Public Republic Art Studio

Димитър

7 юни, 2015 от · Няма коментари

Станислава Тодорова


Снимка: SLR Jester

Казвам се Димитър, Дими накратко. Имам неразрешим проблем. Обичам я. Не мога да мисля за друга жена. Тя се казва Моника. От пет години съм влюбен в нея и мисля, че така ще си умра. Запознахме се в една дискотека. Тя беше излязла с приятелки по женски. Честно казано тези събирания винаги са ми намирисвали на открити свалки с мъже. Аз бях излязъл с моите приятели. Когато ние излизаме по мъжки, това обикновено означава, че здраво ще се натряскаме. Бяхме на две близки маси. Нашата компания видя готините девойки и започна да вдига наздравица към тях. Те бяха усмихнати и открито флиртуваха с нас. Забелязахме, че пият бяло шардоне и на два пъти им поръчахме нова бутилка вино. Съвсем естествено започнахме да танцувахме заедно. Към три часа нашата компания покани тяхната да продължим в друг бар. Последваха ни. След четири всички бяхме доста подпийнали и започна да ни гони пиянският глад. В такива случаи ние, мъжете, завършваме със силно подлютено шкембе и бира в „Дивака“. Предложихме им да се присъединят. Те се навиха, но предпочетоха вместо шкембе – зеленчукови супи, пица и силно кафе. Знаехме, че в среднощните запознанства няма нищо трайно и не си правехме труда да искаме телефони и да говорим за нова среща. Разделихме се към шест и аз на момента забравих как изглеждат и четирите момичета. Единственото, което е останало в съзнанието ми, е, че едната от тях носи едро колие със змия. Обърнал съм внимание на бижуто, може би защото имам приятел, който отглежда три питона в огромен терариум.

Работя в голяма фирма за подбор на персонал и два дни след вечерното излизане бях на семинар за HR-и в столичен петзвезден хотел. На събитието имаше към стотина души от цялата страна. Срещата започна към единадесет часа и включваше обучения и тренинги. В първата част присъстващите слушаха теми от именити лектори, а във втората – аудиторията се раздели на работни групи и проведе практически занятия с участието на преподаватели от големи вузове. В нашата група бяхме четирима мъже и шест жени. Всички ми бяха непознати, с изключение на един колега. Представихме се с име, длъжност и работно място. Последна говори Моника, от пръв поглед недостижима, горда и властна красавица. Носеше пъстър шал върху черен блузон с голямо диколте. На третото задание може би й стана топло и махна шала. Видях едро колие със змия и в първия момент помислих, че преживявам deja vu. Образът на колието ми се беше запечатал, но не го връзвах с конкретна случка. Тренингите продължиха час и към един имахме организиран обяд в ресторанта на хотела. Нашата група избрахме да седнем заедно. Пред всеки на масата беше сервирана шопска салата. Седях срещу Моника и изведнъж ми проблесна откъде ми е познато колието. Това беше същото момиче от запоя преди два дни. Набрах смелост да я заговоря.

– Абе аз май съм те виждал…

Тя ме погледна право в очите, после боцна една краставичка и след като я схруска, ми се усмихна:
–Така ли, къде?
– В „Каракас“, на Раковска. Оня ден бяхте една компания момичета и заедно се веселихме. Аз бях на другата маса, с приятели.
–Възможно е, – каза тя, промушвайки едно поръсено с натъргано сиренце парченце домат. Или от алкохола не помнеше, или просто не беше физиономист.
- Аз по колието те познах, много е интересно.

Тя докосна с ръка бижуто и отново се усмихна. Нещо силно ме жегна. Сякаш кафявите й очи бяха надзърнали в сърцето ми и си откраднаха част от него. Мина доста време, докато пак я заговоря. Бяхме на десерта. Въоръжих цялата си шеговитост и казах:

– Моника, тъй като се оказва, че работим в една сфера, нищо чудно да се видим пак по тъмно или по светло.
–Да, най-вероятно, – каза тя и облиза шоколадовия крем от горната си устна.

Нищо друго не можех да измисля. След официалния обяд всички си взехме довиждане и се разделихме.

На следващия ден, докато пазарувах в супермаркета до нас, пак я видях. Точно разглеждах промоциите на алкохола, когато тя премина покрай мен с кисело мляко и пликче ядки в ръка. Да живеят случайностите!
- Моника, – извиках слабо след нея.

Тя се обърна. Носеше червена лента на косата си, която много й отиваше. Очите й бяха силно гримирани с черен молив, а на устните си имаше само блясък. „Колко искам да те целуна“, честна дума това си помислих. Тя примижи с поглед – или недовиждаше, или напрягаше ума да се сети кой съм.

- Димитър, нали? Почувствах се толкова щастлив, че ме помни.
- Вземи си нещо по-съществено. С това кисело млеко ще се стопиш, – само това измислих да кажа.

Тя се усмихна, погледна към млякото и каза:
- Трябва да съм фина мацка.

Проследих фигурата й с поглед и се опитах да я запечатам в акъла си. Беше облечена с къса черна пола, фин чорапогащник и черни боти с висок ток.
- Е, щом трябва…, – промълвих аз и погледнах към рафта с бутилките – Какъв алкохол предочиташ?
- Кампари, – почти веднага каза тя.

Веднага го открих с поглед, взех бутилката и казах:
- Ела на касата, черпя те едно кампари.

На нея й стана приятно. Придружи ме. На касата платих бутилката и й пожелах приятен ден, изпровождайки я с очи. Голям глупак се оказах. Забравих да й поискам телефона. Затичах се след нея, но беше късно, изгубих я от поглед. Сетих се, че мога да се обадя на организатора на семинара, да поискам списъка на присъстващите (едва ли ще са много Мониките), да видя за коя фирма работи и да й се обадя. Не се наложи да го направя.

Видях я на следващия ден, този път в транспорта на път за работа. Благодарих мислено на съдбата. Моника стоеше със слушалки в ушите на сгъвката на автобуса. Гледах я от разстояние и се молех: „Погледни към мен, погледни към мен.“ Броях бавно наум. На 242 ме видя, кръстосахме погледи и се усмихна. Ура, позна ме. Разбутах хората и стигнах до нея.
- Вчера те гоних да ти взема номера на телефона, но ти изчезна, – започнах направо аз.

Стана й много смешно. Тогава си казах, че ако продължава да се смее така, ще се влюбя до уши. Даде ми телефония си номер и малко след това слезе от автобуса. Този ден нямаше по-щастлив човек от мен. Писах и SMS още същата вечер: „Ще ми е приятно да те изведа на кино? И после на бар?“. В отговор получих ден, час и място на среща. Така започнахме да излизаме. Всичко се случи леко и бързо. Не след дълго не можехме един без друг. Използвахме всяка свободна минута да сме заедно. На третия месец се оженихме. Тя го поиска, аз нямах нищо против. Тя спечели приятелите ми точно толкова бързо, колкото и мен. Всички я харесваха, така че аз с радост я взимах както на мъжки сбирки, така и на срещи със семейни приятели. Чувствах се страхотно. Летях от щастие – имах красиво момиче, превърнало се в моя жена. До нея се допитвах за всичко и тя винаги ми даваше най-правилния съвет, подкрепяше ме безпрекословно. Първата неприятна изненада дойде едва два месеца, след като се оженихме. Мой близък приятел, Петко, ми каза, че я срещнал в една сладкарница с други момичета и че тя започнала открито да флиртува с него.

- Въобразяваш си, – отвърнах аз.
- Добре, аз само те предупреждавам – продължи Петко, – защото сме приятели.

Махнах с ръка и му казах да не се притеснява. После отново се случи. Друг приятел, Киро, ми сподели, че веднъж случайно срещнал Моника на улицата, тя го поканила на кафе и когато се разделили, го целунала по устните. Той се озадачил и затова решил да ми каже. Това второ предупреждение отново не го приех на сериозно. С хората, с които беше близка, Моника се държеше много открито и свободно. Така я оправдавах. Имах й пълно доверие и бях адски влюбен. Не след дълго започнаха изневерите. Първият път открих разменени любовни писма с непознат за мен мъж. Скарахме се. За малко се разделихме, но аз не издържах без нея и пак се събрахме. Увери ме, че залитането й е в миналото.

Случи се и втори път. На работен семинар във Варна, на който не можех да отида, си беше легнала с друг колега. Една моя позната, Вера, случайно я била видяла и ми каза. Скарахме се сериозно. Разменихме си тежки обиди. Тя ме обвиняваше, че я обсебвам. Аз я наричах лъжкиня и предателка. Пак се разделихме. Тя си събра багажа и отиде при майка си. Още след месец я молех да се върне. Не можех да живея без нея. Разглеждах снимки, препрочитах писма, връщах спомени, не ме интересуваше друго и друга. Когато се върна, пак беше примерна за кратко и после забежките й продължиха. Научих се да живея с тях. Бях я избрал за спътница в живота. Не можех да я променя. Единственото, което ми оставаше, да я приема такава, каквато е. Вече пет години я търпя. Явно съм кръгъл идиот, но я обичам.

Не напуснах Моника, направи го тя. Веднъж срещнах прекрасно русо създание, което пълнеше с дизел резервоара на колата си. Тя излезе от сребристо кабрио на съседна колонка на бензиностанцията и аз се почувствах силно привлечен. След една седмица го направихме и Моника си отиде. Не можа да понесе моята изневяря. Мислеше, че е незаменима. Отново съм влюбен. В друга.


Разказът е от сборника “”Нещо в мен, нещо в теб” И (Милена, Събина, Димитър, Спиноза)

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай