Public Republic Art Studio

Из “30 паунда” на Мартин Ралчевски

22 юни, 2015 от · Няма коментари

Мартин Ралчевски

sonne

ПРОСЛАВА

Във волята на една нация не само живите, но и мъртвите имат глас.
Николай Бердяев

Вестта за странния отшелник се разпространи из цялата
страна. Стигна и до шотландските власти, които се принуди-
ха да се намесят, защото погребението в общинска земя бе на-
рушение на закона. Тленните останки трябваше да бъдат пре-
местени в гробищата. На ексхумацията присъстваха родите-
лите му, няколко държавни служители, десетина свещеници и
стотици любопитни хора.

Когато изкопаха пръстта и достигнаха до тялото, пред очи-
те на всички се разкри необяснима гледка – по костите на Ан-
тоний не бе останала никаква плът! Те бяха съвсем чисти, с осо-
бен жълто-бял цвят. А вместо зловоние, от тях се разнесе чу-
ден мирис като от цъфнал люляк.

ЕПИЛОГ

Три седмици след преместването на мощите на Антоний
на вратата на Кирил – братовчеда на Иван в Лондон – се по-
звъни. Доставиха му препоръчано писмо за Иван. Кирил вед-
нага се обади в полицията.

Два дни по-късно той бе повикан в полицейския участък,
за да прибере изпадналия си роднина. Когато го видя, Кирил
се ужаси. Иван бе занемарен до неузнаваемост. Косата му бе
сплъстена, дрехите му миришеха, а лицето и ръцете му бяха
мръсни като на миньор.

Кирил го изгледа със съжаление и погнуса и му подаде пис-
мото. Иван веднага го отвори.

„На тази земя винаги има някой, който иска да ти по-
могне!“ Това са твои думи, Айвън. Щом четеш тази бележ-
ка, значи аз вече не съм между живите. Моля те, когато
имаш време, помоли се за душата ми. А сега се свържи с ад-
воката ми, на посочения телефон, за да получиш къщата ми
в Екситър. Тя е твоя.
Монах Антоний
(Джак Питсън)

За пръв път в очите на Иван се появи блясък.
– Може ли да ползвам телефона ти? – попита той братов-
чед си, когато седнаха в колата му.
Кирил кимна утвърдително, подаде му телефона си и по-
тегли.

– Лельо Таня, здравей. Аз съм Иван. Не съм се обаждал
отдавна, но имах някои проблеми и…
– Иване? Ти ли си, бе?!
– Да, лельо Таня, аз съм.
– Иване, Иване… Къде се загуби бе, моето момче? Тук се
случиха някои неща… Ти обаче навярно… не знаеш, нали?

Студени тръпки полазиха по гърба на Иван.
– Не. Не знам. Кажи ми, какво се е случило? Как е баща
ми?
– Ох, много съжалявам, моето момче, но… баща ти… по-
чина.
Иван се вледени. Изпусна телефона и замря.
– Но, как?! И… защо… Как така… почина?! – продължи той,
като дойде на себе си.
– Съжалявам. Стана преди почти два месеца. Ти знаеш, че
той нямаше заделени пари… Та общината плати погребение-
то. Аз много исках да ти се обадя. Какво ли не опитахме, но…
не можахме да те издирим.
Очите на Иван плувнаха в сълзи.
– Но… как така? – болезнено изстена той. – Как?! Кажи ми…
защо е починал? От какво?
– Съжалявам, моето момче, не го мисли повече. Той е на
небето.

– Как така да не го мисля!? Та аз съм му син! Трябва да
знам!
В слушалката настъпи мълчание.
– Ало? Лельо Таня, там ли си?
– Тук съм, Иване. Тук съм.
– Говори тогава. От какво почина татко?
– Добре, добре, Иване… Ще ти кажа истината, щом настоя-
ваш. Но… Баща ти е починал от… глад. Съжалявам.
– Какво?!… Как така е починал от глад? Никой не умира
от глад? Искам да кажа, че никой в Европа не умира от глад.
Или поне не и през двадесет и първи век. Това е… Ама как
така?!… Та това е нелепо!
– Съжалявам, момчето ми, но ти искаше да чуеш истина-
та… От глад! Така каза докторът.

(Едно закъсняло писмо)
Мили татко,
Трябваше да напиша това писмо много по-рано, но все
не намирах сили. Прощавай. Истината е, че не го сторих, за-
щото нямаше с какво да се похваля. Знаех, че ти страдаше,
понеже бяхме далече един от друг, и Бог ми е свидетел кол-
ко много исках да ти помогна. Но така и не можах да го сто-
ря. Аз съм един лош и неблагодарен син. Много те моля, про-
сти ми.
Докато не бях с тебе, разбрах обаче, че страданието ни
променя. То прави сърцата ни или по-меки, или ги вкоравя-
ва. Аз се провалих. Много пъти падах, а не намерих сили да
стана. Но ти устоя, татко. Ти изтърпя достойно страда-
нията, които Бог ти прати. Ти нито се озлоби, нито сърце-
то ти се вкамени.

Аз обаче съм виновен за много неща. Толкова много, че си-
гурно ще плача месеци наред, за да получа някаква утеха. Има
обаче едно-единствено нещо, за което колкото и да плача,
сигурно никога няма да ми бъде простено, и то е, че не на-
писах това писмо по-рано.

Не искам да се оправдавам, но само да знаеш, че не го на-
правих най-вече защото, откакто пристигнах в Англия, не
ми се случи нищо, с което да мога да те зарадвам.
Имах сериозна приятелка и ми се роди син. Но после се случи така,
че ги загубих. Нямах дом. Нямах работа. Нямах пари. В един
период даже не виждах смисъл да продължавам да живея.

Все пак обаче ти заслужаваше да удържа на обещанието си и да напиша писмото. Но… не можех да го сторя, за-
щото трябваше да те излъжа. Повярвай ми – достатъчно
беше, че веднъж вече те излъгах, че ще ти купя кола. Как да
ти напиша, че всичко с мен е наред? Нали винаги си ме учил,
че не бива да се лъже. Е, как тогава да те излъжа, и то точно теб.

Но животът е странен понякога. Случи се така, че всич-
ко в един миг се промени. Аз вече съм добре и ти не бива ни-
кога повече да се тревожиш за мен.
Преди месец почина Джак. Той беше моят най-добър прия-
тел в целия свят. Единственият човек, който ме приемаше
безрезервно. Бог да го прости.

Година и нещо преди да почине, той стана монах с име-
то Антоний. И… знаеш ли, татко? Джак, тоест отец Ан-
тоний, ми завеща къщата си. Остави я на мене, бедния не-
скопосан чужденец! Вече втори ден съм в нея и все още не
мога да приема, че това е мой дом.

„На тази земя винаги има някой, който иска да ти по-
могне.“ Прощавай, че се усъмних в думите ти, татко.
Ето, ти виждаш – всичко се подреди. Само дето теб те
няма сега. Как ми се иска да можеше да дойдеш тук и да
останеш при мен.

Там, където си сега обаче, е много по-хубаво. И мама е
там, нали? Ти си при нея. Заедно сте и всичко е прекрасно.
Там няма бедни хора. Има само любов и разбирателство. И
няма нито някой, на който да му е студено, или който да го
боли нещо. И никой там не е гладен. Храната е много вкус-
на и има за всички в изобилие. Нали е точно така, татко?
Аз всъщност дори за миг не съм се и съмнявал, че там е хи-
ляда пъти по-хубаво, отколкото тук.

Ти сега почивай в мир и за нищо не се тревожи. Аз те оби-
чам и никога, ама никога няма да те забравя.
С много, много любов и болка,
твой син Иван
Иван сгъна бавно листа на четири и го пъхна в плика. После
взе друг, по-малък лист, на който добави:

Лельо Таня, това писмо е за татко.
Моля те, остави го на гроба му.

ПОСВЕЩЕНИЕ
Посвещавам тази книга на Тодор Джамбазов (25.02.1974 –
03.03.2000), мой колега и приятел от Богословския факултет
в София. На 22 години той се отказа от всичко. Раздаде иму-
ществото си и стана монах, като прие името Антоний. Скоро
след това почина в Зографския манастир. Няколко години по-
късно с неговите тленни останки се случи същото чудо, кое-
то описах в романа.
Светла да е паметта му.
18 август, 2011 г.
Успение на св. Йоан Рилски
Ексмът, Англия

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай