хората и взаимоотношения между хората и живота, такъв какъвто е…

По своята природа изкуството е условно. Условен е и всеки добър художествен образ. Той е специфична форма на отражение на действителността. Никой все още не е видял говорещ заек. Никой не изпитва в живота си точната вълшебна последователност от детските книги. Но можем да приемем и най-големите вълшебства от детските книги за чиста истина, защото можем да възприемаме и разчитаме символите, алегориите и метафорите в книгите за деца.

Чрез образа от детската книга детето пресъздава действителността. То я претворява съобразно своята логическа и емоционална оценка. А за това не му е нужно точно копие на действителни факти и явления. Напротив, точните факти не рядко объркват емоционално децата… защото точните факти винаги са отражение на едно частно явление, а детето винаги възприема света обобщено. Затова и децата са толкова настойчиви, когато питат: „Този добър ли е или лош? Това добро нещо ли е или лошо?“ Светът е обобщен и черно-бял за децата, натрапването на прекалено много нюанси от възрастния ги обърква. На детското възприемане на околното импонира едно обобщено виждане за света, което е характерно за добрите детски книги.

lexikon1

ІІ. ЗА ДЕТСКИТЕ КНИГИ СЕГА…

На мен не ми е никак смешно днес. Защото добрата, фантазийна, игрова детска художествена литература се бори с дидактиката още от 19 век. Векът, в който същата тази добра детска литература се превръща в протест, реакция, бунт на светлите умове на Англия и Европа, срещу педагогическата школа на Питър Парли. Една школа, която препоръчва на децата – „книги с фактология“. Добрата детска художествена и игрова литература притежава характерни смели хипотетични или нонсенсови светове, впечатляващи необичайни персонажи, действен сюжет, фабулни обрати, поетичен картинен език… тоест всичко, което може да изскочи, когато фантазията и талантът на добрия писател се развихрят. (Първият фентъзи роман, например, е „Водните дечица“ (1863) на Чарлс Кингсли. Кингсли е бил професор по литература в Кралския колеж в Лондон и професор по история в Кеймбриджкия университет. Той измисля една история за омагьосано дете, превърнато от феите във водно същество. Следват двете книги за Алиса: „Алиса в страната на чудесата“(1865) и „Алиса в огледалния свят“(1872) на Луис Карол. Карол също е бил университетски преподавател. А тенденцията – добрите детски книги да бъдат писани от университетски преподаватели, водещи учени във всички направления на науката, както и от брилянтни в работата си хуманитаристи и хора на изкуството – остава до днес.)

Нооо… днес, в сегашния момент, през новия 21 век, чудовището на дидактиката отново е заело твърди позиции в художествената литература за деца… Сякаш човекът, малък или голям, е изгубил отново способността си да мисли… и да разграничава доброто от лошото. А не трябва да допускаме това да се случва отново.
Защото децата не приемат и не вярват на неща, които са им поднесени като нравоучителна притча.

(Да вдигнат ръка онези възрастни, които обичат другите да им се налагат! А, никой не вдига ръка… значи няма възрастни, които да обичат другите да ги командват. Защо тогава си мислим, че на децата ще се хареса някой да им се налага открито!) Нравоучителната притча от книжката за „Лека нощ!“ (и не само) е сигурният начин да накараме децата отрано да НЕ обичат книгите и мисленето… Защото децата ясно усещат желанието на родителя или на автора на притчи да им се наложи. Да закове в главите им своя поглед върху живота, своето “страхотно решение” за разправа с всички житейски предизвикателства. Да спусне във вид на закон своите ценности. Но ценности не се налагат с размахан пред лицето на някого пръст! Децата (поне до пубертета, а да не говорим за самата тийн-възраст) са все още с много ясно, живо и ярко запазен усет, (интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Отстояват твърдо емоционалните си позиции и ако все пак, големият им се наложи – страдат! Всъщност ценностите (каквито и да са те) се възприемат само с личен пример – факт! А това означава – възрастният пръв да прави нещата, които иска да правят децата му и по този начин да им дава своя пример. Тогава детето ще приеме идеите, които възрастният иска да му внуши!
“Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!” – пише Андерсен в един от дневниците си.
Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики именно с това, че са освободили писането за деца от чудовището на дидактиката. И те, наред със добрите съвременни детски писатели, винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че над книжките трябва да се „поразмислим“ и когато ги пишем и когато ги четем.

lexikon2

ІІІ. ЗА СЪБИТИЯ, КОИТО СЕ СЛУЧВАТ С ДЕТСКИТЕ КНИГИ И ПИСАТЕЛИ

Вече тече мащабната кампания за насърчаване на детското четене „Забавното лятно четене“… Кампанията се провежда от Български детски портал „Az-deteto.bg и Столична библиотека с корпоративното съдействие на ЧЕЗ България и институционалното партньорство на Министерство на образованието и науката, българската библиотечно-информационна асоциация, Фондация „Глобални библиотеки – България, UNICEF, „Заедно в час“, Издателство „Ентусиаст“, книжарници „Сиела“.
Кампанията се провежда в рамките на летните месеци от юни до септември и обхваща цялата страна. Целта, която си поставя кампанията, е да заинтригува малките читатели и да ги насърчи сами да търсят книги. В специално създаден електронен дневник всяко дете вписва прочетените книги и отговаря на забавни въпросчета. Чрез онлайн читателския дневник през септември се определя най-четящото училище, най-четящото дете и най-четената детска книги през това лято.
Верни приятели на кампанията за четене, през годините, са и Тяхно превъзходителство, посланиците на четенето, писателите: Юлия Спиридонова-Юлка, Петя Кокудева, Марин Бодаков, Маги Благоева, Иван Раденков, Роси Кота и Весела Фламбурари.

lexikon3

ІV. ЗА ДЕТСКАТА КНИГА, КОЯТО ПРЕПОРЪЧВАМ ДНЕС

Обичам доброто детско фентъзи. Точно такова страхотно добро фентъзи за деца пише Юлия Спиридонова-Юлка. Книгите й (фентъзита и тийн-поредици) ги има със сигурност дори и в първата книжарница, в която ще ги потърсите. Първата история, написана от Юлка която трябва да намерите е в трите книги от „Страната на сънищата“. Изглежда Юлето пише на сън, защото освен тези три книги за момчето-цар Иво, е написала цял тон други, между които и едно криминално фентъзи. Аха, хем криминална история, хем пълна с герои от приказките. Тази книга пък се казва „Кръстьо – частен детектив в Долната земя“. Историята на „най-смотания детектив“ е ужасно смешна. Юлия Спиридонова има и една уникална книга – това е фентъзито по операта на Моцарт „Вълшебната флейта“. Книгата е уникална освен със своя текст и с картините на художника Пенко Гелев.

Юлка е лауреат на толкова награди за детска литература, че ако ги изброя ще ми заемат цяла нова страница. Освен това е суперска, млада и красива вещица (тоест веща, знаеща жена), което вече си е малко прекалено, но е самата истина…
Най-новото творение на Юлка е страхотната пълноцветна и пълнодумна книга „Бъди ми приятел“ от ИК“Кръгозор“. Книгата е една цветна литературна „бомбичка“, нарисувана отново от страхотния художник Пенко Гелев. И познайте… тук ви давам едно откъсче от тази невероятна история:

lexikon4

„БЪДИ МИ ПРИЯТЕЛ“

„… Жабчето решило да се изкачи високо в планината, до самия връх. Може би там живее някой, който също е самотен и има нужда от приятел?
Дърветата оредявали, изворчетата също. Денят подкарал бавно огнения си елен по билото на планината. Станало много горещо. Ох, горкото жабче, едва се движело, но не се отказвало. Подскачало по каменистите пътечки и внимавало да не падне в бездънните пропасти. Понякога поглеждало надолу, но само с едното око.
Денят продължил да язди на запад. Захладняло и жабчето настръхнало. Огледало се – наоколо имало само скали. То застанало на ръба на дълбока пропаст и заплакало горчиво.

- На никого не съм нужееен!
- Нужееен – отвърнал някой.
Жабчето подскочило.
- Наистина?
- Истина. Истина – извикал гласът.
Ох, как се зарадвало жабчето!
- Кой си ти?
- Ти?
- Аз съм краставо жабче.
- Жабче?
- Да – засмяло се жабчето.
- Да – засмял се и гласът.
Ама, че шегаджия.
- На повтарянка ли ще си играем? – зарадвало се жабчето.
Отговорът веднага долетял:
- Играем!
- Ами ти къде си? – заоглеждало се жабчето.
- Къде си? – попитал на свой ред гласът.
- Пред една ужасно дълбока пропаст – отвърнало
жабчето.

- Пропаст?
Нима новият му приятел искал от него да слезе в пропастта? Жабчето притеснено погледнало надолу. Под ръба на скалата имало вдлъбнатина, а в нея шавала голяма кожена торба.
- Я, къде си бил – прошепнало жабчето и докоснало
торбата.
Торбата лудо заподскачала.
- Какво ли има вътре?
- Вътре – извикал гласът, но странно, не идвал от торбата, а някъде от пропастта.
- Моля те, пусни ме – изсвистяла торбата.
Жабчето се притеснило. Ами ако в торбата има демон от Долната земя?
- Аз съм вятър – въздъхнала торбата.
- Вятър? – учудило се жабчето.
- Вятър! – ядосано креснал гласът от пропастта.
- Ехото ме затвори тук, защото отнасях отговорите му и никой не ги чуваше. Така не можеше да подмамва пътници в пропастта – едва говорел вятърът в тясната торба.

- Ехото? – ококорило се жабчето.
- Ехото! – гордо казал гласът от пропастта.
- Ехото прави само злини – оплакал се вятърът. – Пусни ме, моля те. Земята плаче за дъжд от дни. Няма кой да докара облаците.
Жабчето решило да рискува. Надвесило се над пропастта и започнало да развързва връзките на торбата.
- А ти можеш ли да ми бъдеш приятел?
Вятърът се засмял свистящо:
- Не мога. Сега съм тук, след малко там, никога не се задържам на едно място. На кого му трябва такъв непостоянен приятел? – вятърът с фучене изскочил навън.
- Благодаря ти, малкият – чуло жабчето, но така и не зърнало вятъра.
Защото вятърът, както всеки знае, е невидим.“

Ето това са приказните истории… Те карат дори жабчетата и вятъра да говорят. Аз ей сега ще хвана по едно фантазийна история във всяка лапичка и ще отплавам по лятното море на удоволствието от четенето…

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай