Public Republic Art Studio

Петък, 01.05.2015

2 май, 2015 от · 1 Коментар

Станислава Тодорова – Стенли

Дневниче,
Петък е. Не ме интересува. Днес вече отивам на фитнес. Казах. Ставам, стъпвам с десен крак. Мия очи, зъби… Хапвам мюсли с плодове. Изпивам бавно със задоволство кафето. Съзерцавам за минута цъфналата ми орхидея и се опитвам да се налея с хармония Ин и Ян. Нещо трябва да пусна да свири. Нещо жизнеутвърждаващо, не прекалено бавно, не дяволски бързо, нещо леко, но не ефирно, нещо здраво, но не бумтящо. Накрая пускам „Coldplay”. Един нежен меланхоличен ритъм, който ми импонира.

Час по-късно вече съм във фитнеса. Влизам плахо, поздравявам, казвам за болежките си и питам момичето зад бара като за първа тренировка какво ще ми предложи. Оказва се, че тичането на пътечката и въртенето на велоергометъра са противопоказни за мене. Заради проблема с кръста. Препоръчва ми бързо ходене по наклон и степер.

Обувам анцунга в съблекалнята. Влизам в залата с уредите, зървам един кантар и веднага се опвам върху него – 55.2кг. Правя една 40-минутна тренировка, която завършва с упражнения за разтягане. Наобратно към съблекалнята отново се качвам на кантара. Познай, дневниче, колко показва? Отново 55.2. Уж се потих, уж тренирах… Успокоявам се с това, че мазнините са леки и ги трансформирам в мускули (ха-ха). Напускам фитнес-салона видимо доволна, тонизирана и с желание пак да дойда. В повечето фитнеси в България можеш да плащаш на път или с месечна карта. Разбрах, че в Германия се работи само с предплатени годишни карти.

В петъчния обед съм си направила една уговорка с приятелка, която от години живее в Италия. Винаги, когато се виждам с нея, е все едно, че не съм я виждала от вчера. Тя е много сърдечен и топъл човек и говорим открито по всякакви теми. Прекъсва ни телефонно обаждане от майка ми, при която съм оставила дъщеря ми Катрин. Трябва спешно да я взема, защото я боли коремчето и е с висока температура.

След 30 минути съм при малкото си съкровище със силни колики, които я карат да плаче. Имам много добър педиатър. Водя я при нея – изписва подходящите сиропчета за лечението на този пореден 78-ми грип за първа група в детската градина. В последствие разбирам, че целият квартал е пламнал от него. Това майки, това баби, това дядовци, етърви, мащехи и баджанаци. Купувам лекарствата и се прибираме вкъщи. Температурата унася Катрин и тя заспива непробудно за три часа. Наблюдавам я с умиление и обич. Според мен никой не знае на каква любов е способен, докато няма детенце. Чувството е толкова хубаво и постоянно, и мисля, че ще ме преследва цял живот. Е, в пубертета могат да настъпят някои обрати, но дано да е за добро.

След съня й, решавам да й пусна детско филмче от моето детство. Барбароните. (Дневниче, днешните детски с малки изключения са пълен боклук. Или това е първият признак, че остарявам.) Отварям youtube с надежда да го намеря. Ето я песничката на български на барбароните:

Кети се чувства по-добре. Прекарваме една спокойна вечер като добри неразделни приятелки. Тя рисува, аз пиша и когато тя отново се унася в прегръдките на съня, аз изглеждам „Социална мрежа“ за създателите на Фейсбук. Отдавна бях нарочила този филм, но сега му дойде времето. После отново гледам „Леон“ с Жан Рено и Натали Портман и плача на финала му.

Лека нощ, дневниче! Понякога в живота ти е достатъчно да имаш само едно създание до тебе, за да си ти.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

Коментирай