Public Republic Art Studio

Времето на чумавото слънце

13 май, 2015 от · Няма коментари

Захари Захариев

sun
Photo: Ricardo Wang

(бабешка рецепта за лекуване на кашлица и възпалено гърло -
из „Наръчник за поетично митологизиране на града“)

Когато Сивила боледуваше не ми даваше
да я виждам.
Казваше ми, сякаш през лявото око на Павич:
„Дробовете са първата есенна крепост,
когато кашлям въздуха старее
тогава урината замирисва на лайка,
а слънцето, поемеш ли си дъх,
набожда гърдите ти на магарешкия си трън.“
Дясното око, с което я слушах,
започваше да трепери – сякаш рибите
в очите й прескачаха от едното езеро в другото,
хриповете избиваха по стъклата на стаята й
в шарка и гнили пръски от потъването.
Тогава залезът бе по-кратък от сянката си,
затова когато бродех край къщата й,
котаракът пиеше кафе на верандата,
вглеждаше се в дъното на чашата,
докато мустакът му не се втопеше в
кафявата течност, а той вдигнал взор,
лакомо препълнен с нейните очи, промъркваше:
„Скорпионът жилва Орион,
това е времето на чумавото слънце,
в него расте билката церяща…“
Преди да ми издаде обаче тайната
замахваше бързо с лапа пред очите си,
една малка сребърна рибка,
топваше в кафето и той с доволен
кикот запращаше течността в гърлото си,
изправяше се настръхнал от нокти и страст, вдигаше крак
и изпикаваше луната в средата на сянката на залеза.
Над целия град замирисваше на преварена лайка,
псетата наостряха ноздри и почваха да
се въртят около завиетите на едва зачената нощ,
опашките им се запалваха като комети
и когато впъхваха камъшените си пера в задниците
на кучките, съзвездие Куче изскимтяваше:
„Бака Ал Илах Илим Сами Басар“
Едва тогава наистина настъпваше нощ,
сърцето освободено от магарешкия бодил,
който забиваше вярата на топлината в него,
издишаше езическата си кръв по улиците,
тя потъваше в раззиналата пастта си земя,
а фенерите, пръснати из града като бълхи от любовната
козина на кучетата, политаха към небето и се
забиваха да смучат кръвта му, оцветяваща ги в жълто,
рибята кост засядаше в гърлото на котарака
той с проклинане я изплюваше на горе,
скелетът се заплиташе в кордите на фенерите,
размотани за връщане на земята,
и обкичила храмът си костница над града
завърташе любов с вятъра,
дните в седмицата се объркваха,
прозорците на Сивила сменяха цвета си,
както очите й риби, съзвездията се смесваха
раздърпвани от бялата кост, вързана на възел
във въжетата на лъчите им, Орион отсичаше
опашката на Скорпиона, Кучето се покръстваше,
а смъртната арфа
продължаваше да свири в устата на вятъра.
Тогава градът препълнен страстно с очите й,
целият се виждаше както Сивила го вижда,
слънцето се изкашляше по покривите,
времето в миг побеляваше –
черната коса на въздуха остаряла във изгрев –
конците прегърнали рибята кост се скъсваха прималели
от любовните сокове
Сивила
оздравяваше
докато
рибата
падаше
обратно
в окото й
и докато идваше към мен с оранжеви, тънки мустаци,
миришеща на лайка и на котарак, казваше:
„това е времето на чумавото слънце,
в него расте билката лекуваща
отсъствие“

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай