Public Republic Art Studio

Из “Любов и изгнание” от Айзак Сингър

9 юни, 2015 от · Няма коментари

sad_love
Снимка: Edward.rhys

Улица „Крохмална“ във Варшава винаги беше пълна с хора и сякаш всички те крещяха. Един ден избухна пожар и пожарникарите пристигнаха с буйните си коне. Имаха пиринчени каски и влачеха подире си маркучи. Друг път каруца прегази човек и дойде линейка с надути клаксони. Веднъж мина автомобил – превозно средство без кон – и се събраха тълпи, за да зяпат чудото.

Хора от нашия вътрешен двор, а дори и някои от посетителите на къщата ни не спираха да разказват покъртителни истории за революцията от 1905 година, за стачките и за това как еврейските момичета и момчета се заели да детронират царя. Стреляли по руски управници и хвърляли бомби. На Кървавата сряда стотици от тези бунтовници демонстрираха пред Кметството с искане за конституция и повечето бяха убити. В канавките течеше кръв. Останалите живи бяха оковани във вериги и изпратени в Сибир. През 1908-а не разбирах много от тези истории, но усещах смута, криещ се зад тях.

Във Варшава живеехме нависоко и трябваше да се научим да се качваме по стълби. Апартаментът ни имаше балкон и от него се виждаха високи сгради, стръмни покриви, широки порти и магазини. През лятото държахме прозорците отворени и се чуваха изпълнените с вълнение гласове на отраснали момичета, които пееха. На някои от прозорците изнасяха клетки с папагали, които говореха като хора, свирукаха, пищяха пронизително и дори сипеха ругатни. За пръв път в живота си виждах евреи, които имат кучета.

Майка ми се оплакваше, че Варшава е една Геена , но сестра ми Хинделе и брат ми Йешуа стояха с часове на прозореца и наблюдаваха минувачите. Момичета по блузи с къс ръкав и прозирни деколтета, с шапки с цветя и пера на главите, носеха дамски чанти. Баща ми предупреди Йешуа да не гледа тези непристойни женски същества, които оголват плътта си, за да подтикнат мъжете към лоши помисли. Брат ми обаче изобщо не обърна внимание на предупреждението.

В своите спорове с баща ми Йешуа задаваше въпроси относно намеренията на Бог, а баща ми непрестанно Го защитаваше. Йешуа спомена, че във войната с Япония са били убити десетки хиляди невинни войници. Потопяваха кораби с целия им екипаж. В град Кишинев и в много други руски градове извършваха погроми срещу евреите. Как е възможно Бог да вижда всичко това и да си мълчи? Може ли такъв Бог да се нарича милосърден? Баща ми заекваше, докато отговаряше. Бог давал на човека свободата да избира между доброто и злото, между живота и смъртта. Освен това не било възможно да проумеем Бог с малките си мозъци. Невинните, които загивали, били мъченици и светите им души щели да живеят на Небесата.

Баща ми не беше единственият на страната на Бог. Хасидите идваха у дома и разказваха за деяния, извършени от техните равини чудотворци, и за голямата им набожност. Един от постоянното присъствие беше учил някога при баща ми в Леончин, млад мъж на име Матес. Матес беше последовател на братиславския равин, член на секта с название Мъртвите хасиди. Бяха ученици на равин, умрял преди около сто години – раби Нахман, който проповядвал постигането на благочестивост чрез радост. Матес говореше за мъртвия равин и танцуваше.

Викаше, когато изброяваше заветите на раби Нахман: „Докато свещта ти още гори, всичко може да бъде поправено.“ Матес пееше стиховете от книгата „Нравствеността на бащите“: „Ако аз не държа на себе си, кой ще държи на мен? А ако държа само на себе си, какво съм тогава? И ако не сега, кога?“

Слушах всичко: историите на хасидите, дебатите на моя брат с родителите ни, доводите, излагани от тъжителите, дошли за Дин Тора – предимно мирно решаване на делови спор. Особено се интересувах от конфликта между съпрузи, които искат да се разведат.
Имаше и пререкания в собственото ни домакинство. Сестра ми Хинделе обвиняваше мама, че не я обича. Чувах я да плаче и да вика: „Ти не ме обичаш, затова настояваш да се омъжа за който ме поиска. Ако можеше, щеше да ме пратиш надалече, отвъд Планините на мрака!“ Колкото и да бях малък, аз схващах, че Хинделе говори истината.

Майка ми не можеше да търпи постоянните ѝ оплаквания. Хинделе страдаше от нерви. Това ни каза докторът. Лекуваше главата ѝ с ток, предписа ѝ масажи и хапчета два пъти дневно, но това не помогна. На няколко пъти тя се опита да се хвърли от прозореца. Независимо от всичко хората я обичаха. Съседите ни се възхищаваха от външността ѝ – от светлата ѝ кожа, кестенявата коса и сините очи. Освен това Хинделе водеше война против прекалената набожност на баща ни. Искаше да се облича според модата, да гледа представления в Еврейския театър и да се омъжи за съвременен млад мъж, а не за някое момче от йешива, живеещо от подаяния.

Но понеже баща ми нямаше средства, за да ѝ осигури зестра, сватовниците се опитваха да я съберат с някой вдовец, с разведен или с два пъти по-възрастен от нея. Хинделе плачеше, смееше се, скубеше си косите и заплашваше, че ще се удави във Висла. Йешуа каза, че Хинделе е болна от истерия.

Лятото свърши, но аз не бях записан отново в хедер. Научавах всичко у дома: да декламирам молитвите, както и да чета на идиш книги с истории – приказки за царе, принцеси, страшни случки с дяволи, пакостливи духчета, дибуци и вампири. Брат ми Йешуа донасяше вестника на идиш всяка сутрин и аз се опитвах и него да чета. Баща ми твърдеше, че всички светски писатели са неверници, лъжци и присмехулници. Писанията им са мерзки. За еврейския театър казваше, че шарлатаните седят там по цял ден, ядат свинско, забавляват се с леки жени и сквернословят. Брат ми обаче казваше, че театърът е част от културата. Възхваляваше писателите, пишещи на идиш – Менделе Мохер Сфорим, Шалом Алейхем, Перец, както и „майката на идишкия театър“ Естер Рахел Каминска в пиесата „Миреле Ефрат“.

Йешуа носеше у дома преводи на идиш на Толстой, Достоевски, Тургенев, Кнут Хамсун и Марк Твен. Наричаше написаното от тях „литература“ и казваше, че за да пише човек като тях, трябва да притежава талант и добре да познава човешката душа. Майка ми укоряваше Йешуа и Хинделе, че четат тези светски книги, но самата тя надничаше в тях. Във вестник „Хайнт“ публикуваха роман на части с продължение със заглавието „Жестоката дама“ – историята на една жена, която подлудява мъжете със своите капризи и претенции. Някои от обожателите ѝ се биеха на дуел за нея и се убиваха един друг. Други изпращаха шпиони, за да я следят. Отрупваха я със злато и скъпи подаръци. Жената беше дяволски красива. На скритото от воалетката лице пламтяха две черни очи, които побъркваха мъжете.

Мъжете се побъркваха и намираха смъртта си не само в Петербург и Париж, но и на улица „Крохмална“, където живеехме. Помощник-шивач на номер 11 се беше влюбил в дъщерята на един хасид и когато родителите на момичето не дадоха съгласие да се оженят, младият мъж се хвърли от четвъртия етаж. Камериерка, чиято зестра бе открадната от бъдещия младоженец, избягал в Америка с друга жена, се отрови с йод. Стачник с доживотна присъда в затвора „Цитаделата“ заля дрехите си с керосин, запали се и се превърна на въглен. Беше оставил написано с кръв писмо до годеницата си: „Умирам, за да може ти да живееш в един свободен свят.“

1. На този ден, 15 авг. 1906 г., бойната организация на Полската социалистическа партия напада руснаци, информатори и полицаи в рамките на т.нар. Революция в Кралство Полша.

2. Символ на Страшния съд в юдаизма.

3. Привърженици на хасидизма – клон на ортодоксалния юдаизъм.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай