Public Republic Art Studio

моето незабравимо

17 април, 2015 от · Няма коментари

Керана Ангелова


Снимка: Emil A. Georgiev

или
спомен за: бели очила, червено порше, западни филми и Берлинска стена

Очилата открих в смачкана мукавена кутия в смесения магазин на курортното селце Лозенец. Сред всичките черни, кафяви, тъмносиви слънчеви очила – тогава се носеха повече като демонстрация, казано честно, на фукарията на младостта – тези си бяха нещо като бяла врана сред соц очилата, без това да е оксиморон: тъмни стъкла с белоснежни рамки, абсолютен арт на дъното на смачканата кутия, сред скуката на останалите. Заподскачах от кеф. Беше времето на италианските и френски филми, наскоро бях гледала каката Стефания Сандрели: море, плаж, копринени бански и съвсем, ама съвсем същите луксозни очилца! През това лято си бях купила и аз копринен бански, бял на ситни точици – абсолютно и ненарочно наподобявах италианката като стайлинг. Броих левчетата и безценният лукс стана веднагически мое притежание.

Гимназистка в горните класове, през летата работех като администраторка в къмпингите край Лозенец. Направо си използвах връзките, да си призная – леля ми завеждаше Курортно бюро и ме уреждаше, така отбивах номера с летните бригади. През онова лято работех на къмпинг „Лозенец”, близо до Големия селски плаж. В Деня на Вълнуващата Придобивка се разбързах, веднага след като излязох от магазинчето, да тръгвам на работа. За по-направо минах по заобиколния път – през плажа, разбира се. С ръце в джобовете на късия панталон, боса през дантелите от пяна. И веднага – погледи, извърнати към мен, много погледи, ставам център на голямо внимание! А-а-а, не! Няма да стане! Тези очила са си мои, на никого не ги давам! Да си имаме уважението!

Стигам бунгалото на администрацията. В къмпинга няма жив човек. Яд ме е, че не мога и аз да съм на морето. Оставам на терасата, опъвам се на шезлонга и мятам крака върху перилата на оградката. Вдигам очилата върху косата и зажумявам срещу слънцето. В същия момент чувам страховито ръмжене на мотор, поотварям очи и виждам как пред бунгалото профучава чудо на чудесата – червено порше кабрио! Спортен модел. Като се има предвид, че западни возила по онова време със свещ да ги търсиш, няма да намериш, това си беше направо видение от филм. Успявам да забележа, че табелата отзад е бяла, с огромни хиксове, дипломатически номер. И сега к’во? Той дипломатът и без друго ме е видял такава, блажено разпната от кефа на августовския ден. Оставам си в същата поза, докато поршето прави някакъв луд завой, обръща и заковава точно пред тераската. От ауспуха му изригва дим като змейска опашка. Ако не беше толкова специален автомобилът, можех да си помисля, че дипломатът, също като мен преди малко на плажа, се прави на фукаре и иска да ми вземе акъла.

Той прескача вратата на поршето с гъвкав скок и се отправя към мен. Спускам очилата пред очите си, не бързам да ставам – няма пък сега да си троша краката заради някакъв си дипломат. Гледам, също спуска слънчевите си очила пред очите. Неговите са огромни, с лъскави рамки на змийски лъкатушки. Ето, вдигнали сме си щитовете, значи. Не че имам намерение да водя войни с дипломати, но този е много… различен. И не че всеки ден срещам такива, обаче, нещо много рано се е издигнал в кариерата. На моята възраст е. Може и той пък с връзки, като мене, знаем ги какви ги вършат и те там на запад. Милитаристи и фашисти, нали.

Най-сетне свалям крака от оградката, фиксирам важния млад мъж иззад очилата и казвам строго: Моля, пригответе документите, своите и на колата. Той започва нещо си да парлее и да шпрехее едновременно. Замятам върху банския си някаква хавлия. Аз пък говорю и млувим едновременно, все ще се разберем с него. Йак се именуете, пане, скажите Ваше имя, отчество… Проше, пане дипломате… Пожалуйста. Документите, моля, к’во има за разбиране, цял дипломат, а не знае, че трябва да се регистрира с документи! Махам очилата и го фиксирам. Но, но, но, найн, блещи се той, май отказва да предостави документи. Ами, ще се наложи да се обадя в Районното управление на МВР, да се допитам… Дипломатът с рязко движение също сваля очилата от лицето си. Виж ся, внезапно минава на чист български, я не се занасяй, малката, к’ви МВР-ета, к’ви пет лева! Нема никъде да се обаждаш. Имаш прекрасни очи, обаче. Подходът му очевидно е като на Стефан Данаилов по-късно в „Дами канят”.

Минчо, така се казвал, от Подуяне. Навъртал се край баща си автомонтьора и си спретнал това яркочервено нещо от мотор на Москвич и от ламарините на някакво наистина изящно спортно порше. Кабрио. Лепнах му, обясни, дипломатическия номер, за да не ме спират катаджиите, щото спрат ли ме, веднага ще ме санкционират, документ за управление нямам. Не че за колата имам. Да си поживея на моренце една седмица, като бял човек, много ли искам, маце, не искам много. Влез ми в положението… Еми, влизам му в положението. Ние, които си имаме море по рождение, трябва да влизаме в положението на онези, които си нямат.

Пристигат от плажа две мои приятелки, Мера и Гинчето. Мера колабира от възхищение: Ей, с това чудо довечера да ни разходиш до Приморско, до ММЦ-то… до Международния младежки център, бе… Минчо мята глава: А-а-а, не! Единият фар не работи, затова само денем се движа! Обаче Мера е категорична: Искаш ли да те издам на МВР-то, че си с един фар, а, искаш ли! ММЦ-то е на пет километра, няма да се плашиш! Еха-а, тази количка прилича на Едноокия Джо от „Кет Балу”, нали…

Същата вечер сме на ММЦ-то. Паркираме, този път без змейска опашка, Едноокият Джо го раздава абсолютно дипломатично, по немски дисциплинирано, колкото и в сърцето му да ликува широката славянска душа. Мера започва да души с нос: захарен памук, купи ни захарен памук, Джо! Неусетно е започнала да нарича и Минчо така. Тримата слизат, аз не искам захарен памук и оставам в колата. Покрай возилото тече река от народ. Цяла Източна Европа се извървява да се разхожда и да зяпа Едноокия Джо, без да знае, естествено, че е едноок. Вижда само яркочервено блестящо порше и в него една мацка… хм… Барнала съм се за случая с късата червена поличка, с бяла дантелена блузка без ръкави, косата ми прибрана отзад на врата с червена шифонова панделка… и белите очила са на очите ми, закъде без тях на тази силна изкуствена светлина. От време на време ги свалям с елегантен жест, колкото някой да види красивите ми очи, нали, ако много пък иска да ги види и отново ги слагам на очите. Вървят момчета и момичета в двете посоки и погледите им наистина са в мене. Странни погледи, мигновени, коси, някак свенливи ли, предпазливи ли, враждебни ли, не мога да разбера. Май определено са хладни… м-да, цяла Източна Европа върви по централната улица на ММЦ-то и ме заглежда крадешком, замислено и отчуждено. За броени минути сякаш съм издигнала невидима, малка Берлинска стена на брега на Черно море, между тях и себе си. Надничат през нея с бегъл поглед, колкото да получат потвърждение на онова, което и бездруго си знаят: тази кола и мацката в нея са от друг свят.

Започвам да чувствам леко душевно неразположение, неудобство някакво. Дума не съм произнесла, обаче с мълчаливото си съучастие в ситуацията сътворявам една голяма опашата лъжа. На всичко отгоре, някак с кеф я сътворявам.

Оглеждам се за компанията, няма я. В същото време забелязвам групичка от петима, две момичета и три момчета. Българи. И те гледат към мен. Съвсем наблизо са, затова успявам да доловя оживения им разговор: „По-скоро е италианка. Не, не, ха на бас, че е французойка… Т’ва порше е трепач, голяма работа! А тя е италианка.” Едното от момичетата е видимо засегнато от моето присъствие, обръща ми гръб.

Поразмърдвам се на седалката, сетне отварям вратата и стъпвам на тротоара. Отправям се натам с нехайната походка на Стефания Сандрели. Млъкват, гледат ме. Извинете, казвам възпитано, струва ми се, че се познаваме. Аз съм родена в ей онова село, зад близкия връх. Да сте идвали случайно там? Или може би в Царево, там живея?

Кой знае защо, момчетата и момичетата смутено се засмиват. Италианката к’во така им върти номера, не знаят сега да вярват ли или да не й вярват. И без друго в тази държава всички вярват на онова, което не е за вярване и не хващат вяра на онова, което е за вярване.

В същото време чувам гласа на Мера: „Кет Балу-у-у, нося ти захарен памук, хайде, че се разтопи по ръцете ми!…”

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай